сряда, 27 април 2016 г.

Докъде се простират границите ни? (Ревю на "Ангелско нашествие" на Сюзън Ий)


   Леле, мале. Тази книга е още по-уникална, отколкото са ми я описвали. Започнах я вчера следобед и след 7 часа я затворих. От поне 2 години не съм чела книга за часове. Но всичко в "Ангелско нашествие" ми шепнеше "С мен си до край" и аз отговарях "Да, господарю". Историята се върти около 17-годишната Пенрин, която е глава на семейството си, състоящо се от майка й и сестра й-Пейдж. Те живеят в близост до Сан Франциско. Градът, както и целият свят е превзет от ангели, но те далеч не са добронамерени. Улиците всяват страх и ужас, никой не смее да излезе по тъмно, само крайно отчаяните. Когато апартаментът на Пенрин вече е недостатъчно безопасен за тях трите, те го напускат и излизат на улицата. Грешно решение. Само след няколко минути стават свидетели на битка на ангели. Това се струва странно на Пенрин, но тя няма време да го осмисли, защото ситуацията става напечена, когато ангелите я виждат. Частта в тази сцена, която дълбоко ме шокира беше поведението на майката на Пенрин и Пейдж. Вместо да тръгне да ги спасява, тя офейка без да й мигне окото. Рече си "Fuck this shit" и дим да я няма. Тя си беше егати психопата, но ще ви оставя сами да прочетете за "артистичните й наклонности". Пенрин и Пейдж (за която трябва да спомена, че е на 7 и е в инвалидна количка) остават сами. Пенрин се опитва да помогне на ангела, когото спукват от бой и режат крилата, но за отмъщение един от лошите взима сестра й и изчезва. Тя остава с ангелът на име Рафи. Така започва съвместното им съществуване. 

 Пенрин ми допадна още от първите страници на книгата. В най-напечените ситуации, мозъкът й раждаше супер забавните мисли и коментари. Когато съдбата я остави да се грижи за Рафи, тя искаше да изкопчи от него информация за сестра си, но за целта си придаваше вид на закоравял главорез с цел да го сплаши. Не че се получи. Но пък за компенсация го обстрелваше с обиди и саркастични забележки на които аз лично много се радвах. Наричаше го "еволюирал гущер", "птица с претенции", "ангел алкохолик" и много други. Пенрин имаше голямо сърце и въпреки, че Рафи беше от "противниковия" отбор, тя все пак му пазеше гърба и се радваше на компанията му. Двамата станаха един странен, но много лесен за обикване тандем, който няма как да не допуснеш в сърцето си. Колкото и да я плашеше дадена ситуация, тя преглътваше страха си и продължаваше напред. Няма как да не се сетя за този цитат и да не го свържа с нея. 

 "Courage doesen't mean you don't get afraid. It means you don't let fear stop you."

Пенрин се питаше колко далеч би стигнала, за да спаси и събере семейството си. Ще ви кажа едно- бореше се мъжки. Имам едно предположение за Пенрин, което може би е вярно, а може би е пълна глупост. Мисля, че тя има някакви специални способности или потекло. Защото първият път, когато вдигна меча на Рафи, беше с цел да му помогне, но следващите пъти...А мечът позволяваше да го използват само ангели. Та затова се чудя...
Според мен Пенрин беше ъпгрейднатата версия на Нора от Шш-т на Бека Фицпатрик. Докато Нора почти никога не можеше да си спаси задника сама, тук героинята, когато й се наложи преби мъже двойно по-големи от нея. 

"Аз съм Пенрин. Кръстена съм на един от изходите на междущатската магистрала 80"

"Решена съм да направя всичко необходимо, за да спася живота на семейството си, но се питам мога ли да отида толкова далеч"

"Понякога, докато напредваме опипом в тъмнината, се натъкваме на нещо хубаво" 

"Досега не се бях замисляла за това, но се гордея, че съм човек. Имаме своите недостатъци. Ние сме чувствителни, объркани, яростни и обременени от толкова много проблеми. Но в крайна сметка съм горда, че съм човешка дъщеря"



 Рафи беше герой забулен в мистерия, подобно на арабска жена. Беше войн, борещ се в всяка битка на живот и смърт. Буквално. Имах чувството, че ако не се бори до пълно изтощение или загуба на съзнание, един вид ще предаде себе си. От една страна глупаво, от друга- достойно за възхищение. От друга страна си беше арогантно и самоуверено копеле. Независимо от факта, че току що му бяха клъцнали крилцата, самоувереността му си беше на място. Смело контрираше сарказма на Пенрин с напереност. Колкото и да се опитваше да си придава вид на незаинтересован от нея, действията му показваха обратното. Вярваше на Пенрин повече, отколкото тя мислеше. Тревожеше се за нея много повече, отколкото тя предполагаше. Както написа колежката Стайлс в нейното ревю, той беше типичното лошо момче на външен вид, но отвътре си беше ангелче. Hey, I understood that reference. 

"Очите му горят от ярост и решителност- навярно само това го държи изправен"

"В света на ангелите това е много интимно желание. Обикновено са ми нужни вечеря, вино и наелектризиращ разговор, за да отдам краката си" 

"Приятелите ми викат Гняв. Враговете ме наричат "Моля те, имай милост". "
 



   Както я гледате книгата, тя е дебела. Всъщност обаче действието е много разтеглено. Започна със срещата им, тръгват към централата на ангелите в Сан Франциско, където беше повечето действие. Между тези 2, ще ги нарека "точки", беше пребиваването им в един лагер в който 2-3 дни съответно Пенрин пра мърсалаци, а Рафи копа тунели. Двамата ни сладури бяха много лицемерни що се отнасяше до отношенията им. Тя се правеше на лоша, а всъщност най-грижовно се грижеше за раните му, хранеше го. На него уж не му пукаше какво ще стане с Пенрин, а видях че тръгна в гората след нея, за да я пази (да, това е замаскиран спойлер). Когато го видя и го пита "Какво правиш?", той каза "Следя те". Ааа, така ли, не ти пука значи. Лъжец. Никой от двамата не го каза гласно, но компанията на другия им беше приятна. Двамата си пазеха гърбовете, имаха някой на когото да разчитат, ако ситуацията излезе извън релси. Естествено се нареждаха непрекъснато, защото бяха инати, а и в превърналия се в димящи руини свят, или плачеш или се смееш. Те избраха по-хубавото. Ситуацията в която светът гореше не се харесваше нито на Пенрин, нито на Рафи, но събитията бяха по-големи от тях двамата. Като цяло авторката не разкри много за сюжета, а остави развръзката за следващите книги. Тук просто разнищи горката Пейдж. Тук само загатна, че ни очаква нещо голямо, нещо страхотно. И аз нямам търпение за нова доза Рафи и Пенрин. Приятно четене. 
Автор : Скот  


   

вторник, 26 април 2016 г.

Глътка живот (Ревю на "Eyes turned skyward" на Rebecca Yarros)


   "Eyes turned skyward" на Ребека Ярош за съжаление все още я няма преведена на българския пазар. Но призовавам тези, които чаткат английски да я прочетат. Историята е повече от клиширана, но стилът и уменията на писане на авторката не са за изпускане. Това е книга втора от четирилогията "Flight and glory". Действието се развива основно около военната база "Форт Ръкър" в Алабама, САЩ. 

   Пейсли Донован страда от сърдечно заболяване и й остава по-малко от година живот ако не си сложи пейсмейкър. Тя обаче нямаше абсолютно никакво намерение да предприеме тази стъпка, защото не иска да живее като бабичка с 1000 болести- без действие, без адреналин, без лудото биене на сърцето. Сестра й Пейтън е страдала от същото заболяване и е умряла, защото не го е лекувала и майката на Пейсли едва ли не искаше да й натика пейсмейкъра в гърдите, ще не ще. Когато обаче Пейсли срещна Джагър, всичко се промени. Тя не искаше да се влюбва в него. То просто се случи. Всичко започна с "невинни" според тях, "така се започва" според мен, уроци по плуване, защото първата им "среща" беше докато Джагър й правеше дишане уста в уста след като тя за малко не се удави. 

    
 "I could be fierce. I used to be, I just had to remember how."

 Гаджето й Уил (дето даже не се вясваше при нея, но все пак гадже) беше пилот във "Форт Ръкър" и беше твърде зает да си играе на рибка с нея. И така, с почти пълното отсъствие на Уил, срещите между Пейсли и Джагър зачестиха и ставаха все по-напрегнати, имайки предвид взаимното им привличане. Джагър също беше пилот във военната база и имаше доста за учене, но той отделяше все повече време за Пейсли. Тя почти до края на книгата не му каза за състоянието си, защото за пръв път в живота си не й пукаше за нищо и беше безразсъдна, дива и щастлива (не е полудяла, просто така ми дойдоха думите). Когато почти в края на книгата, състоянието й рязко се влоши, тя беше готова, и го направи-отказа се от Джагър защото той денонощно беше до нея и беше на път да загуби мечтата си- да стане пилот на военен хеликоптер "Апаше". 


 “Once you have tasted flight, you will forever walk the earth with your eyes turned skyward, for there you have been, and there you will always long to return.”

   Джагър Бейтман беше абсолютно независим от баща си, който мразеше и от миналото, което искаше да забрави. Да, колко не-клиширана история, нали? Драма на макс. Единственото нещо, което той гледаше любовно, преди Пейсли естествено, беше военния хеликоптер "Апаше". Почивката му във Флорида обаче промени класацията в сърцето му (извинявам се за сълзливия коментар). В мига в който, както той каза, тя вдишала за пръв път неговия дъх, той разбрал, че тя е ЖЕНАТА. Как пък разбра, такива неща стават ли се в истинския живот? Но, както и да е, той беше този, който настояваше между него и Пейсли да има приятелство, въпреки че в картинката фигурираше и Уил. Невинното плуване, алигатора Джордж, бъгитата, бънджи скоковете, няколко засечки в библиотеката- всяко едно от тези неща изгради химията помежду им. Е, главното беше любовта от пръв поглед, която я има във филмите и книгите. Джагър също имаше тайна, която не споделяше с Пейсли- мистериозната Ана. Всеки път щом срещнех името й се питах "Каква си ти?", "Къде ли мърсува този?" и подобни работи. А то, какво се оказа? Съжалявам, другарю, Джагър. Той също се отказа от най-важното нещо в живота си, заради Пейсли. В деня, който беше на малко дълга крачка, но все пак крачка, от мечтата си, той си каза "Майната му на "Апашето". Без Пейсли то не значи нищо". Евала, мой човек. В България един мъж по-скоро ще продаде жена си, за да получи колата (или хеликоптер в случая).  

“They had her heart open. Right now. Doctors were touching the most precious thing in my world, and I had zero control.”


 “I’ve seen love burn someone to the ground, and I’ve seen it make sense of the ridiculous. I won’t settle for less than that kind of fire.” 

   Книгата така или иначе свърши със щастлив край, то в този жанр всички имат щастлив край (освен ако не е книга на Никълъс Спаркс). Джагър осъществи мечтата си, Пейсли беше щастлива с него. Ура. Важното в тази книга беше изживяването, не дестинацията. Приятно четене. 
Автор : Скот 
Така си представям Пейсли и Джагър  




понеделник, 25 април 2016 г.

Митовете се превръщат в реалност (Ревю на "Дете на пустинята" на Олуин Хамилтън)


   "Дете на пустинята" е първият роман, написан от ръката на Олуин Хамилтън. Мисля, че тя се е справила перфектно. Доказателство за това е, че "изядох" книгата за има-няма ден и половина. 

   Амани е родена на грешното място. Тя е по-голяма, по-многопластова от обкръжаващия я свят. Повече от всичко иска да избяга от западналия Дъстуок и да потърси свое място под слънцето- в Изман, столицата на страната. Това е мястото за което за което тя мечтае от ранна детска възраст, което е станало символ на свободата. Но Дъстуок не е място в което лесно се намират пари, особено от момиче. Но Амани притежава необичайно за жена умение- тя владее пистолета, все едно той е продължение на ръката й. Пистолетът е нейният път за бягство. Една вечер тя отива в местния, супер отблъскващ бар, свърталище на пияници и дърти безделници. Има намерението да участва в състезание по стрелба и с наградата да замине. Да, ама не. Защото освен местните, в бара тази вечер има и нов човек- непознат, който е почти толкова добър стрелец, колкото нея. Преструвайки се на мъж, и спечелвайки си прякора "Синеокия Бандит", Амани е на косъм от победата, когато нещата много бързо се обръщат с главата надолу. Тя избягва от масовия бой в нощта, заедно с мистериозния чужденец. След тази си среща, тя е всмукана във вихрушка от събития- нахлуването на армията на султана в града, която търси предател; повторната поява на чужденеца; мигове с татуировки; залавянето на митично пони; бягство от Дъстуок с непознатия, носещ името Джин. Плановете на Амани, макар и поели по различна пътека, следват същата крайна цел- Изман. След като най-нагло приспа Джин в един пустинен бар, нашата бандитка пое към столицата сама. Скоро след като я намери, Джин несъзнателно я направи част от приключението си, включващо джинове, магически понита (буракита), шейпшифтъри, крадци на кожи, бунтовнически организации, армии и малко химия помежду им. Амани само беше чувала за "Въстаналия принц", но ето че пътуването й щеше да я свърже с легендата. Докато четях тази книга, постоянно я сравнявах с "Въглен в пепелта". Единственото предимство на "Дете на пустинята" пред нея бе Амани. Сравнявах я с главната героиня във "Въглен в пепелта"- Лайя и Синеокият Бандит винаги печелеше. Цапната в устата-да. Бойна и жертвоготовна- да. Затова мис Ал' Хиза ми стана любимка от тази книга. 
  
"Не ти ли се е случвало да искаш нещо толкова отчаяно, че желанието да се превърне в нужда? Имам нужда да се измъкна от този град. Така, както имам нужда да дишам"



   Аджинад Ал' Оман бин Изман, за по-кратко Джин, бе тръгнал на мисия. Кой да предположи, че едно дребно и крехко момиче като Амани, първо ще обърка тотално плановете му, а после, без да знае, ще го върне в релсите. По-могъщ от всякога. Семейството и приятелите му се бореха за въпросната мисия, но Джин винаги е предпочитал да пътува, да опознава света, да открива нови усещания. С няколко думи- да бъде свободен, независим. С екзотичния си вид, татуировките и носещия се от него дъх на море (това аз си го измислих, няма такова нещо в книгата), той беше глътката свят от която Амани се нуждаеше. Едно от най-хубавите качества на Джин бяха, че приемаше Амани за равна и, че пускаше много шегички. Естествено не можеше да се мери с мис Базик, но беше достоен противник. Джин беше роден с мощ, но бе избрал да скита по света, да се подвизава под различно име и сам да избира пътя по който да поеме. Това ме накара да го харесвам още повече. 

"Изглеждаш, сякаш си родена от огъня" 
"Ти си тази страна, Амани. Ти си по-жива от каквото и да е по тези земи. Ти си огън и барут, винаги с пръст на спусъка"

   Джин и Амани бяха събрани случайно, но както много хора казват "Няма нищо случайно". Свободолюбиви, добри, жертвоготовни, умни, хитри, добри стрелци- всичко това бяха общи черти, но това което наистина ги свързваше (според мен) беше желанието им да видят страната си свободна. "Дете на пустинята" е една история, която би изглеждала страхотно на големия екран, но и така- мастилена врата към вълшебен свят си беше много хубава. В "Goodreads" й дадох 3 звезди, предимно защото действието се разви твърде бързо. Искаше ми се да почета още, да се насладя още малко на историята. Приятно четене.  
Автор : Скот

По-долу виждате моите Джин и Амани

      Ъпдейт : Днес, на 22.04.2018 имах удоволствието да се срещна лично с авторката и да получа автограф с послание. Sooo happy.  Малко е тъмничка снимката, но не ми се ставаше да цъкна лампата :D

                                                                                                

Нова порция пустинни истории (Ревю на "Дете на пустинята")




    "Дете на пустинята", дебютния роман, на Олуин Хамилтън, е една наистина интересна пустинна история, поднесена ни с много екшън, приключения, митове и вълшебни приказки разказани край огъня :) Книгата е увлекателна и читателят бързо се изгубва в пустинята, благодарение на начина по който авторката е предала арабската атмосфера. Историята ни е представена от гледната точка на Амани Ал’Хиза - младо момиче, твърде независимо за света в който е родено.
       Дъстуок - малък град намиращ се насред пустинята и населяван предимно от пияници, и не чак толкова добри хора, е място където жените нямат права и са длъжни да се съобразява с мъжете. Родена и израснала в него, Амани от малка мечтае да се махне и да открие своето място в света. Както споменах и по-горе, тя просто бе твърде независима и свободолюбива за да се впише в тази обстановка.

“Haven't you ever wanted something so bad that it becomes more than a want? I need to get out of this town. I need it like I need to breathe.
 
      След случайната (или пък не толкова случайната) намеса на красивия чужденец Джин - който беше нещо като наемник, преследван от войските на султана, Амани най-накрая успява да сбъдне отчаяния си копнеж по тъй дълго желаното си бягство. Двамата вече са свободни, но... интересното едвам сега започва. Между пясъците на пустинята те първа им предстои да се изправят пред редица опасности, куп неочаквани ситуации и разкрития.

                                  “I was a desert girl. I thought I knew heat. I was wrong.”
     

    Когато започнах книгата, имах едно такова усещане, че ще ми хареса и не останах разочарована. Историята се развиваше с такова динамично темпо, че на места авторката направо не ме оставаше да осмисля на спокойствие случилото се до тук, а героите бяха още един плюс към тази книга.


Амани защото беше смела, борбена, импулсивна, винаги готова да се впусне през глава в приключенията, да не говорим, че винаги казваше това което и бе на сърцето. Общо взето как да не я обикне човек.

Джин от друга страна пък беше... хм, мисля, че най-точната дума с която мога да го опиша е мистериозен. Да, точно така... мистериозен. През по-голямата част от книгата почти нищо за него не се знаеше и аз през цялото време не спирах да се питам от къде точно е; какво е семейството му и къде е; къде отива и какви са целите му? Двамата с Амани направиха страхотен тандем, а взаимоотношенията им бързо преминаха от подозрения и закачки до онзи тип силна връзка. Хм, добре че получих отговорите на въпросите си преди края на книгата, в противен случай не знам как щях да издържа до втората :)

         За финал искам да благодаря на издателство Егмонт за това, че издават тази невероятна поредица в България. Стискам палци да се хареса на тези от вас които мислят да я прочетат, както стана при мен.



                                                  А ето ги и моите Амани и Джин


Автор: Стайлс

Днешните избори определят бъдещето ни (Ревю на "Всички наши вчерашни дни" на Кристин Теръл")


   "Всички наши вчерашни дни" е история за времето и пространството, любовта, приятелството и изборите, които понякога са по-големи от нас самите. Лус и Фин са притиснати от обстоятелствата да пораснат преждевременно и да вземат решения, засягащи съществуването на миналото, настоящето и бъдещето, такова каквото са го познавали, и такова каквото искат да бъде. Общият им приятел, Джеймс, се е превърнал от гениален млад учен в луд и вманиачен човек, който е забравил смисъла на думите "доброта" и "човечност". Ситуацията в книгата прескача от бъдеще в минало и обратното. Двамата главни герои израстват и се променят. Те страдат, защото задачата в която са се проваляли десетки пъти и сега ги чака недовършена. Те трябва да убият Джеймс в деня в който е най-уязвим, години преди да се е превърнал в чудовище. Всяко друго действие освен убийство е безсмислено. Фин и Ем са се проваляли преди, по много причини, но основната е че онази нощ, преди 4 години, те не виждат Доктора, а едно обикновено, объркано и изплашено момче, което е техен най-добър приятел. 

 “I tell her she's beautiful and perfect and she's going to be okay. I tell her she doesn't need to change herself to fit in with shallow girls or to matter to someone. I tell her everything I wish I had ever known. I tell her I love her, and I realize as I say it that I love me, too.”

“I've been scared of so much stupid crap in my life. Making a bad grade or not fitting in. God, I was scared of you. And it was all such a waste. None of it matters now that the real scary shit is here.” 

   Ем е главната героиня в книгата и е наш разказвач. В миналото тя е на 16 години, малко прилича на новоизлюпена кифла и е безнадеждно влюбена в Джеймс. А и как няма? Той е на 18, висок, красив, умен, богат и безкрайно добър. Единственото, което Марина иска е да бъде с него. Тя получава този шанс, но на ужасна цена. Всичко, което се случва в рамките на 1 нощ я кара да се усъмни във своите ценности. Ем (първата буква, съкратено от Марина- М, от английски "Ем") от друга страна е тотално различна. Тя е бъдещето, тя помни каква е била и знае какво иска от сегашното си Аз. Приема факта, че за да даде на своето минало Аз шанс, трябва да жертва чувствата на сегашното. В бъдещето тя намира любов и подкрепа в лицето на омразният на Марина Фин. Но Ем не е Марина. Вече не. Ем знае, че няма друг избор, но когато на няколко пъти има шанс да убие Джеймс, тя се колебае, защото знае какво ще причини на Марина- на момичето, което обича Джеймс. Докато четях тази книга, нямаше как да не забележа промяната на главната героиня. От една страна беше напълно различна версия на себе си, но в същото време искаше да спести болката на старото си Аз. 

“But soon we’ll be gone, so this is my last chance.” He gives me a shy little smile. “I love you.” 
 
“It's time you started seeing how great you are, just like you wish Marina could see it. I mean, look at me. I think I'm fantastic.” 
   Фин. Като цяло той не се промени много от минало към бъдеще. Въпреки, че Марина го намираше за повърхностен и неприятен, Ем виждаше истинската му същност. А истинското му Аз винаги си остана непроменено- добър приятел, винаги хладнокръвен що се отнася до напечени ситуации, забавен и всеотдаен. Въпреки, че Марина беше неотлъчно до Джеймс навсякъде, аз смятам че не тя го държеше прав и с всичкия си, а Фин. Всичко се дължеше на това, че Фин бе преживял много, но никога не е парадирал с това. Той се криеше зад маската на саркастично хлапе, което пет пари не дава за нищо, докато под прикритие беше нещо друго. Фин, и от миналото, и от бъдещето, знаеше че що се отнася до момичето в групата, той винаги щеше да е втори. На първо място винаги щеше да стои Джеймс. Разликата беше, че Ем избираше него, а Марина- Джеймс. Сега това сигурно ви звучи като каша, но когато прочетете книгата ще го разберете. 

   Джеймс от миналото и Джеймс от бъдещето нямаха абсолютно нищо общо помежду си. Сякаш Доктора беше изтръгнал истинската си същност и се беше превърнал в куха черупка. Именно в тази разлика се състоеше изпитанието на Фин и Ем- да погледнат Джеймс в очите, да насочат пистолет към главата му и да му кажат, че го правят заради делата на Доктора. Джеймс от миналото беше задръстен млад гений, който искаше да промени света. Намеренията му бяха чисти като вода от планински ручей и не разбра какво се случва, когато непознатите, бъдещи версии на приятелите му се опитаха да го убият. Ще ви кажа обаче, че Джеймс от миналото предопредели изхода на историята. 

   Сигурна съм, че ще чета тази книга отново в бъдеще. В много ревюта на книги се говори за израстване на герои, но във "Всички наши места" това израстване се виждаше повече от ясно. Малка е- ще я прочетете за 2-3 дни. Препоръчвам ви я горещо. Няма да съжалявате. Приятно четене.
Автор : Скот

Ето моите Ем, Фин и Джеймс

сряда, 20 април 2016 г.

Война на Западното крайбрежие (Ревю на "Ангелско нашествие")

    



  "Ангелско нашествие"  е първата книга от поредицата  "Пенрин и Краят на дните" от Сюзън Ий. Премеждията ми с тази книга започнаха преди месец-два, когато ми бе препоръчана от BuzzFeed. После пък, една друга вечер случайно разбрах, че книгата ще се издава в България и така се започна с "голямото" чакане :)
     
       Историята е постапокалиптична. Изминали са шест седмици от ангелското нашествие, което е опустошило света ни. Оцелелите хора са се изпокрили. Никой не смее да излиза защото през деня по улиците върлуват освирепели улични банди, а пък тъмнината на нощите е прикритие за различни създания.
        Главната героиня е 17-годишната Пенрин, която е поела грижата за оцеляването на семейството си, което включва майка й, и по-малката й сестричка - Пейдж. В търсене на по- безопасно място, една вечер те решават да напуснат дома си - досегашното им укритие. По пътя обаче се натъкват на нещо неочаквано, вследствие на което Пейдж бива отвлечена от ангелите. Решена на всичко за да спаси по-малката си сестричка, Пенрин се съюзява с Рафи - ангел който тя спасява след като е бил нападнат и тежко ранен от своите. Заедно те тръгват към останките от Сан Франциско, където се намира ангелското укрепление. С какви премеждия, изненади и обрати ще се сблъскат по пътя ...ще разберете ако прочете книгата :)

     Има книги които буквално те отвяват. Започваш да ги четеш и до такава степен се пристрастяваш, че всеки път си казваш : "Само още една глава, само още една глава" , но никога не се задоволяваш само с нея. Е, тази книга е от точно този тип. 


  Харесах всичко в тази книга. Сюжета беше пълен с екшън и битки, а самата идея на авторката да пише за ангелски апокалипсис ми се стори оригинална и интересна. И разбира се героите... Няма как да не обикнеш героите. 

 “I wonder which will get you killed faster—your loyalty or your stubbornness?

Първо Пенрин - истински боец. Тя е от онзи тип strong женски образи, които никога не ти омръзват. Изключително борбена и смела, готова на всичко за любимите си хора. Плюс това не и липсваше, и чувството за хумор, което беше добре предвид ситуацията. 

  “It is not the gentle kiss of a couple on a first date, nor is it the kiss of a man driven by simple lust. He kisses me with the desperation of a dying man who believes the magic of eternal life is in this kiss.”

          

 И Рафи -другият главен герой. Красив, смел, силен, мистериозен, арогантен и самоуверен, той леко се доближаваше до типичното bad boy в YA литературата.  Не мога да си кривя душата и да не кажа, че двамата с Пенрин образуваха една страхотна двойка  - сладки и забавни. Нямам търпение да видя как ще се развият взаимоотношенията им в следващите книги.

        

За финал искам да благодаря на издателство "Емас" за това, че издават поредицата в България. А ето ги и моите Пенрин и Рафи.


Автор: Стайлс

вторник, 19 април 2016 г.

Рисунки и стърготини (Ревю на "Морето на спокойствието" на катя Милей)





"Морето на спокойствието" е наистина книга съставена от спокойствие, даже меланхолия. Каквото и да ставаше в нея, никой не изпадаше в истерия. Нямаше нищо подобно. Тази книга ме увлече по начина по който действа упойка. Потапяш се плавно в нея, и преди да се усетиш я затваряш. Тя не е външен, а вътрешен писък. Едновременно не чувстваш нищо, но все пак чувстваш нещо. Знам, много е странно. Досега не бях чела подобна и затова не знам как да я опиша най-точно. Просто я прочетете заради начина на писане, заради поглъщащата история, заради страхотните герои и суровите емоции. Заради приятелството, вторите шансове, закачките, красотата и тъгата. Като цяло... просто я прочетете. 


   Настя Кашников е мистерия. Тя е никой. Може да я имаш в живота си с години и пак да не осъзнаеш, че тя е там. Пак няма да знаеш коя е тя. Тайната, скрита дълбоко в нея, е толкова противна, отблъскваща, нелогична и несправедлива, че дори тя самата не я разбира. Тя е ядосана- на себе си, на семейството си, на едно момче. Ядосана е защото тайната й е отнела някои неща от нея. Освен тези неща й е отнела смисъла за живот. Не знам дали ще ми повярвате, когато ви кажа че дори и след като прочетох книгата не разбрах Настя напълно. Начинът по който тя се справяше със своите демони беше често срещан- тичане. Тя бягаше до пълно изтощение. Бягаше от кошмарите, които не можеше да изрече. 1 гараж, 1 семейство, 2 момчета- това беше нейното спасение. Настя крещеше по мълчалив начин, и понякога тези 2 момчета научаваха повече за нея от едно нейно изражение, отколкото от цяло изречение. Но на начинът по който Настя пазеше тайни би завидял/а дори -А от "Малки сладки лъжкини"

   Джош Бенет се бе научил да посреща смъртта като стар приятел. Той не беше ядосан като Настя. Не, той беше примирен със своята съдба. Беше изградил своя живот около смъртта, но беше създал малко кътче на спокойствие точно в нейния център. Имаше своите проекти и инструменти, и това му беше достатъчно. Създаваше от нищо-нещо. След появата на Настя в ежедневието му, силовото му поле започна неусетно да се разтваря. Той беше този, който без да усети, потъна в море от спокойствие. Беше толкова свикнал хората около него да влизат и излизат от живота му, че той не усети как Настя стана част от него. Но този път усети нещо, когато тя наруши неписаните правила. 
   Дрю Лейтън беше типичното американско момче- красиво, наперено, уверено и заобиколено от момичета, но криещо се под маска. Дори той се беше примирил със факта, че цял живот ще изглежда като задник. Не му пречеше, защото той знаеше кой е и какво може. Когато Настя влезе в неговия живот, те заформиха доста особена, но здрава връзка помежду си. За тях един поглед, един жест беше достатъчен, за да се разберат. Точно това им беше уникалното- хора, които се разбират без думи. Точно тя му показа истински важните неща в живота му, и макар той да ги виждаше, не правеше нищо по въпроса да ги задържи. Връзката му с Джош беше изградена върху взаимно разбиране, уважение и истинско мъжко приятелство (каквото и да значи това). Всеки разговор между тях беше от типа "кратко, точно и ясно"- без заобикалки, без глупости. Дрю беше нещо като аутсайдер- той наблюдаваше и разбираше. 
   Тази книга няма да ви натовари емоционално, поне не за дълго. Ще я прочетете и животът ви ще продължи без fandom истерии и сълзи. Но пък ще ви остави едно хубаво, щастливо чувство, каквото оставя една наистина хубава книга. 
Ето как аз си представям Настя и Джош 




Автор : Скот

Ние сме прелестни създания (Ревю на "Прелестен хаос" и "Прелестно изкупление" на Ками Гарсия и Маргарет Стоъл)





Здравейте хора, отдавна не съм писала, но ме налегна голям мързел. И така, приключих с поредицата "Хроники на чародейците" и сега ще обединя ревютата на "Прелестен хаос" и "Прелестно изкупление" в едно. "Прелестен хаос започна" след 17-тата луна на Лена, след като тя наруши Общия ред и стана светъл мрак. Или мрачна светлина, и двете. 


   След нарушаването на Общия ред Лена имаше много проблеми на главата си, защото започна да научава неща за миналото на родителите си. За призоваването на самородната й майка Сарафина, за смъртта на баща й- Джон. Освен това да нарушиш Общия ред и да станеш свидетел на последвалия хаос на Земята не е лесно. Защото това беше истински Ад- всичко започна да изсъхва, вследствие на нечовешка жега, земята започна да се разцепва, тела излизаха от гробовете си (не бяха зомбита, просто някак си излязоха на повърхността), имаше скакалци и още гадости. Знаейки, че тя е причина за всичко това едва ли е било лесно. Същевременно се опитваше да повярва, че Сарафина има душа и не е абсолютен Мрак. Тя обаче никак не беше готова за това, което й се стовари в края на "Прелестен хаос". Това подложи на изпитание всичко на което вярваше като част от двата свята. След всичко, което беше преживяла със Сарафина, Джон, Лив, Итън, Ридли, Линк, Макон и всички други, сега трябваше да вярва, че хората които се обичат намират път един към друг. Итън се беше впуснал в битка срещу Съветът на пазителите и имаше нужда от помощ повече от всякога. Лена беше единствената, която му вярваше безрезервно. Не оспорваше решенията и методите му и не слушаше никой, защото ставаше дума за Итън. В друга ситуация бих сметнала това за безхарактерно, но не и тук. Тук не беше така. Тя доказа за пореден път, че е човекът на когото той може да разчита винаги и това много ми хареса. Вярата, която Лена показа в края на тази поредица я нареди сред най-любимите ми героини. 
  "When I first met you, that's what I remember. I looked up at the sky and thought, I'm going to love this person because even the sky looks different."
   Когато започна "Прелестен хаос" Итън не знаеше, че тепърва му предстоят най-тежките и опасни приключения в живота му. Защото очевидно това приятелката ти да е самородна чародейка не е достатъчно. Не и за обикновено момче от Гатлин. Той трябваше да се справи с могъщата, безпристрастна Лилум, обладаваща тялото на кьоравата му учителка, която също така беше и гадже на баща му. Притесняваше се за нарушения Общ ред, за Лена и Сарафина, за Ама която се беше забъркала в куп неприятности, за Ейбрахам заплашващ да унищожи хората и чародейците, за Мириан и Съветът на пазителите, НО И ЗА (да, има още) голямата загадка "Кой е този, който е двама?". А сега де, нищо работа за 18-годишно момче. Итън се разкъсваше между всичко, и честно казано това не му се отразяваше никак добре. Започна да забравя дребни подробности от всекидневието си, нещата които обичаше вече не му се струваха толкова приятни. Той си мислеше, че това се дължи на разпадащия се свят около него, но причината беше друга и далеч по-страшна. Заради тази причина, а и заради почти всичко останало, той се впусна в нежелан кръстоносен поход срещу демоничния Ангелус от Съвета на пазителите. Така се и озова на място на което никой човек не би стъпил доброволно- той пристъпи в отвъдното, или казано с други думи- умря. Той се жертва, за да възстанови Общия ред и го стори. Успя да види майка си и леля си Пру, но очевидно делата му не бяха довършени. Когато му се отвори възможност да се върне при хората, които обича, той естествено прие възможността. Колкото и против всякакви шансове да беше тя, защото в това се състоеше същността на Итън- да се бори до последен дъх. Странстванията му го запознаха със създание на име Ксавие, което буквално държеше съдбата му в ръцете си. Итън показа търпение и решимост, присъщи на малцина. Лена, Линк, Джон, Ама, Макон, Лив, Мириан и всички, които го обичаха естествено помагаха, но Итън показа истинска сила на духа. И защото беше Итън, се сприятели с Ксавие. Не го прие за демон, а за човек, за другар. Това беше от особена важност  в края. Битките на Итън бяха много и жестоки, с много жертви, но пък всичко, което го чакаше от другата страна го крепеше жив в света на мъртвите. Един негов цитат беше много точен. 



За всички останали герои- Макон, Джон, Лив, Линк, Мириам, Ама мога само да кажа, че бяха екип от шантави хора, които помагаха от душа и сърце на Лена и Итън. Това изказване ми се струва толкова недостатъчно, но не мога да го изразя с думи. Всеки един от тях допринесе за нещо. Ама пазеше хората си с амулети и заклинания. Линк беше този, който винаги ще е до теб. Той и градинските му ножици бяха страхотни. Макон озаряваше мрака, когато това беше от особено значение. Мириан беше тази която насочваше героите ни в правилната посока. Джон и Лив бяха готови да жертват себе си за Итън и Лена. 

   Героите са това, което изгражда една история. Да, имаше моменти, които бяха еднообразни и скучни. Но накрая аз виждам само една страхотна история, с прекрасни герои и чувство на удовлетворение и щастие, което ми носи краят на "Прелестно изкупление". Искам още от тях. Още много. И за щастие има. С други герои, но все пак. Приятно четене. 

Автор : Скот

Аз съм себе си (Ревю на "Прелестен мрак" на Ками Гарсия и Маргарет Стоъл)





Така, току що прочетох "Прелестен мрак" на Ками Гарсия и Маргарет Стоъл и съм меко казано възхитена. Да, първата книга беше много хубава, но тази... ооо, тя беше убиец. Хора, сериозно, ако тази поредица продължи така ще трябва да си я купя в хартиен вариант. И така, който е чел "Прелестни създания", или поне ревюто ми за нея, знае че Лена трябваше да стане Мрак или Светлина в навечерието на 16-я си рожден ден. Тогава обаче тя направи нещо друго. Възкреси Итън, защото лудата й майка Сарафина го намушка и уби. Bitch. Книгата на Луните обаче взе в замяна чичо й Макон. "Прелестен мрак" започна на следващия ден. Действието в първите няколко глави се развиваше бързо от мрачно към депресиращо. Лена се обвиняваше за Макон и беше по-затворена и по-тъжна от всякога. Итън се опитваше да достигне до нея, но тя не му позволяваше. Най-накрая си замина с един, абе и аз не знам какъв точно беше, Джон. Ще ви оставя да го нареждате сами. Итън се отчая, че ще я загуби и потърси утеха у Мириан. Тя го нае за лятото и така той се запозна с Лив... . За нея ще пиша по-надолу. След около месец, мисля, Итън, Линк, Лив и котката на Сестрите- Лусил се спуснаха в Тунелите под Гатлин в опит да намерят и спасят момичето, разкъсано между светлината и тъмнината. 


   Итън. Ох, това говедо. Съжалявам, не се сдържам да не го напиша. Просто в момента не мога да си избия от главата някои негови мисли и действия. Тук, напълно в контраст с предното ми изречение ще кажа, че той ме кефи супер много. Дори повече отколкото в първата книга. В "Прелестен мрак" Итън най-накрая разбра каква е неговата роля в чародейския свят. Това не е спойлер- той е Водач. Няма обаче да ви разкрия какво беше неговото призвание (дори той го разбра към края на книгата), защото то вече е важното. Та, да си Водач значи да си смъртен, който е връзка между двата свята- този на хората и този на чародейците. Освен това беше по-дързък; по-решителен; не беше убеден, че накрая ще бъде с Лена, но беше дяволски готов да направи всичко, за да я спаси. Въпреки, че беше объркан, наранен, целият му познат свят се сриваше и бъдещето му беше неясно, Итън направи най-доброто на което е способен един смъртен. Знам, че все едно ви описвам някой принц, но какво да се прави. Той не спаси Лена, качен на бял кон и с меч, но го направи с помощта на верни приятели и кълбо любов. Ха, заинтригувах ли ви?
 “High school sucked. It was a universal truth, and whoever said these were supposed to be the best years of your life was probably drunk or delusional.” 
 “I didn't want to choose one world. I wanted to be part of both. I didn't want to see only one side of the sky. I wanted to see it all.”

   След смъртта на Макон, Лена изпадна меко казано в депресия. След като спаси Итън, а в замяна й бе отнет чичо й, те не можеше да погледне момчето, което обича без да вижда Макон. Странеше от Итън и на моменти се държеше доста гадно. Прекъсна всякаква връзка с него, дори и Келтската. Не знаеше коя е, дали е Мрак или Светлина, нямаше отговори, нито човек който наистина да разбира през какво преминава. Когато се появи Джон тя можеше да споделя някои неща с него (тя така каза на Итън в края). Заедно с него и Ридли тръгна към място, наречено Бариерата, което не е съставено нито от Светлина, нито от Мрак, а само от древна магия. Междувременно майка й правеше всичко възможно да я накара да избере страна. Прец цялата книга Лена имаше 2 състояния- тъжна или ядосана. Беше поставена в трудна ситуация, да, но си мисля че можеше да направи всичко по различен начин. Тя прогони от себе си всички, които я обичаха и се оплете като кон в калчища. В края на книгата направи нещо удивително и уникално по рода си, което доведе до новата песничка "17 луни" в айпода на Итън. Ай, честито, 3 книга. В "Прелестен мрак" ще трябва да изтърпите непокистичното и дръпнато държание на Лена- споко, временно е. 

   Линк беше един от гореспоменатите приятели. Той играеше главна роля в действията на Итън. Беше му верен спътник във почти всичко. Той нямаше дарбите да защити приятелите си физически, но пък имаше сърцето и куражът поне да опита. Аз си мисля, че Линк влезе в Тунелите не само заради Итън, но и заради възможността да види Ридли, но това си е мое предположение. Той имаше някои запомнящи се моменти. Помня един от тях- бяха ги нападнали едни диментороподобни духове- Бесове, и Линк каза : "Това е, ще умрем.". Какъв оптимизъм, какво нещо. В края на историята той беше най-облагодетелстван, поне според мен. И между другото имаше наченки да си върне момичето (говоря за Ридли).
 “Maybe Ridley was like chicken pox; you could only catch it once.”

   Ето, и за нея ще драсна някой ред. Гадната Сирена от първата книга тук остави близалката за малко и започна да показва лице далеч по-различно от досегашното. "Прелестен мрак" описа една уплашена, уязвима и чувствителна Ридли. Колкото и да беше лоша, на Ридли й пукаше за поне 1 човек- братовчедка й. Мисля, че тя тръгна към Бариерата с Лена и Джон само за да може да е близо до нея. Моментът в който наистина повярвах, че Ридли е нещо повече от само Мрак беше когато потърси Итън за помощ. Някъде из паралелната вселена на Тунелите те се обединиха, за да спасят Лена. Много ме радваха диалозите й с Линк. Нареждаха се много яко, но искрата помежду им си беше там. 

   И сега идва ред на Лив, чиято фамилия забравих. Англичанка, обича да чете и е женският вариант на пич. Пристигна в Гатлин уж да бъде "помощник" на Мириан, но скоро след началото на книгата се разбра, че тя всъщност се обучава при нея за Пазител. Когато Итън беше изпаднал в своята черна дупка тя беше неговата светлина (Ууу, това прозвуча толкова мелодраматично). Имам предвид, че го разведряваше, караше го да се смее и в "умната" му кратуна взеха да се прокрадват мисли като "Може би трябва да съм с момиче като нея- което не предизвиква бури и циклони, когато се скараме. С което когато се целувам през мен не преминава електричество.". Да си гледа работата. Team Лена forever. Малко с отплеснах, извинявам се за което. Тъй като беше само обучаващ се Пазител, когато групата влезе в Тунелите, Лив беше малко неориентирана, защото тя беше чела за чародейския свят, но никога не се беше сблъсквала с него на живо. Накрая обаче направи the ultimate sacrifice (няма толкова точен израз на БГ). Най-хубавото качество на Лив го изрази Итън. Мисля, че изказването му беше свързано с тази част от латински израз : "...в Светлината има сляп Мрак, а в Мрака-Светлина..." и той каза, че тя е била неговата светлина- тази, която му е помогнала да намери Лена. "Без едното момиче никога нямаше да мога да открия другото."- каза нещо много подобно на това. Не помня точно, но беше много сладурско. 
   Читатели, Fangirls, Fanboys, прочетете "Прелестен мрак". Няма да съжалявате. Действието се развива много бързо, има интриги, дори екшън. На няколко пъти буквално ми падна ченето от изненада. Приятно четене.    

Автор : Скот

Проклятието на Женевиев (Ревю на "Прелестни създания" на Ками Гарсия и Маргарет Стоъл)





Здравейте, днес ще разгледам книга на която се каня от поне 2 години. И това е "Прелестни създания" на Ками Гарсия и Маргарет Стоъл. Сигурна съм, че 90% от четящите хора познават тази книга, и съответно поредица. Магии от всякакъв вид- тъмна, светла, вуду, муду... И естествено толкова, нека я наречем, обсъжданата Лена Дюшан. По много сайтове я сравняват с момичета от други книги и накрая оценката й на фона на техните е за оплакване. Не знам защо я оценят толкова ниско, но честно казано, не ми и пука. Сега аз ще ви разкажа малко за историята и главните герои. 

   
   Ще започна с Итън Уейт, защото той се явява наш разказвач. Итън е живял в Гатлин през целия си 16-годишен живот. Отегчен е до смърт и брои дните до завършването, когато ще е свободен да замине завинаги. Междувременно обаче, докато е закотвен в градчето, той всячески се опитва, и е, коренно различен от местните. Въпреки, че е един от тях, защото е роден в Гатлин, Итън е на светлинни години от всеки в него. Чете много, има отворен ум и не дружи със "звездите" на местната гимназия. Особеното нещо в живота му са неговите сънища. Или по-точно, сън, защото всяка вечер сънува едно и също. Момиче, чието лице не може да види и което въпреки всичките си усилия, не може да задържи при себе си. Той си мисли, че това са просто кошмари, докато в града не се появява племенницата на Макон Рейвънууд. Макон е мъж, който никой в Гатлин не е виждал, който не излиза от къщата си и на който местните са  лепнали етикет с надпис "откачалка". Същите тези местни смятат, че домът му е свърталище на духове и не припарват до него. И така, когато Лена Дюшан се появява в Гатлин, "добрите и почтени" момичета решават, че и тя е луда като чичо си и започват да я отбягват. Но Итън вижда нещо различно в нея. Отначало не може да си обясни какво- ексцентричните дрехи, местата на които е ходила и живяла, това че не я интересува чуждото мнение, или простият факт че тя е единствената, която не е прекарала целия си живот в Гатлин. С течение на времето той все повече се чувства привлечен от Лена и сякаш не може да се откъсне от нея. Итън ми беше много интересен за четене персонаж. Първо, защото семейството му, ако мога да го нарека така, беше доста шантаво. След смъртта на майка му, баща му се затворил в кабинета си и от тогава не бил излизал! (Е, не му ли е станало скучно там цяла година, бе?) Прислужницата, която му беше като втора майка беше малко суеверна и постоянно му окачаше някакви странни амулети и други, по-зловещи неща в стаята, за да го предпази от един Господ знае какво. Така, че момчето беше свикнало хората около него да са странни и необикновени. Когато обаче срещна Лена, представата му за необикновеност се промени. В нейно присъствие се случваха странни метеорологични явления, чупеха се прозорци и какво ли още не. Те се сприятелиха и един ден намериха медальон, който им показа че двамата са част от вековно проклятие. Честно казано Итън прие всичко това доста добре и много по-спокойно от Лена. Докато тя изперкваше, той й беше опора, и колкото и да беше изплашен винаги се стараеше да успокоява нея. Това беше доста сладурско. 
 “You climbed into my window in the middle of the night. So, either you're some kind of Vampire or some kind of Perv. Which is it?” 
 “There were only two kinds of people in our town. ―The stupid and the stuck- ―The ones who are bound to stay or too dumb to go. Everyone else finds a way out.” 
 “A little known fact: I read all the time. books were the one thing that got me out of Gatlin, even if it was only for a little while.” (Този цитат ме накара да заобичам Итън)
   Лена Дюшан. Ох, откъде да започна? Ами, тя беше почти на 16. Книгата започна някъде 150 дни преди рождения й ден. Този 16-ти рожден ден беше много специален, защото тогава тя щеше да бъде призована от Мрака или Свтлината. К'о, к'о рече? Лена беше чародейка. Не, не вещица. Не летеше с метли като Баба Яга и не размахваше пръчки като Хари Потър. Не носеше островърхи шапки и странни чехли, но пък в заклинанията беше страшна. Можеше да контролира метеорологичните условия-създаваше урагани, циклони, порои, веднъж разби прозорец само със силата на ума си. Беше много способна, а дори не беше призована. Призоваването беше моментът в който Мракът или Светлината щяха да я придърпат към себе си и тя щеше да стане лоша или добра чародейка. Тя се бе преместила в Гатлин, за да може чичо й Макон да я защитава и напътства. Аз си мисля, че в плановете й не влизаше да се срещне с Итън, но това й дойде като бонус. Лена беше много уплашена, че ще стане Мрак, защото всички жени от рода Дюшан са ставали Мрак, вследствие на 150-годишно проклятие. Да- това проклятие споменах по-горе. Но Итън, както казах, наистина беше нейна опора. Тя си позволяваше да изпада в депресии и неведнъж се опита да го отблъсне (И то с най-тъпия довод- "Ама аз искам да те защитя"), но той не й позволи. С малки изключения Лена беше истински боец и геройски търпеше всички нападки и клевети от страна на местното население. Разбира се, не се даваше без бой. Правеше си малки, почти незабележими шегички с момичетата от училището, които те дори не разбираха и това много ме радваше. 

На мен лично "Прелестни създания" ми хареса. Даже много. В Goodreads й дадох 5 звезди. Бих се насладила на книгата още повече ако беше с двойна гледна точка, но не може да имам всичко. Има и филм, който ви препоръчвам да гледате. Направен е хубаво. Вярно, доста от нещата не са включени, но за 2 часа толкова. Сега с нетърпение започвам "Прелестен мрак", защото краят на тази беше малко неочакван. Приятно четене.  

Автор : Скот

Явлението Юпитер-Плутон (Ревю на "Всички наши места на Дженифър Нивън)





Хммм. Тази книга наистина е заразителна. След като я затворих буквално изгубих и малкото си умения да боравя с думи- както главната героиня Вайълет. Да, такъв ефект имаше тази...не знам как да я нарека книга. Забавна, оптимистична, тъжна, депресираща, капан? Не, тя беше плаващи пясъци. И така, главните ни герои бяха Вайълет Мърки (все още смятам, че името е тъпо, но заради Финч го обикнах) и Теодор Финч. Момиче изгубило сестра си и момче, което иска да живее. Да, знам какво пише на корицата, но според мен то не беше вярно. Познанството им започна от високо и се извиси още по-нависоко. Те трябваше да обикалят щата и да описват неговите забележителности за проект по география. Това обаче беше кодово название за много вълнуващи моменти, разговори за живота, среднощни разходки, чатене по необичайно време и постепенното им влюбване. На корицата виждате залепващи се листчета- на тях те записваха мисли или просто думи. Това се превърна в тяхното "нещо"- с различни фрагменти от живота да създадат нещо позитивно и уникално. Вайълет и сестра й, Елинор, са имали сайт и Вайълет е владеела думите до съвършенство. Но след инцидента беше загубила тази си способност. От тези думи и фрази Финч пък съчиняваше песни и свиреше. Идеята тръгна и се развиваше около това- Шантавият Финч да поправи Ултравайълет Неподръжаемамърки.

    Почти година след смъртта на сестра й, Вайълет все още не беше преодоляла загубата й. Както казах, тя е умеела да пише, мислела е да учи творческо писане в Ню Йорк, но след Елинор това е изчезнало. Словото й се е изгубило- дори отстрани това звучи ужасно, като читатели знаем каква магия се крие в ума на авторите. Също в следствие на катастрофата Вайълет не се беше качвала в автомобил от тогава. Един ден се качи на училищната кула, за да се опита да се почувства жива отново, да изпита нещо. И среща Финч. Лудия Финч, Шантавия Финч. Финч, който й помогна да слезе. Вайълет беше объркана, тъжна и искаше да чувства болката, защото се страхуваше да не забрави сестра си, но не искаше да скочи. Хората, които ги видяха, там заедно, разпространиха историята, че Вайълет е спасила живота на Теодор. Никой от двамата не каза нищо, за да не ги попитат какво наистина е станало там горе. След няколко дни, когато разпределяха двойките за въпросния проект, Финч вдигна ръка и поиска Вайълет да му е партньор. Тя не разбра защо, но тогава не й и пукаше. През първите няколко дена тя беше леко дръпната, но за сметка на това пък Финч беше слънчице- саркастичен, амбициран и уверен. След известно време тя се отпусна в неговата компания и започна да открива нови и нови страни от него и той все повече печелеше доверието й. Вайълет започна отново да се чувства жива, да търси емоции, и да иска повече. С него. Цитат на Вирджиния Улф описваше ситуацията много точно : "Блед, с тъмна коса, този, който идва е меланхоличен, романтичен. Аз съм хитра и променлива, и капризна; защото той е меланхоличен, той е романтичен. Той е тук, стои до мен." Когато отидоха до първия обект, по думи на Вайълет, Финч й подарява най-хубавият й ден от месеци. Тя намира своя герой в негово лице и с помощта му се освобождава от оковите на мъката.


"Днес е твоят ден, отивам на великите места. Нагоре и напред! Ще намериш прекрасни места, където платната се веят. И срещу плющящи вятъра флагове отново ще литнеш високо в небето, готов за всичко в този живот."

Някакси Финч успя да й върне едно от най-важните за нея неща- умението да пише. За Вайълет да се влюби във Финч дойде неочаквано, но беше промяната, която я накара на полети. И когато това стана, тя му подари "идеалният ден".


"Вече няма зима. Финч, ти ми донесе пролетта."

   Финч, който не се качи на кулата, за да скочи. Теодор Финч- момчето, което обичаше да си играе със смъртта, но не искаше тя да го сполети. Той изпадаше в депресии и състояния, които наричаше Сън или Заспиване. В денят в който срещна Вайълет, се опитваше да избяга точно от такова състояние. Финч беше човек на момента, на емоциите и на действието. Търсеше тръпката във всичко. И тогава я срещна- всичките цветове в едно в пълния им блясък. Тъй като знаеше какво е да се чувстваш празен, той, дори и несъзнателно превърна всеки свой ден в стремеж да я спаси. Финч искаше да изживее "идеален ден"- ден в който не се случва нищо лошо, тъжно или незначително. И най-важното - вярваше, че ще му се случи.
"Вайълет ми връща усмивката"- всичко за Финч започна от този момент. Влюбването му във Вайълет беше неизбежно. Почти през целия си гимназиален живот е бил обект на подигравки и търсеше спасение.Търсеше силни емоции, но му беше трудно да ги намери, защото сетивата му бяха притъпени- също като тези на Вайълет. Но както той я спаси, така го спаси и тя. Финч намери отдавна изгубени емоции в себе си. Единствено с нея. Когато отде на мястото, където беше загинала Елинор, той си обеща, че ще остане буден. По изборите му си личеше, че не иска много от живота, освен да издигне едно тъжно момиче на пиедестал и да бъде момчето, което то ще обича. Искаше да й даде добри моменти, да прогони лошото, за да може около тях да има само хубави неща. Тя, естествено, не знаеше това, но болката на Финч намаляваше, когато беше около Вайълет. Той описваше чувствата си към нея с явлението Юпитер-Плутон (момент на безтегловност). Финч беше вдъхновение в отчаяние, светлина в мрака и радост в тъгата (не се смейте, дойде ми музата и звуча малко странно). Веднъж каза на Вайълет, че не е герой, но това не е вярно. Героят е човек, който спасява хората, който вдъхва надежда- Финч правеше всичко това за нея. Предизвикваше я, понякога повече от необходимото, но точно това я измъкна от мрачното място на което живееше след смъртта на Елинор.

Всичко във "Всички наши места" беше противоположност. Беше страхотна, но и ужасна. Обичам я, но и я мразя. Може би един ден, когато я чета отново няма да мразя Финч, както го мразя сега. Приятно четене.  Ето няколко снимки на местата, които двамата посещават и на моята представа как изглеждат Вайълет и Финч.



Автор : Скот

Краят на една легенда (Ревю на "Героят" на Мари Лу)



И така, дойде време за тъжни новини. Днес ще пиша за последната книга от трилогията "Легендата" на Мари Лу. Какво ще правя сега с живота си? Отправям тиха молба към авторката : "Моля те, от дъното на читателската си душа, напиши какво се случва след края." Това ревю може да е кратко, може и да е дълго. Започвам да пиша, пък ще видим какво ще излезе. 

   Ще започна с корицата. От всички 3 досега тази ми хареса най-много. Тази роза всъщност беше оригамито, което Идън направи. И това ме подсеща за едно мое предположение, което ще ви споделя по-нататък в ревюто. Обикновено обръщам голямо внимание на кориците- те са лицата на книгите. Има такива, които не ми допадат, има такива които ми допадат. Но в корицата на "Героят" се влюбих без никакъв проблем. Благодаря на издателска къща "Хермес" за това, че преиздаде "Легендата", защото корицата й беше просто ужасна. И така, след края на "Феноменът", когато Дей общо взето рекна на Джун, че не е човекът за нея тя прие предложението на Андън и стана кандидат-принцепс. 9 месеца по-късно тя, Андън и кабинетът му се опитваха с всички сили да сключат мирен договор с колониите. Те заплашваха, че ще обявят война на Републиката ако не им предоставят лекарство против заразата, което те дефакто не притежаваха. А за да създадат лекарство им трябваше време и Идън. Както предполагате Дей нямаше да го позволи.

   Дей го смятаха за мъртъв и той се премести в Сан Франциско с брат си. Минаха месеци без вест от столицата, или поне не такива които да го интересуват. Една вечер обаче, докато мърсуваше в една гадна уличка, получи покана лично от Джун да отиде в Денвър. Той е изненадан и развълнуван. Но същевременно се страхува какво може да поиска Джун, или Андън. Опасенията му не само се потвърждават, но и надхвърлят страховете му. Тя искаше помощ по единствения начин с който той не можеше да се съгласи. Тя, Андън и Републиката искаха Идън, за да спрат колониите. Дей обаче отказа. В замяна предложи своята помощ. Той все още имаше пълната подкрепа на хората от Републиката и трябваше само да щракне с пръсти, за да го последват. В "Героят" всичко от гледната точка на Дей беше много трудно за четене. Защото той умираше. Постоянно го поваляха мъчителни главоболия и изпитваше нечовешка болка. Беше си Дей, но затворен в тялото на старец. Нямаше го онзи активен, можещ всичко паркур от "Легендата". Там той имаше контрол над тялото си и вършеше с него чудеса. В "Героят" на моменти не можеше дори да ходи. Когато му просветнеше тръгваше да върши работи от рода "старият Дей". Тогава направо ми причерняваше и сърцето ми буквално спираше, защото шансът да тупне и пукне ей така на място беше доста висок. Един от най-ужасните моменти беше когато след нощта с Джун се върна в старата си къща и се срина. Всички тези битки, чувства и здравословното му състояние го повалиха. Дей стоеше в тъмното, сам, и си спомняше за семейството си. Това беше единственият му миг на слабост. Общо взето никой нямаше време за себе си, никой нямаше време за такива моменти. Войната беше в разгара си и всички погледи бяха съсредоточени в него. Той беше част от републиканската армия, но получаваше предложения и заплахи и от противниците. Като капак на всичко Идън се беше съгласил по собствена воля да помогне на Републиката. Да се съгласи с това негово решение струваше на Дей всичко добро, което му беше останало. Той беше герой, но не конкретно този за който се отнася заглавието.


 “You drive me insane June. You're the scariest, most clever, bravest person I know, and sometimes I can't catch my breath because I'm trying so hard to keep up. There will never be another like you. You realize that, don't you? Billions of people will come and go in this world, but there will never be another like you.” 
 “When had Eden grown up? I feel like I blinked and missed it.”

   Джун се мразеше повече от всичко, когато й се наложи да помоли Дей за помощ. Тя не беше говорила с него от месеци, а сега трябваше да изтърпи да види болката и разочарованието в погледа му, когато Андън му каза, че за да спрат войната ще им е нужен Идън. Отново. Естествено, тя разбра защо Дей отказа и не можеше да го вини. Брат му- жертва на Републиката, сега се оказваше последната надежда за спасение. Ирония. След като Дей отказа, тя и Андън заминаха за Антарктида, за да молят за военна подкрепа. Те в замяна искаха най-голямата територия от Америка. На Джун й беше дотегнало от всичките събирания, интриги и лицемерие. Жадуваше да се върне по улиците като обикновен войник. Но не искаше да остави Андън сам да води тези тихи битки. Докато бяха далеч от войната тя имаше време да помисли. И накратко това, което измисли беше, че (Алелуя!) Дей не й е безразличен и, че иска да е до него. Фактът, че той умираше я разяждаше отвътре. Момчето, което познаваше, чезнеше пред очите й. Дей, когото беше срещнала в Езерния все още беше там, но скрит зад маска от болка. Виждайки го да скърби в старата му къща разби душата й на парченца. Тя се чувстваше отговорна за страданията му, въпреки че не беше човекът отнел живота на близките му. Дей в "Героят" беше просто сянка на момчето, която Джун искаше да вижда. Жертвата, която тя направи за негово добро обаче беше неописуема.     

“Then Day reaches out and touches my hand with his. He encloses it in a handshake. And just like that, I am linked with him again, I feel the pulse of our bond and his- tory and love through our hands, like a wave of magic, the return of a long-lost friend. Of something meant to be. The feeling brings tears to my eyes. Perhaps we can take a step forward together.
 “It hurts every day, the absence of someone who was once there.”
 “Not long ago, the city patrols would have arrested him on sight. Now, he’s leaving the Republic as their champion, to be celebrated and remembered for a lifetime.”

   Моето предположение за което споменах е следното : Героят в "Героят" е Идън. Някои блогъри, влогъри и фенове на поредицата смятат, че тази титла се пада на Андън. Но аз смятам, че братът на Дей я заслужава повече. Защо иначе неговото оригами ще е на корицата? Въпреки всичко, което Републиката му беше причинила, той пренебрегна себе си и се подложи на експериментите отново. С няколко изключения хората се бояха от Дей. Но не и Идън. В рамките на 1 страница той се преобрази от дете в мъж. Опълчи се на Дей и му каза да не бъде егоист. Стана моят герой, защото ако не беше той заразата щеше да се разпространи и всичко да се оплеска още повече.

 “Hey—with your metal leg and half a brain, and my four leftover senses, we almost make a whole person.”

   Като обобщение на книгата и поредицата ще кажа : "Героят" беше страхотна книга и ми стана любимата от поредицата. Тя ме подложи на супер мъки, стрес и емоции- чувства, които всеки страстен читател е изпитвал поне веднъж. За Бога- състоянието на Дей, и краят на книгата. Брутализъм в най-чиста форма. Подкрепям мнението на влогърка от YouTube, че ние, феновете, искаме поне един край на поредица съдържащ женитба, деца, къщичка с бяла оградка и т.н. Но не. Авторите крадата нашите сърца и ги мачкат, докато не станат на пихтия. Оставени да се давим в сълзи и гняв. Или в моят случай-  5-минутна истерия, включваща подскачане и ругатни по адрес на последните 4 страници. "Защо? Как може? А след това какво?"- питах се. 

   Ако искате екшън, развиващ се в антиутопично бъдеще, страхотни герои и разбито сърце накрая- то тогава тази трилогия е точно за вас. От мен приятно четене (ха-ха) и се надявам  в края да успеете да овладеете емоциите си. 

Автор : Скот