Нашите приятели

четвъртък, 20 април 2017 г.

Тримата от запаса (Ревю на "Изчезналият герой" на Рик Риърдън)


“Maybe people with special gifts show up when bad things are happening because that's when they're needed most”

   Здравейте, хора. Днес съм тук с ревю на една супер забавна, пълна с приключения и нови любимци, книга. Както знаете, Рик Риърдън е световноизвестен със своето въображение, и тази му книга не ме разочарова. Милех че след Пърси Джаксън и боговете на Олимп, тази няма да ми хареса. И после дойде Лио Валдес и покори сърцето ми. А и чичо Рик де. Нови герои, нови подвизи, и още много заплетени предсказания за края на света. Нищо ново за полубоговете от лагера на нечистокръвните. Само дето новите ни герои не са от там, а са хванати буквално от пътя. От автобуса на пътя. 

Сега обект на внимание не е само Гърция, но и древен Рим. Митовете и легендите, преданията и боговете се разгръщат още повече. От едната страна на историята са гръцките представи за върховните- по-дружелюбни и не толкова жадни за битки. От другата са римските божества- дисциплинирани воини, създадени за война. Не казвам, че гърците не са, но тук Рим е представен като по-кръвожадната страна на едно и също нещо. Почти. Светът отново е застрашен, само че този път заплахата е доста по-голяма от преди. Представете си, че Кронос е само детска игра пред сегашния враг на Олимп, а и човечеството като цяло. 

 Път на дамата. Ще започна с Пайпър Маклийн. Много свежо девойче, много позитивно. Изглежда крехка и ранима, не прилича по нищо на друг герой полубог, но отвътре е нещо уникално. Пайпър е изумителен персонаж, защото въпреки, че бе подложена на невъзможен избор, тя не се изкуши да поеме по лесния път, а се бори здраво. Баща й щеше да хвърли топа, но тя искаше да го спаси по достоен начин, а не с цената на животите на приятелите си. Първо не успях да я възприема като наследница на красотата и омайността, но после това доби смисъл, нещата си дойдоха на мястото. Пайпър откри силата си и стана малко по-уверена. Битка след битка, тя се превръщаше в достоен за лагера герой- безстрашна, смъртоносна и страхотна. Хареса ми също как тайничко гледаше Джейсън и си мислеше дали някога ще се получи с него, но не се отказа да мечтае. В другите книги очаквам шип от тях. 

"Косата й пушеше. Лицето й бе изцапано със сажди. Ръката й бе одраскана, дрехите й- разкъсани, а едната й обувка липсваше. Красавица"

 Трябва ми още малко време да си събера мислите за Лео, затова продължавам с Джейсън. Син на небето, бог на мълниите. Като цяло щепсел. Шегувам се. Забравил същността си, Джейсън се буди в автобус, пълен с деца. И двама приятели, които го помислиха за луд, когато ги пита кои са. Пътят му беше най-труден, защото спомените му бяха отнети, а това никак не е яко. При пристигането му в лагера на нечистокръвните, на плещите му се стовари огромна отговорност- накратко "Джейсън, трябва да спасиш света". Лесна работа, когато дори не знаеш името си. Но пък той имаше силен характер и подкрепата на Лио и Пайпър. И те тръгнаха на подвиг. Тримата срещу света, както се казва. Той беше неназованият лидер, имаше опит, независимо че не го помнеше. В битки инстинктите му проличаваха, биеше се сякаш го е правил цял живот, което навярно е така. Куражът и готовността за саможертва му бяха като втора природа. Също така беше джентълмен, използваше думи като "госпожо" и "мадам", което на моменти беше доста комично, защото той се държеше любезно, докато го убиваха. Джейсън бе страхотен герой, но не беше този, който плени и ума и сърцето ми. Тази чест се пада на третия ни герой. 

 “Със сандалите и робата си, Зевз приличаше на много яко и ядосано хипи”

 Лио Валдез. Властелинът на машините, на огъня, и на душицата ми. Какво първо ме заплени в Лио? Отговорът е лесен- шегичките и изцепките му. Хуморът му беше сравним единствено с този на Стайлс от Teen Wolf. Характерът му също. Не знам как точно да обясня това. Лио е смесица от себе си и, за мен поне, от Стайлс. Четях и усещах смелостта и болката на Стайлс. Леко самотно момче, загубило майка си, винаги стоящо в сянката на някой по-изявен. В този случай Джейсън. Но Лио беше уникален по свой си начин. Неговият светкавичен ум, сръчност, гении за механика, цапната уста и безкрайна доброта го направиха перфектен, както виждам, за всички, които са чели поредицата. Много хора го подценяваха, смятаха го за безполезен, но той се оказа най-важната част от първото пророчество. Сигурна съм, че и за нататък неговата роля ще става все по-значима. То се и видя, в края на "Изчезналият герой"- корабът, чертежите. Ако не беше Лио, от великия герой Джейсън щеше да е останало само пепел. От Пепър също. Очаквам още изцепки от теб сеньор Валдез.

 "Лио бе виждал Тия Калия в действие- тя обичаше ножове, змии, бебета на бавен огън“

"Държа да хванеш и мен, Супермен. За ръка обаче няма да те хвана"

"Света майчице! Ей, Мели. Следващия път ни предупреди, ако наближаваме пропаст"


Тази картинка, общо взето, е цялата книга. Лио, Джейсън и Пайпър, бягащи от нещо, защото умееха да се забърквах от огромни каши. Наистина огромни. Луд леден бог новинар, който имаше армия от висулки- да. Вманиачен владетел на златото, който те превръща в златно украшение- защо не. Вълчица, която те вижда като пържола- как без такава. И естествено уродливи, миризливи (по думи на Лио) и доста тъпи циклопи, второстепенни гиганти и синове на не толкова важни богове. Като казвам тъпи, представете си пич, който повтаряше само "Мачкай". Ами той и тренерът им- Хедж, все повтаряше "Убий", но той е от бандата, това не важи за него.  

Сега само чакам Пърси да се завърне, защото естествено ми липсва ужасно. Когато той и Анабет се върнат в основната сюжетна линия, животът ми ще се ощастливи напълно. Искам да науча и повече за римския лагер за герои, да прочета за миналото на Джейсън и да видя какви ги върши Джаксън в компанията на легионери. Всичко това е една експлозия на удоволствие в ума ми. Да чета за такива приключения е висша привилегия за мен. 

“Things will work out - maybe just not the way you plan”  
Саундтрак : The Cab- Endlessly (текста не пасва много, но се заклевам че ритъма е точно за тях)

Скот

неделя, 16 април 2017 г.

Към звездите (Ревю на "Звезден полет" на Мелиса Ландърс)


"I'm not sorry it happened"

   Здравейте, приятели. Аз пак изскачам с една книга на която отдавна се изписаха ревюта, но не ми пука. Важното е, че я прочетох иии ми хареса, СТРАШНО много. Космос, да. Приключения, да. Битки и забавни моменти, да. Мелиса Ландърс е написала нещо, което задоволи читателския ми мозък. Та, започнах я във автобуса София-Бургас, и още тогава я преполових, защото е просто невероятно увличаща. Но я забравих и, чак сега, я дочетох. Отново ме погълна като черна дупка. Из въздуха все витаеше едно такова "Междузвездни войни" настроение. То не бяха кораби, интриги, космически бандити и звездни империи, бластери, и най-вече- приключение на макс. Ще поговоря за двамата ни главни герои, които почти през цялата книга ме караха ако не да се смея, то поне да се усмихвам. Бяха много забавни докато се дърпаха и караха, но всички знаем докъде стига това накрая. Дааам, правилно мислите ;)

Ще започна със Солара. По-долу ще видите как си я представям. Някои, които гледат "Стоте" ще видят Рейвън. По принцип много мразя да смесвам телевизионни герои със книжни, освен ако няма екранизация, но тук не можах да спечеля битката със въображението си. Всяка една черта на Солара ми съвпада с тази на Рейвън. Едно към едно са ми. Продължавам. Солара е механик, обича да си цапа ръцете с машинно масло, работи здраво. Но се бе забъркала в голяма каша, и единственият й избор бе да се пресели на колония в така наречените "далечни райони". Смяташе милата, че там ще успее да изгради що-годе нормален живот и да се изхранва с професията си на механик. Да, но книгата тепърва започваше и небивалиците през които трябваше да премине едва започваха. Първото изпитание бе да съжителства с най-омразния си човек- богаташко момче на име Доран Сполдинг, след като направи грешката да се качи на неговия кораб. Преди да знае, че е негов де. Със стечение на времето обаче, и няколко близки до смъртта преживявания, Солара и Доран всъщност стават, както те се наричат, "съюзници". Тя беше доста добър техник, но много бързо се паникьосваше и губеше концентрация. Доран беше здравият разум, този който запазваше хладнокръвие и я успокояваше. Та, искам да кажа, че бяха доста добър екип във почти всяко отношение. Като човек, Солара бе много бойна, независима, но имаше и своите демони. Смяташе, че една нейна грешка я определя като счупена стока, и бе нужен Доран, за да повярва че това не е така. Тя търсеше своето място в галактиката, но осъзна че всъщност домът не е конкретно парче земя, а чувство. И тя намери своето в един разнебтен космически кораб с доста силно, според мен и Teen Wolf мозъка ми, име. Татуировките и вече не я преследваха, а й показваха, че човек може да се поучи от грешките си, че за някои хора те са красиви и могат да носят вътрешен покой. 

“In the outer realm, settlers didn't care about supple skin or glossy pink hair. Practical skills were the real beauty in those colonies, and for once, she would be stunning.” 


Стигнахме и до Доран. Първо ще кажа, че колкото и да харесвам героя, името му все още смятам за дебилско. Доран бива, донякъде, но Сполдинг- ами представям си баскетболна топка. И после топката от "Корабокрушенецът" с Том Ханкс. Тъпо, но ето- въображение. Нашият Доран имаше мисия, възложена му от баща му. Да намери една, доооста отдалечена от търговските райони на Галактическата Лига, планета. Той имаше само координати и доверие на баща си. И тръгнал човекът. Де да знаеше каква каша го очаква. Но и много неща, които си струват. Характерът на Доран бе подложен на изпитание, както и цялостната му същност. Той се промени, и стана по-добър. Типичната трансформация от богаташко момче в добър младеж. Но все пак беше хубаво. Имаше много хот сцена в която той се би с един бабаит, и спечели. Браво, Доран. Неговите шегички бяха много спонтанни и неочаквани, това наистина ми хареса. Някак си се сопваше и изръсваше някаква простотия, но винаги ме караше да се усмихвам. Както винаги метаморфозата на мъжките индивиди в разумни същества е много интересна. За Доран приоритетите се смениха. Вече най-доброто нещо за него не бяха парите и забавленията, а едно момиче, което да радва всеки ден. Да вижда усмивката на лицето й и да знае, че той е причината за това. Странно нещо е животът, нали? 

 "If I get any closer to the wall," he hissed, "I'll have to buy it dinner.”

Екипажът на "Банши'- космическият кораб, който бе дом на Доран и Солара почти през цялата книга, се състоеше от още няколко човека. Всеки от тях загадъчен по свой си начин, всеки различен. Но пък накрая всички станаха едно доста странно, но сплотено семейство. Не кръвно, а събрано случайно. Или пък от съдбата, ако искате. Много се надявам скоро да видя и втората книга на пазара, защото почти няма YA книги, които да се развиват в космоса. А и, честно казано, много ми се чете точно за това изчанчено семейство, което пътешестваше из космоса и се измъкваше на косъм от галактически мафии и банди. Ще цитирам Брандън Сандерсън : "Ако още не сте чели книгата, що за човек сте вие?". Сериозно, абсолютно съм сигурна, че "Звезден полет" няма да Ви се стори скучна, знам че ще я обикнете така, както аз я обикнах. 



 “She’d learned that home was a fluid thing and whether on a planet, a satellite, or a rusted bucket of a ship, this crew was her home.” 

Ето ги и моите герои



 Скот

понеделник, 3 април 2017 г.

Ние сме отбор (Ревю на "Последна саможертва" на Ришел Мийд)


   Здравейте, хора. Преди 2-3 дни прочетох ""Последна саможертва" на Ришел Мийд и много се чудех дали да пиша ревю, защото реално няма много какво да кажа. Не бях тотално разочарована от книгата, но не ми хареса и посоката в която пое. Ще ви обясня защо съм със смесени чувства. От книга 1 ни се втълпяват стригои, Стригои, СТРИГОИ...,а реално след "Кръвно обещание" нищо свързано с тях не се случи. Очаквах едва ли не, мороите и дампирите да се съюзят и да ги изтребят, народът да е свободен, дъги и цветя. Не, всичко стана битка за трона на кралицата. Дворцови игри и интриги, скрити войни и разправии. 

Хареса ми това, че всички станаха един екип и действаха заедно. Лиса, Ейдриън, Кристиан и родителите на Роуз бранеха фронта в кралския дворец, докато Роуз оцеляваше извън него.

Признавам, че мистерията която всички се опитваха да разкрият беше доооста голяма, и много интригуваща. Разбулването на истинския убиец наистина ме сепна, защото изобщо не очаквах тази конкретна персона да извърши подобна низост, но... Имаше още едно нещо, което не одобрявах още от началото- връзката на Ейдриън и Роуз. Защото беше повече от очевадно, че Роуз накрая ще се събере с Димитри. Защо иначе Ришел ще започва такава "уникална" любов още от първа книга. И крайният резултат е на лице тук- Ейдриън остана с разбито сърце, ставайки свидетел на осъществяването на една прекрасна връзка. Да, ама минаха през него нали? Ришел много претупа точно тази част от книгата. Моментът беше много нереален. 

Роуз се извиняваше, Ейдриън не слушаше и това беше точно една страница. След това всичко свърши. Имам чувството, че авторката едва ли не се е чудела как да свърши тази книга и го е карала по бързата процедура. Предните и книги са къде къде по-добри, тук очаквах да достигне своят апогей и да направи някакъв гранде финале, и накрая не ми се стори по-особен от някоя от предните й.

Това ревю остана доста кратко, но като заключение ще кажа че тази поредица беше интересно приключение, със свои плюсове и минуси, но не беше моето приключение. Изобщо не съжалявам, че я прочетох, защото плюсовете наистина си заслужаваха четенето. 

Съжалявам единствено, че не ми хареса толкова, колкото наистина исках да ми хареса. Въпреки всичко обаче цялата банда си остава част от сърцето ми, защото героите са невероятни, аз просто не видях голяма реализация с тях. Предполагам някога, в бъдеще, ще подхвана "Кръвни връзки", защото искам още от морои, дампири и стригои може би. И искрено се надявам феновете да са прави, когато казват, че тази поредица е много по-добра от "Академия за вампири". Ще завърша с един цитат на бащата на Роуз, който много ме радва. 

 “Ah, my daughter,ʺ he said. ʺEighteen, and already youʹve been accused of murder, aided felons, and acquired a death count higher than most guardians will ever see.ʺ He paused. ʺI couldnʹt be prouder.”