вторник, 1 януари 2019 г.

Спомени за щастие (Ревю на "Под бадемовото дърво" на Лора Маквей)


"В онези дни човек можеше да направи всичко, да бъде всичко, което си поиска. Да си представя всичко!- пояснява мама с усмивка"

   Видях я за пръв път преди месеци, на място пълно с любов, за хората която я търсят. Тя изглеждаше евтино, но душата й струваше милиони. Ходих да я виждам всеки ден, бях несигурна как се чувствам, спрямо нея. Но как може да си напълно сигурен в нещо в тези странни времена? Знаех, обаче, че в един момент ще се предам и ще я опозная отблизо, бях сигурна че ще я държа в ръцете си. Този флирт, това ухажване от моя страна продължи месеци, дълги месеци в които тя беше в ума ми, докато по празниците тя не стана моя. Най-накрая.

Това излияние не е за някое мистериозно момиче, не. Това бе историята ми с книгата "Под бадемовото дърво" на Лора Маквей. Здравейте, здравейте, отдавна не съм не подвизавала тук, за жалост. Но, нова година- нов късмет. Днес ще ви разкажа малко за това невероятно литературно произведение. 

Това е приказка, това е разказ, това е спомен за миналото. Това е сън, или пък не? А може би е a trip down memory lane. Сам човек трябва да го преживее, за да знае. Едно пътуване назад във времето, разказано в едно тясно купе, във влак от Транс сибирската железница. Историята на едно бедно финансово, но богато душевно, семейство, което има само себе си на този свят. И това им е достатъчно. Тази книга е една нападка от страна на авторката, срещу тази общонародна вековна лудост, наречена война. Война- това, което разрушава семейства, щастие и ценности. 

"Тогава градът беше съвсем различен. Живей и остави другите да живеят, такова му беше мотото. Или поне беше така, преди да започнат бомбардировките и престрелките."

Малката Самара и голямото и семейство са просто прашинка във вихрушката на войната в Афганистан. Тогава тя е още невръстно дете, когато започва войната, имам предвид. Някой от нас да помни името на тази страна да се е свързвало с образи на щастливи млади хора, пеещи и танцуващи; на жени без бурки, които се усмихват широко и запленяват мъжките погледи? Не, нали? Е, този свят е бил ежедневието на родителите на Самара, но всичко това е минало от момента, в който бомбардировките все повече зачестяват в Кабул, откакто хората спират да се смеят и започват да шушукат, откакто невъобразимо крайните талибани потъпкват правото на мнение, за да се чува тяхното. И всички бягат. Къде? Там където всички семейства, както това на Самара, няма да станат нито физически, нито психически жертви на едно безумие. Жертви на война, в която момчетата най-често свършват с оръжие в ръка, ако са късметлии. А момичетата- необразовани, прикрити и ограничени. 

Семейството на нашата разказвачка има големи мечти, всяко едно от децата има бленувана професия, и иска шанс в живота. Затова една вечер, родителите им, под прикритието на нощта, напускат прекрасния си дом под бадемовото дърво. Естествено има болка, мъчителни спомени от онзи цветен и забавен живот, който е съществувал, но тези спомени са именно това вече- спомени. Ежедневието на 7- членното, тогава, семейство е несигурно, опасно, но неизбежно. Децата слушат истории за света, скупчени около майка си, чиито глас може да омагьосва, да рисува с думи, да обещава всичко, докато няма нищо. 

"В картината на Афганистан, която тя рисува пред нас, жените работят наравно с мъжете. А после в Кабул отварят магазин, в който продават минижупи и пред вратата му се извива дълга опашка, чак до съседната пресечка. В нейните разкази жените избират дали да носят бурки или нещо друго, и са свободни да ходят навсякъде, където им се прииска."

Едно от многото неща, заради които обикнах тази книга е образът на родителите. Макар вещите им да се побираха в няколко стари куфара, за тях бягството от Кабул не беше край, а начало. Техният стремеж бе децата им сами да могат да начертаят пътя си. Никога не биха се примирили с идеята, че светът няма да е отворен широко за тях. Душите им бяха непримирими и свободни, в едно време на жестокост, тесногръдие и убийство на човешкото у хората. 

Тази книга беше много по-тежка, отколкото очаквах, защото беше истинска. Защото истории като тази са милиони, но забравени, неотразени, неразказани, а са били най-страшното събитие за хората, преживели го. Но съм изключително щастлива, че я прочетох. Историята е повече от тъжна, тя е сърцераздирателна. Въпреки това е нужно да бъде прочетена. Та, ако желаете, отворете я и попийте това, което Лора Маквей иска да ви каже. Приятно четене.  

Скот