четвъртък, 22 септември 2016 г.

"Аз преди теб"- книга+филм ревю





   Здравейте, хора. Както казах, лекциите ми са скапващи и напоследък имам време да чета единствено в кратките 10-минутни почивки. Нооо, за мое щастие, имахме един ден почивка и бях повече от щастлива да го прекарам в четене.  Тъй като наскоро със Стайлс изгледахме "Аз преди теб", а преди 2 години не бях намерила книгата за хубава, реших да й дам втори шанс днес. Казах си "Сега си по-голяма, може да ти допадне повече". Ъм, за съжаление не стана точно така. Да, всъщност, имаше малко подобрение в мнението ми, но мисля че то се дължеше на екранните образи на Лу и Уил.

Луиза ми допадаше като характер, горе долу. Наистина ме изнервяше фактът, че няма абсолютно никакви планове за живота си, и особено това че се подценяваше. Но що се отнасяше до her current life (не можах да се сетя за по-точен израз на български), тя го живееше as fully as possible. Оптимизмът и духът й бяха завидни.


 Като се имаше предвид, че сама издържа цяло семейство, живее в претъпкана къща, гаджето й е обсебен от бягане и не й обръща внимание и на практика пази човек да не се самоубие, мога да кажа че беше силна, наистина силна. Животът й имаше потенциал да е страхотен. С нейната екстравагантност и лъчезарност, тя можеше да превземе света. 
Това наистина го вярвам. Проблемът беше, че тя не виждаше света, следователно светът нямаше как да я забележи. Тя не беше истински щастлива от живота си, но в нея имаше някакъв страх и не правеше нищо да промени положението си. Както тя внесе промяна в живота на Уил, така го направи и той. Постоянно й повтаряше, че в нея нещо велико, но потиснато от  еднообразното и монотонно ежедневие. Той беше промяната от която тя се нуждаеше. Лошото беше, че за тази промяна да се прояви, Уил трябваше да...е, знаете. 

"Всяко заминаване е една малка смърт, но агонията е за тези които остават." 

  
Уил определено беше персонажът, който ми допадна повече в тази книга. Много кратко беше описано/показано в книгата/филма онази част от живота му, която го определяше като човек. Добре де, във филма показаха някакво клипче направено от Уил от "Дивергенти" на което изкараха Уил Уили Трейнър като някакъв безстрашен и всеможещ бог, скачащ от скали, каращ ски и какво ли още не. Това, което много ми харесваше в Уил беше същността му. Той е бил мъжът мечта- авантюрист, пътешественик, изискан и начетен, човек който обича да изпробва нови неща и да гребе от живота с пълни шепи- да му се наслаждава истински. И после, толкова изведнъж, всичко това му е отнето за част от секундата и е принуден да приеме едно съществуване, което е толкова далеч от неговото нормално ежедневие. Близките му, естествено, искаха най-доброто за него, но той най-вече бе неразбран. Очакваха от него, човек който допреди година-две е скачал от скали и е катерил планински върхове, сега да се радва на това да е жив.

 Не знам, аз го разбирах. Представих си се на негово място, и просто нямаше да издържа. Чувството да не те свърта на едно място повече от няколко часа го имаше в Уил, така както го има в мен. Както споменаха в книгата и филма, всички стъпваха на пръсти около него и той се чувстваше длъжен да ги смущава, или просто да ги игнорира. До появата на Луиза. Тя беше малката промяна, която ненадейно му се случи. 
Не понасяше обидите му (поне не за дълго), държеше се с него като с нормален човек, и го предизвикваше. Той от своя страна й вдъхна поне малко кураж, че тя е способна на промяна, и й каза че е твърде различна, за да се остави да бъде заличена от ежедневието си. Понякога подходите му не бяха от най-милите, но тя го слушаше. С Лу той отново се почувства мъж (не, това не значи секс). Жалко, че накрая отиде в "Дигнитъс", но както казах, разбирах защо го направи.

   Това, което ми хареса, не в книгата, а в целия проект на "Аз преди теб", беше че във филма всичко беше извадено буквално от книгата. Сюжетът, хората, разговорите, описанията на местата. Филмът пресъздаде книгата невероятно, както и Емилия Кларк и Сам Клафлин, естествено. Като заключение ще кажа, че на втори прочит "Аз преди теб" е книга, която според мен можеше да се разгърне още, откъм стил на писане. Нещо в начинът по който беше написана не ми допадна. Може би, ако гледната точка на Уил беше включена, щеше да ми хареса повече. Oh, well. 

Сега малко за филма. Не мога да кажа, че не чаках с нетърпение премиерата му. Той излезе, но аз бях на работа-моят личен рай, а и нямах компютър. А другото беше, че исках да го гледам със Стайлс, за да го обсъждаме и накрая я накарах да ме чака. Изгледахме го и....WOW, SAM! Фенгърленето настрана, беше много хубав, определено ми хареса повече от книгата. Знам, че хората казват, че книгата винаги е по-хубава от екранизацията, но аз невинаги смятам така. Не може без екранизация. Особено ако в нея са Сам и Емилия, за Бога! От моментът в който започнаха началните кадри- онези от улицата на Кларк, аз си казах "OMG, това си го представях точно така!". Имаше моменти в които много се смях- когато запознаваха Кларк с Уил. Това неговото мучене ме докара до истеричен смях, защото бях забравила тази му реакция от книгата. После беше когато му обясняваше за ежедневието си и той й каза, че е дори по-скучно и от неговото. Когато тя описваше богаташкия живот...Много ме напуши на смях, когато го бръснеше. Изражението й беше уникално.
 Soundtrack-ът много съвпадна в сцените, когато Лу влизаше в къщата му сутрин след сутрин и песничката пееше "why can't you be happy with me" и тя една такава лъчезарна. 
Със Стайлс дълбоко се впечатлихме от подвижността на веждите на Кларк. И ние искаме така. Когато Уил се подстрига, аз оплезих езика и ми потекоха лигите. Срамота беше да си крие личицето под такава коса и брада. Историята си беше точно по книгата, но просто магията, която Емилия и Сам споделяха беше  something else.
Много добри бяха. Дори ме разчувстваха- нещо, което книжните им версии определено не постигнаха, дори за 2 четения. В книгата единствената звучна реакция беше, че се засмях, когато Кларк се нарече "труп, увит в сатен" или нещо подобно. Филмът наистина е изпипан, заслужава си да се види.




Автор : Скот

четвъртък, 15 септември 2016 г.

Първата любов не се забравя (Ревю на "Елинор и Парк")


   Здравейте приятели! "Елинор и Парк" е поредната книга от творчеството на Рейнбоу Роуъл с която се запознавам. Признавам, че имах известни колебания относно историята, защото тя така и не успя да допадне на някои от познатите ми читатели. Обаче, противно на очакванията ми, на мен книгата ми хареса. При това много. И определено успя да изкачи авторката няколко стъпала нагоре по стълбицата на любимите ми автори.
  Действието в книгата се развива през 80-те. Освен години без интернет, компютри, смартфони, социални мрежи и тем подобни, това са и времена на предразсъдъци, много от които за жалост се срещат и до ден днешен. Главният герой Парк е наполовина азиатец (полу-кореец по майчина линия ако трябва да сме точни). За разлика от другите полу-азиатци, всички се отнасят добре с Парк и никой не го закача защото семейството му е от дългогодишните в района и всички ги познават и уважават. Парк е твърдо решен да запази този свой "неутралитет" и прави всичко възможно да не се набива много на очи. Стратегията му работи успешно до момента, когато в училищния автобус се качва новото момиче. 
   Елинор е всичко друго освен незабележима - с ръста си и буйната си необуздана червена коса, с дрехите и шантавите си джунджурийки. Поради липсата на място, Елинор е принудена да седне до Парк и с това историята на двамата започва...

“Eleanor was right. She never looked nice. She looked like art, and art wasn't supposed to look nice; it was supposed to make you feel something.”


  Тази книга беше идеалното спасение за меланхоличното настроение, което ме бе налегнало тези дни. Рейнбоу Роуъл е разказала една наистина трогателна история за първата любов и последиците от нея, за тормоза и подигравките в училище, за самооценката, за семейството, което невинаги е такова какво искаме. Чрез главните герои ние успяваме да се докоснем до два напълно различни живота.

От едната страна бе Парк - момчето от задната седалка на автобуса, което обича да чете комикси, да слуша музика и обикновено гледа да е в сянката на другите. Парк който има добро и грижовно семейство, но сякаш се чувстваше неразбран от тях.


 “I want everyone to meet you. You're my favorite person of all time.”



  И Елинор, която би направила всичко за да има нормално семейство и домашен уют. Новото момиче е пълната противоположност на Парк. В началото на книгата, тя не даваше вид да й пука особено много от хорското мнение, но впоследствие се оказа, че това е само фасада. Истинската Елинор не искаше излишно съчувствие и съжаление. Което за мен автоматично я превърна в силна героиня по неин си начин.

“What are the chances you’d ever meet someone like that? he wondered. Someone you could love forever, someone who would forever love you back? And what did you do when that person was born half a world away? The math seemed impossible.”



  И накрая ще завърша с това, което най-много ми хареса в историята: връзката между героите, която всъщност започва още със сядането на Елинор до Парк. Чувствата между двамата се зародиха постепенно: от мълчаливо приятелство и разбирателство, изразяващо се в размяната на комикси и музика, до първата любов. Именно тя накара Елинор и Парк да израснат и да се променят до края на книгата.


 
 "Елинор и Парк" е една сладко-горчива история, която освен че е реална и житейска, е написана по типичния за Рейнбоу Роуъл лек и не натоварващ начин. Сега, след като  прочетох краткото си ревюто, осъзнах че колкото и да се опитвам, никога няма да мога да изкажа/напиша всички онези чувства, които изпитах четейки книгата. Определено при мен "Елинор и Парк" влезе в графата на онези истории, които те докосват и не те оставят, дълго след като си ги прочел.
Автор: Стайлс

събота, 3 септември 2016 г.

Кои са дивогласите (Ревю на "Дивогласи")


  Здравейте! "Дивогласи" е поредната книга, която изядох с кориците. Макар историята на Джейкъб Грей да излезе преди близо година, тя сякаш така и не доби популярността която заслужава. Затова и толкова дълго време я подминавах в книжарниците под претекст, че имам да чета много други книги преди нея. До преди ден, когато я видях на едно репче заедно със списание Браво. Казах си "Е, какво толкова. Ще я започна, пък ако не ми хареса ще я оставя". И така, докато се усетя вече бях прочела книгата.
Коу е момче, което живее на улицата. От осем години той не е виждал и не е чувал нищо за родителите си. Единствения спомен, който има за тях е как те се опитват да го хвърлят от прозореца. Това, което тогава го спасява е ято врани. Те го хващат докато пада и от този момент нататък живота на Коу остава тясно свързан с този на враните. Момчето се разбира отлично с птиците, които са новото му семейство и дори може да разговаря с тях. Буквално. Оказва се, че Коу всъщност е дивоглас - човек, който може да контролира и разговаря с животни от даден вид. Това, което Коу все още не знае е, че далеч не е единствен. А дивогласите биват както добри, така и лоши...

  Ревюто ми ще бъде кратко (защото и книгата не бе от дебелите). Ако сте фен на всички онези YA приключенски фентъзита като "Пърси Джаксън", "Героите на Олимп", "Железният изпит", "Хрониките на кейн"," Стражи на историята" и т.н, то тази книга определено е за вас. 

"Дивогласи" съдържа всичко, което достойно го нарежда измежду горе посочените: историята е поднесена по лек и не натоварващ начин - спокойно може да се чете от всички възрастови групи, действието се развива бързо, а динамиката и напрежението не те напускат от първата до последната страница. Авторът бе избрал да използва "метода" на постепенното разкриване - с всяка следваща глава ние научавахме все повече неща относно миналото на Коу и света на дивогласите. И така, цялостната картинка се сглоби чак на края.

 И разбира се, друга важна част от всяка история са героите. Главният герой Коу е 13-годишно бездомно момче, което всеки ден се бори за оцеляването си. Той дори и не подозира, че е дарбата му да говори с враните всъщност е нещо като супер сила, докато не се среща с други дивогласи. Впоследствие Коу разбира, че е единственият по рода си вранеглас, което го прави много специален.
  И Лидия. Другия главен герой. Умна, директна, добросърдечна, приятелски настроена, смела и наистина любопитна, Лидия "нахлува" в живота на Коу и се впусна без да се замисли в разследването му. И едно малко лирическо отклонение. Ако сте фен на Teen Wolf, предполагам че също като мен ще направите съпоставка между нея и Лидия Мартин. И двете си приличаха по някои неща: червенокоси, умни и борбени героини, готови на всичко за да помогнат на приятелите и семейството си. Пък и двете имаха кученца :D Това дуо бе последвано и от трите врани и верни другари на Коу - Кряк, Мрън и снежнобелия Милки. 

За финал ще обобщя, че "Дивогласи" е една наистина интересна книга. Ако ви се чете нещо изпълнено с приключения и динамика, но същевременно леко и разтоварващо, то тогава "Дивогласи" е идеалната книга за вас.
Автор: Стайлс