сряда, 19 август 2020 г.

Ум и сърце (Ревю на "Балада за пойни птици и змии" на Сюзан Колинс)


“I think there’s a natural goodness built into human beings. You know when you’ve stepped across the line into evil, and it’s your life’s challenge to try and stay on the right side of that line.” 


Сюзан Колинс. Бе толкова хубаво да се завърна в света на Панем. Е не точно, но разбирате какво искам да кажа. Нямаше Пийта и Катнис, не, върнахме се около 60 години назад. По времето когато дори Капитолът е бил място в което трудно се оцелява. Странно нали. Едно от  нещата, които най-много ме впечатлиха в тази книга бе именно различния поглед на Капитола.
Докато четях "Игрите на глада" и гледах филмите, Капитолът бе символ на изобилие, лицемерие, свръх богатство и лукс. Но тук бе точно обратното. 10 години след бунта на окръзите, жителите на столицата едвам едвам се откъсват от ужасите на войната и мизерията. Сюзан Колинс доста описателно и щедро разказва на какви ужаси са били жертви хората от Капитола. Дори може да се каже, че хората от окръзите които са умирали от глад или от вражески куршум са имали по-добра съдба. Може това да ви се струва преувеличено сега, но ми повярвайте. Когато прочетете какво е било, ще се съгласите с мен. Та, семейството на Корьоланус Сноу е било жертва на бунта. Баща му е починал при изпълнение на военния си дълг, а майка му скоро след това. Единственото му семейство са братовчедка му Тигрис и баба му. Славата на семейното име е вече само на хартия, докато в действителност тримата останали членовете се хранят не повече от веднъж на ден, и то със съвсем недостатъчно количество. И не само те- целият град, цял Панем. Игрите на глада са едвам в началото си и не приличат много на тези от трилогията и филмите. Няма публика, няма спонсори, за пръв път класът от ученици в който е и Корьо Сноу стават ментори. Той става участник в 10-тите поредни Игри на глада, и честно да ви кажа, преживяването му бе изключително интересно за четене. Но най-вече ми бе
интересно да надникна в ума на по-младото аз на онзи президент Сноу, който бе така
тираничен, така против бунтовете и който хранеше безкрайна омраза към сойките присмехулки. Питах се Защо, Защо е такъв. Е приятели, това бе отговорът. Няма да навлизам в големи подробности, но ще опиша оттук-оттам какво толкова ми хареса в "Балада за пойни птици и змии". 


  “Wars are won by heads not hearts.”

Забравете за Сноу от трилогията и филмите. Сега си представете един 18-годишен младеж. Безкрайно млад, за да помни неописуемия ужас от една току-що приключила война. Беден, но с амбиции. С непрекършен дух. Интелигентен, умен, харизматичен, въпреки несгодите които е  преживял. Представете си един егоист, да егоист. Неговите цели са диктувани от облаги за  него и семейството му, но не са лишени от логика. Както казах, той е изключително умен и
хитър. Преценява всяка ситуация и извлича онова, което ще му донесе полза. Интересно как Сюзан дори изгради така образа му, че тези егоистични действия всъщност бяха полезни на  всички. Хем егоист, хем доста здраво мислещ млад мъж. Много подвеждаща добра страна, която сами трябва да опознаете, за да оцените.
 



 “People aren’t so bad, really,” she said. “It’s what the world does to them.”

Игрите са нещо сравнително ново, а той става част от историята когато ментори на трибутите се въвеждат за пръв път. И тъй като фамилията Сноу вече не е така популярна, а по-скоро презирана, той става ментор на "най-слабия" трибут от лотарията. Момичето. От 12 окръг. Той смята, че това е дъното на неговия род. Но бърка. Защото ексцентричното момиче на име Луси Грей е скрит победител. Онази му хитра страна му даде предимство още щом той,  единствен от менторите, отиде да посрещне трибута си на гарата в Капитола. Винаги бе една крачка пред всички. От една страна изглеждаше като перфектен ученик в очите на учителите си и Академията, а от друга спечели доверието на Луси Грей. И не само нейното, медиите го обожаваха. Спечелвайки тях, той даде началото на нов елемент от Игрите на глада- спонсорите. Луси Грей бе толкова известна в Капитола, благодарение на Корьо, че всички искаха да й пращат подаръци, въпреки че те самите едвам се хранеха. Въпреки, че той на първо място мислеше за себе си, Корьо несъзнателно даде шанс на най-пренебрегвания трибут да спечели. Един вид егоизмът му изигра основна роля в добрината, която той стори. И малко по малко този егоизъм се разми и той самият не можеше да каже дали добротата му е чисто в негова полза или в нейна. 

И големият въпрос, който съм сигурна че много от прочелите книгата си задават- бил ли е Корьо Сноу истински добър някога, или винаги е поставял себе си на първо място? Иска ми се да вярвам, че е първото, но кой знае. Надявам се и на вас книгата да ви хареса толкова, колкото и на мен. Приятно четене :)
 

Скот