Fictional Boyfriends Pool (Books+TV Characters)

   Здравейте, този месец направо се смайвам от себе си и активността си в блога. Но идеите, които напоследък валят- тагове, игри, са толкова съблазнителни. Не мога да устоя. Особено пък на днешната публикация на Нора Георгиева за гаджетата от филми и сериали. И аз искам да го направя, но ще го променя малко, или по-скоро, ще добавя свой детайл към основната идея, за да не е съвсем изплагиатствано. Та, да, малко преди поредният Свети Валентин ще си помечтая, за гаджетата, които никога няма да имам, но имам удоволствието да познавам от книги, филми и сериали. Това понякога е достатъчно. Аз, както много други, съм романтична душа що се отнася до момчетата, които ще изредя след малко. Защото, колкото и да не ми се иска, романтиката е вече на изчезване. Но the fictional characters все още я поддържат жива. 

 И така, първо ще пиша за Стайлс, защото той е едно момче, което не вярвам че някой не би искал. Той е толкова добър, той поставя един пример за какво трябва да е истинското приятелство, истинската любов, истинската смелост и доброта. Никога, за нито един епизод, през шестте сезона, не го видях да обръща гръб на приятелите си. Видях го да страда, да преживява загуби, да се пречупва, буквално да губи същността и разума си, но нито веднъж да се предава. Доколкото си спомням думите на Клеъри "Героите не са тези, които никога не губят. Те са тези, които никога не се предават. Тези, които продължават да се бият. Точно това ги прави герои". Не бих могла да не се запитам какво повече може да се иска от едно гадже, въпреки че гадже звучи някак много слабо и недостатъчно за Стайлс. Все пак той отиде в паралелна реалност. Спаси момичето, което обича безброй пъти, подкрепяше я, и никога не се отказа от нея. Не само това, помним как издърпа динамита от ръцете на Скот и бе готов да умре с него. Не знам какво още да добавя, освен че Стайлс is a keeper. 

"No one gets left behind. That's the plan"

 Лео Фиц. За мой срам, когато започнах да гледам "Agents of S.H.I.E.L.D." дори не го забелязвах. Но помня кога ми направи впечатление. Моментът в който Джема скочи от самолета. Емоцията му беше толкова мощна, че наистина ме накара да се вгледам в него. И това, което виждах от този епизод нататък, ме караше да го обичам все повече и повече. Фиц е човек на науката, който обаче пазеше една голяма част от себе си скрита. Любовта, за която не бе казал на никой беше очевидна и това беше още една черта, която много харесах. Той беше толкова миличък, не се натрапваше, не се перчеше със наистина брилянтния си ум, през повечето време беше в сянка. Някъде бях чела, че според вселената на Marvel, със свое изобретение Лео е спасил живота на Капитан Америка, Черната Вдовица, Falcon и Ник Фюри. И това ако не е герой. Сцената, която трайно осигури място на Фиц в сърцето ми беше, когато се почувства толкова безсилен, че започна да удря и да вика по камъка, който беше взел Джема. Ако не сте гледали сериала, това изречение ще ви се стори странно. Нека просто за протокол споменем, че той й даде, един вид, последния си дъх. Отиде в друго измерение за нея. Лео Фиц ме научи, че за някои приятели, всяка една жертва е оправдана, че ако имаш такъв човек до себе си не би помислил дори за секунда дали да жертваш себе си, за да спасиш тях. Просто го правиш.

"Talking to you is the only time I feel clear, and calm"

Саймън. Мисля, че една от причините да се прехласвам по него вече е налице. Да, вярно че това gif-че е божествено и ангелите почват да свирят на арфи, когато го гледат, но все пак. Робърт Шийхън си е парче, но не само заради това обичам Саймън. В началото на книгите, той беше най-обикновено момче. Нямаше никакви специални заложби, беше просто човек, в най-точния смисъл на думата. Той дори не беше смел като Стайлс, например. Боеше се от сянката си. Но постигна онази промяна, която много малко могат. От най-обикновен човек да стане модел за подражание (от историите в Академията), със самото си съществуване да промени един свят, който дори не е подозирал, че съществува. Да спаси приятелите си. Чувствам Саймън много близък като характер, защото обича да играе видеоигри, роден е в Ню Йорк (естествено аз не съм, но душата ми е от там, сигурна съм), общо взето е nerd. Това, което се случи с него в "Град на небесен" огън ме разтърси из основи, но ме накара да го обожавам. Толкова неочаквано, но толкова невероятно.

 "As long as I remember what it was like to love you, I'll always feel like I'm alive"

Та-дам, та-дам, представям ви моят мъж, Итън Уейт. Малко е мокричък, но няма нищо. Точният момент в който Итън спечели сърцето ми беше на 2-ра или 3-та страница от "Прелестни създания". Защо там? Там той сподели, че обича да чете, много. Ами, добре, ела да ти дам хълката и сме готови. Без майтап, колкото и книги да ми се трупат, Итън си остава на първо място. Имам едно такова чувство, че с него винаги ще има какво да си кажем. Било то за книги, някоя историческа загадка или нещо друго. Бих могла да си представя как взимаме някаква стара трошка и просто тръгваме нанякъде. Както той каза, искаше да обиколи градовете от книгите, които е чел. Много лесно обикнах този персонаж, и мисля че същото ще е и за вас. Не знам с какво точно ме спечели, той просто беше склонен да се бори за нещо, което иска докрай. За Лена, за Ама, за който и да беше. Бе много лоялен и беше добър приятел. Имаше много освободено съзнание, не съдеше хората само защото не са като него. Приемаше ги такива, каквито са. 

"A little known fact about me- I read all the time. Books were the one thing that got me out of Gatlin, even if it was only for a little while" 

Друг мъж, проправил си път съм сърцето ми е Джулиън Блекторн. Буквално, което и негово качество да спомена, ще е повече от достатъчно, за да е причина. От една страна е неговото огромно сърце, което е достатъчно силно, за да понесе трагедия като тази на Блекторн. Сърце, достатъчно голямо, за да отгледа и възпита по-малките си братя и сестри. Сила, която му позволяваше да се събужда всеки ден и да знае, че носи отговорност на плещите си, независимо че самият той все още е дете. От друга страна беше безкрайната му доброта. Всичко, което правеше беше в името на другите. Третото беше парабатайската му връзка с Ема. Това беше повече от връзка, повече от приятелство. Беше половината от нея, всичко което криеше от нея показваше колко страхотен и силен герой е Джулиън. Смелостта му да умре за който и да било от семейството си, за Ема, за хората които обича. Артистичната му страна, която разкриваше неговата същност. Емоциите, които влагаше в рисунките си, смисълът... Стига толкова, прекалявам. 

"You'll fix me, because we're parabatai. We're forever"

Няма как не спомена Фор. Той може би беше първата ми книжна любов. След завръщането ми в четенето, и навлизането ми в YA жанра, "Дивергенти" беше втората поредица, която четох. И как няма да забележа Тобиас. Той олицетворяваше всичко, което исках и, което исках аз самата да бъда. Биеше се като машина и беше безстрашен. И в двете значения на думата. Освен  това не беше от типа саркастичен или наперен, както повечето мъжки персонажи в книги. Беше затворен, не казваше нищо, беше мълчалив воин. Докато не срещна Трис. Третираше я като равна, но същевременно ако някой се опиташе да я пипне, риташе задници. Не беше някой тъпанар, имаше мозък в главата си и можеше да го използва. Беше достатъчно умен да забележи, че светът отива по дяволите и знаеше за какво иска да се бори. И го направи. Начинът по който гледаше Трис, сякаш тя е това за което би отишъл на война, за което би умрял, so beautiful.

"Since I was young , I have always known this: Life damages us, every one. We can't escape that damage. But now, I am also learning this: We can be mended. We mend each otther" 

За последен оставих най-уникалния. Да, знам, Хаус е много над моята възраст, но хей, a girl can dream, right? Пък и това си е моите дрийм гаджета. Този избор е чисто егоистичен. Може би в дългосрочен план тази връзка няма да се получи, не само заради възрастта, но и заради самият характер на Хаус. Той беше развалина, никой не можа да разбере как работи неговият мозък, какви са приоритетите му. Но явно в това се изразява неговият гений. Бих искала да се докосна до един такъв брилянтен ум. Но на първо място (егоистичната причина) го искам, защото ще ме кара да се смея, да се смея много. Всички в екипа му много се дразнеха на номерцата, които им погаждаше. Абе хора, това е шеф, където другаде няма да намерите. Възползвайте се. Изцепките му, шегичките му, войните му с Уилсън, бих искала да съм част от това. 

"Do I get bonus points if I act like I care?"

Надявам се този пост да ви е харесал, това са главните ми желания, не че след тях няма върволица мъже. Но нямаше да има край този пост. ОК, приключвам. Ще се радвам и вие да споделите вашите желания- дали в коментар, дали във ваш пост. Ще ми е интересно да го прочета. Чао, книжни другари.

Скот