петък, 27 март 2020 г.

Музика и пътешествия (Ревю на "Томас и Януари" на Фишър Амели)



   "Томас и Януари" на Фушър Амели е втора книга, която чета от тази авторка. "Калъм и Харпър" само загатва персонажа на Том от тази.

Том е много объркан, животът му е стигнал до задънена улица, в която човек може да се озове някъде около 40-тата си година. Но Том е само на 22. Доста популярен музикант, част от страхотна група, която му е и семейство. Но всичко това в един момент се сгромолясва около него. Единственото спасение, което той вижда е най-добрата му приятелка- Кели. Която е сгодена. Подсъзнателно, той знае че никога няма да я има, затова той заминава и оставя Ню Йорк зад гърба си. Оставя приятелите си- семейството си, и "любовта на живота си". Томас се затваря в себе си и спира да чувства. До деня в който среща Януари...Само да вметна, че той е музикален скаут. Знаете- хората, които намират талантливи музиканти и ги правят известни. Томас Ериксън е феноменален съгледвач, ухото му е едно от най-добрите в музикалната индустрия. Няма друг като него. Докато Януари не се появява в местното барче, в което той слуша потенциална група. Тя сякаш чете мислите му, или по-скоро мисли точно като него. Те се засичат само за броени минути, но тя остава запечатана в съзнанието му, докато той не се връща в Голямата Ябълка. 

Януари (някой ирландец да ми каже как се произнася тази фамилия, моля) MacLochlainn иска повече от онова, което Бъркли и пълна музикална стипендия, може да й даде. Тя иска свобода, иска да бъде артист по своему. Та затова тя, един ден, просто от нищото сякаш, приема работа от абсолютен непознат и заминава за Ню Йорк. В деня в който де да знам, съдбата, я намира, тя среща "най-привлекателния" мъж, който някога е виждала. Тя не разбира какво толкова я влече към него, но ето че целува непознат мъж в бар. И после животът я отделя от него. Но не за дълго. Година по-късно, тя е на самолет за Ирландия заедно с него. По работа. Е, донякъде. 

И така, Томас и Януари имат задачата да обикалят цяла западна Европа и да намират талантливи музиканти Първа е Ирландия и Дъблин. Тесните каменни улички, осветени като в приказка; задушните пъбове, пълни със сърцати здравеняци и студена бира; и музика, която ти пълни душата и те вече усещат, че нещата помежду им не са никак приятелски. Още един плюс е, че намират уникална музикантка. Всичко върви добре. Следва Англия и Лондон. Лъскаво и изискано. След това Томас и Януари се озовават в Париж. Ах, градът на любовта. Точно там, и по-точно на гробището "Пер Лашез", Том осъзнава колко идеална за него е Януари. Всичко, което някога е искал, и разбира че чувствата му към Кели са били несравними със сегашните му към Януари. Той започва да говори повече, да се смее по-гръмко, да се влюбва все по-силно. Рим се оказва малка пречка в тяхната връзка. Ще видите, че те се разбираха почти без думи. 
А сега малко по-реалния ми поглед. Книгата е хубава, няма спор. Но е малко сладникава, предвидима. Първата от поредицата- "Callum and Harper" е доста по-добра за мен. Може би пораствам, и с това да ми е писнало да чета клишетата на любовните книги. Положителното ми ревю се дължи предимно на това, че пътешествията им из Европа бяха описани много хубаво, и почувствах духа на държавите. Ако това ревю Ви е харесало, искрено се радвам. И се надявам, че ако решите да й дадете шанс, да Ви допадне повече, отколкото на мен, Приятно четене.

Скот

четвъртък, 26 септември 2019 г.

До книгите с които просто се свързваш (Ревю на "До всички момчета, които съм обичала" на Джени Хан)


   "До всички момчета, които съм обичала" е нещо непонятно за мен. Бе толкова проста, но пък и така въздействаща. Истинско свидетелство, че всичко най-хубаво в живота е простичко. Но за мой срам, я преоткрих чак сега. Казвам "преоткрих", защото аз я открих горе-долу още когато Джени Хан я написа. Бях я намерила в Гудриййдс, бях си я отбелязала и всичко, но нещо не ми звучеше и не ми беше на дневен ред. След това всички започнаха да откачат по нея, а аз понякога се плаша щом мнозинството хареса нещо толкова много. И така, до лято 2019. Във влака София- Бургас я започнах. И така стана защо е масова истерия. Хем забавна, хем истинска, хем лека за четене, без екстремни любовни истории (изключая някоя драма в главата на Лара Джийн), приятелствата бяха описани правдоподобно, не от онези съревноваващи се за драма изпълнение на Оскарите. (Знаете, от типа където двама са на ръба на скала, единия да пада, а другия не го пуска и се води следният диалог : "Пусни ме или и двамата ще умрем"-"Не, никога. Или ще те спася или умирам и аз"). Съжалявам за отклонението. Всичко беше в рамките на нормалното и точно това беше най-хубавото. Ще опитам да поговоря за героите като пиша до тях, както Лара Джийн. 

Питър Кавински, ти ме спечели с това, че никога не изневери на себе си. Не се преструваше, каквото и да правеше, каквито и схеми да връткаше, бе откровен с всички. Бе себе си през цялото време. Това е. Повечето, да не кажа всички, момчета на твоята възраст не биха играли толкова искрено, колкото ти с Кити. Също и фактът, че мислеше наистина това, което пишеше в бележките за Лара Джийн. Защото можеше просто да й даваш празни листчета и пак да постигнеш целта си, но ти предпочиташе да напишеш нещо мило (нищо, че тя не четеше повечето от тях). Важен е жестът. Бе и грижовен- предимно към Джен, но пък и това е много впечатляващо, защото показа що за човек си. Тя да те зареже, а ти да тичаш при нея щом й скимне, защото ти пука. Вместо да й теглиш една майна и да продължиш, ти всъщност правеше всичко по силите си, за да я подкрепяш. Създаде цяла пиеса, за да си я върнеш, но пък в тази пиеса намери нещо, което не очакваше- истинска любов, докато уж беше преструвка. Приятел, грижовен, добър, истински- с такива качества защо пък човек не би поискал един Питък Кавински за себе си? 

"He...he looks at you a lot, Lara Jean. When you're not paying attention. He looks at you to see if you're having a good time. "

Скъпа, Лара Джийн, ти ме спечели с това, че също бе себе си. Да- щура, леко драматична, с доста силни емоции. Но пък с голямо сърце. Все повтаряше как винаги би поставила сестрите си, баща си, Джош и изобщо всеки, когото обичаш пред себе си. И това е много рядко срещано качество. Особено за тинейджър. Гледаше да угодиш на всички- било то да им правиш любимите курабийки за Коледа; било то да станеш рано сутрин (аз не бих!), за да отидеш да купуваш стари мебели; било то да загърбиш чувства, за да не нараниш човек, когото обичаш. Ти обичаше всички, но истинската любов за теб бе плашеща. Когато започна фалшивата ти връзка с Питър, бе като на шега, бе странно, но пък и приятно някак си, дори забавно на моменти. Щом обаче осъзна, че всичко вече е истина, страхът се обади. И това е нормално- имам предвид да се зачудиш дали той е точният. Все пак връзката му с Джен беше доста притеснителна и щеше да е наивно да се впуснеш във връзка ей така, като сляпа патка. Та, затова че беше себе си- благодаря ти, Лара Джийн. 

 "Love is scary. It changes, it can go away. That's the part of the risk. I don't want to be scared anymore."

 Джош Сандерсън, ти си една почти перфектна мечта. "Почти", защото не беше безгрешен, но това е ОК. Много ми хареса това, че ти беше истински приятел с всички сестри Сонг, не само с Марго. Играеше с Кити, все едно че беше твоя собствена сестра; обличаше се като Хари Потър, за да бъдеш в тон с костюма на Лара Джийн. Пазеше сърцата им по-добре от своето собствено. Остана истински приятел на семейството на Марго и след като тя ти би шута и замина на другия край на света. Устоя и когато Лара Джийн спря да ти говори, поради неизвестни за теб причини. Ти се интересуваше дали е щастлива и се опитваше да я опазиш от Питър. Разбра я и когато тя избра него, вместо теб. Свястно момче си, това е. 

Крис...Не знам как точно да ти благодаря. Баси пича, badass bitch...неповторима...една по рода си. Най-много ме радваше това, че постоянно нареждаше Женевиев, ей така от нищото. Не понасяше да се правиш на нещо, което би се харесало на другите. Вършеше всевъзможни глупости, за теб се носеха легенди и ти ги носеше едва ли не като медал на гърдите си. "Много важно чуждото мнение, важното е на мен да ми е гот" сякаш ти бе мотото. Беше, някак си, много свеж персонаж, доста контрастиращ от този на Лара Джийн и това беще много хубаво. Допълвахте се. 

"I know you're all about hoes before bros, but if I were you, I'd be careful. My cousin's a barracuda," 

"I'm no rat, unlike her. Remember that time she told our grandma I was going to school drunk? My grandma wanted to use the money she saved for my college for rehab! They had a family meeting about me! I'm so glad you stole Kavinsky from her."

"Gen's going to the ski trip, you know? She's class president, so she's basically organizing it. So just beware. Don't ever go ski alone."

   Въпреки, че бяха абсолютни противоположности, Питър и Лара Джийн някак се напаснаха по средата на една грандиозна лъжа. Разграничиха истината от лъжата и се разбраха. Душевно имам предвид. Питър научи Лара Джийн, че да живееш в истинския живот изисква да си смел, въпреки че вероятно се страхуваш. Лара Джийн научи Питър, че е нормално понякога да се откъснеш от този реален свят и да го отвлече в един друг, в който съществуваха само двамата. Реалност и фантазия. По малко и от двамата.    

Скот

вторник, 1 януари 2019 г.

Спомени за щастие (Ревю на "Под бадемовото дърво" на Лора Маквей)


"В онези дни човек можеше да направи всичко, да бъде всичко, което си поиска. Да си представя всичко!- пояснява мама с усмивка"

   Видях я за пръв път преди месеци, на място пълно с любов, за хората която я търсят. Тя изглеждаше евтино, но душата й струваше милиони. Ходих да я виждам всеки ден, бях несигурна как се чувствам, спрямо нея. Но как може да си напълно сигурен в нещо в тези странни времена? Знаех, обаче, че в един момент ще се предам и ще я опозная отблизо, бях сигурна че ще я държа в ръцете си. Този флирт, това ухажване от моя страна продължи месеци, дълги месеци в които тя беше в ума ми, докато по празниците тя не стана моя. Най-накрая.

Това излияние не е за някое мистериозно момиче, не. Това бе историята ми с книгата "Под бадемовото дърво" на Лора Маквей. Здравейте, здравейте, отдавна не съм не подвизавала тук, за жалост. Но, нова година- нов късмет. Днес ще ви разкажа малко за това невероятно литературно произведение. 

Това е приказка, това е разказ, това е спомен за миналото. Това е сън, или пък не? А може би е a trip down memory lane. Сам човек трябва да го преживее, за да знае. Едно пътуване назад във времето, разказано в едно тясно купе, във влак от Транс сибирската железница. Историята на едно бедно финансово, но богато душевно, семейство, което има само себе си на този свят. И това им е достатъчно. Тази книга е една нападка от страна на авторката, срещу тази общонародна вековна лудост, наречена война. Война- това, което разрушава семейства, щастие и ценности. 

"Тогава градът беше съвсем различен. Живей и остави другите да живеят, такова му беше мотото. Или поне беше така, преди да започнат бомбардировките и престрелките."

Малката Самара и голямото и семейство са просто прашинка във вихрушката на войната в Афганистан. Тогава тя е още невръстно дете, когато започва войната, имам предвид. Някой от нас да помни името на тази страна да се е свързвало с образи на щастливи млади хора, пеещи и танцуващи; на жени без бурки, които се усмихват широко и запленяват мъжките погледи? Не, нали? Е, този свят е бил ежедневието на родителите на Самара, но всичко това е минало от момента, в който бомбардировките все повече зачестяват в Кабул, откакто хората спират да се смеят и започват да шушукат, откакто невъобразимо крайните талибани потъпкват правото на мнение, за да се чува тяхното. И всички бягат. Къде? Там където всички семейства, както това на Самара, няма да станат нито физически, нито психически жертви на едно безумие. Жертви на война, в която момчетата най-често свършват с оръжие в ръка, ако са късметлии. А момичетата- необразовани, прикрити и ограничени. 

Семейството на нашата разказвачка има големи мечти, всяко едно от децата има бленувана професия, и иска шанс в живота. Затова една вечер, родителите им, под прикритието на нощта, напускат прекрасния си дом под бадемовото дърво. Естествено има болка, мъчителни спомени от онзи цветен и забавен живот, който е съществувал, но тези спомени са именно това вече- спомени. Ежедневието на 7- членното, тогава, семейство е несигурно, опасно, но неизбежно. Децата слушат истории за света, скупчени около майка си, чиито глас може да омагьосва, да рисува с думи, да обещава всичко, докато няма нищо. 

"В картината на Афганистан, която тя рисува пред нас, жените работят наравно с мъжете. А после в Кабул отварят магазин, в който продават минижупи и пред вратата му се извива дълга опашка, чак до съседната пресечка. В нейните разкази жените избират дали да носят бурки или нещо друго, и са свободни да ходят навсякъде, където им се прииска."

Едно от многото неща, заради които обикнах тази книга е образът на родителите. Макар вещите им да се побираха в няколко стари куфара, за тях бягството от Кабул не беше край, а начало. Техният стремеж бе децата им сами да могат да начертаят пътя си. Никога не биха се примирили с идеята, че светът няма да е отворен широко за тях. Душите им бяха непримирими и свободни, в едно време на жестокост, тесногръдие и убийство на човешкото у хората. 

Тази книга беше много по-тежка, отколкото очаквах, защото беше истинска. Защото истории като тази са милиони, но забравени, неотразени, неразказани, а са били най-страшното събитие за хората, преживели го. Но съм изключително щастлива, че я прочетох. Историята е повече от тъжна, тя е сърцераздирателна. Въпреки това е нужно да бъде прочетена. Та, ако желаете, отворете я и попийте това, което Лора Маквей иска да ви каже. Приятно четене.  

Скот

сряда, 3 май 2017 г.

Героите от пета кохорта (Ревю на "Синът на Нептун" на Рик Риърдън)



 "Седмина герои ще сбере зовът, 
през огън или буря ще премине светът. 
Клетва трябва да се спази със сетен дъх, 
пред Портите на Смъртта бди врагът."

   Здравейте. Ето че свърших и "Синът на Нептун". Отново поклон пред чичо Рик. Този човек е майстор на приключенията. Започнах я с голямо настървение, тъй като тук се очакваше Пърси да се завърне. Един вид се завърна, но и неговите спомени, както и на Джейсън, бяха изтрити. Сериозно, богове, какво ви става? Това не е яко. Той беше пуснат недалеч от римския лагер "Юпитер", еквивалентът на гръцкият лагер на нечистокръвните. Тъй като е новак, миришещ на вода и син на Нептун, никой не го оцени и не го сметнаха за способен на  нещо. 'Щото не зна'йти кой е. Единствените, които прозряха, че Пърси е специален бяха две нови хлапета- Хейзъл и Франк. Тях също ги смятаха за смотаняци. Пърси бе набеден, че е гръцки шпионин и щяха да го изритат, но Хейзъл се застъпи за него и така той се озова в пета кохорта- бунгалото на загубеняците. Каква изненада, нали? Пророчеството на седмината бе изречено, но никой не знаеше, че тримата герои от римския лагер ще са именно Пърси, Хейзъл и Франк. След като се появи Марс обаче и направо им рекна да заминават за Аляска, където е синчето на Гея, никой не посмя да оспори. 

Пърси Джаксън отново ми напомни защо го обичам толкова много. Ще оставя настрана героичността и всичко похвално за него. Шегите му обаче отново ме накараха да се наслаждавам на тази книга, както на никоя друга. Ситуациите в които изпадаше далеч не бяха забавни за него, но пък умът му раждаше какви ли не саркастични отговори, псувни и, естествено, прякори за противниците му. Загубен, безпаметен и неориентиран, само в Въртоп в джоба си, той отново е всмукан във центъра на геройските подвизи и приключения. Той отново трябва да е лидер, но в лагер "Юпитер" трябваше да се докаже. Заминавайки за Аляска с Франк и Хейзъл, той не знаеше че тепърва те ще му спасят живота, и че ще станат част от семейството му. Че ще се превърнат в част от самия него. Естествено, другата част от него се опитваше да се хване за изгубените си спомени и да не забрави лицето на Анабет, да запомни че някъде там има хора, които го чакат и се тревожат за него. Със или без спомени обаче, Пърси не само доказа какво е това син на Посейдон, или хайде- Нептун, ами го направи с финес, завръщайки се от подвиг яхнал адска хрътка и понесъл отдавна изгубения символ на легиона. Like a boss. 

"Пърси Джаксън? Той е прекалено верен на приятелите си. Няма да ги остави за нищо на света. Казаха му го преди години. Скоро ще трябва да направи жертва, на която няма да е способен" 

"-Ъъ, здрасти- каза Пърси. -Ти да не убиваш малки животинки?" (злато)

Хейзъл Лавеск не е част от този свят. Или по-точно не би трябвало да е. Земята я теглеше към себе си, и то в най-зловещия смисъл, който можете да се сетите. Дарбата, която Хейзъл притежаваше беше невероятна и безценна, но смъртоносна. Тъй като знаеше доста за плановете на Гея, подвигът на който тръгна с Франк и Пърси й се струваше като кошмар. Смяташе, че накрая ще трябва да ги предаде, така както е предавала хора в миналото си. Очакваше всеки момент Плутон да я прибере при себе си, този път завинаги. Но естествено в книгите не става това, което героите си мислят, така че. Хейзъл откри, че до себе си има двама младежи, които изобщо не са такива, за каквито ги смятат в лагера, а са далеч по-смели мъже. Те я бранеха и пазеха с цената на живота си, което беше много сладурско. Хейзъл беше доста смела, неочаквано добър войн щом се наложеше, но от друга страна беше адски мила и грижовна. Някак си станна комбинация, но готина. Краят на книгата за мен беше много неочакван, защото Сами- момчето от миналото на Хейзъл се появи, един вид, и съвсем не беше човек, който очаквах да бъде. Все едно ме зашлевиха с мокра кърпа. Моля те, чичо Рик, не ми разваляй шипа точно сега. 

"Върна се назад във времето. Не за да сънува, а за да изживее спомена си така, сякаш още е там."

Ако трябва да ви опиша Франк Занг, то трябва да започна с тези думи- несигурен, самоподценяващ се, с комплекс за малоценност. Да, Франк се смяташе за провалът на семейството си, за лагерът и за себе си, като цяло. Смяташе, че за нищо не го бива и се бе наслушал на историите на баба си за великите му предци, живели в Рим, Китай и сетне в Америка и Канада. Все още не бе преживял загубата на майка си, когато баба му му даде едно изгорено дърво и му показа пътя към лагер "Юпитер" с думите, че един ден ще донесе слава на семейството си. В лагера естествено не донесе слава на никого, но неговият момент не беше настъпил все още. Когато богът на войната го призна, Франк беше като ударен от мълния и изобщо не се радваше, защото войната му бе отнела всичко важно. Беше гневен и объркан, не знаеше защо баща му иска точно той да придружи Пърси и да се изправи срещу богинята на Земята, нито защо след това Пърси го прие. Както казах, комплекс за малоценност. През почти цялото време, докато бяха на път за Аляска, Франк питаше Пърси и Хейзъл дали ги ужасява със странностите си, които всъщност бяха доста яки. Колкото и да го уверяваха, че е страхотен, не мисля че той им повярва. Важното е, че поне те видяха какво се крие във Франк, на какво е способен и какво направи за тях, за лагера и за света, в Аляска. 

"Заветът на Рим е поставен на карта. Пет хиляди години на ред, законност и цивилизованост! Боговете, традициите, културите по света, които са се зародили от империята! Всичко това ще рухне, Франк, ако не успееш. За това се бориш. За целия свят. Запомни го добре." 

Сега искам да поговоря за една част от книгата, която дълбоко ме смути. Досега не бях чела за подобен извратен, болен и ненормален герой. Покварен до мозъка на костите си. Достоен да носи маска като на Ханибал, да е вързан в усмирителна риза, и заключен в лудница. Октавиан. *Неодобрително клатене на глава*. Този човек бе толкова зловещ, че дори не мога да го опиша. Как кормеше мечетата, как говореше... Да гледа на карти, на чай, на кафе, всичко щях да приема, но такова зверство като изтърбушване на плюшени изграчки. Прикрит сериен убиец. Дори Пърси се уплаши от него. Сериозно, някой в лагер "Юпитер" трябва да спре тази лудост. Там има деца, за Бога. 

"Момчето с тогата се обърна. На лицето му бе цъфнала крива усмивка, а погледът му беше налудничав. Изглеждаше така, сякаш е играл твърде напрегната компютърна игра. В едната си ръка държеше нож, а от другата висеше нещо, подобно на мъртво животно. Изглеждаше много, много луд."

   Утре започвам "Знакът на Атина". Чаках моментът, когато ще я започна, от години. Всички блогъри, влогъри и т.н. пишат, че това е книгата на Пърсабет. Не знаете колко се вълнувам, защото те двамата са ми слабост, откакто започнах "Похитителят на мълнии" преди 3-4 години. Искам да видя и седмината герои заедно- гърци и римляни обединени. И естествено Лио. Интересно ми е също как ще си взаимодейства той е Анабет, защото и тя не си поплюва да нарежда хората. Смятам, че щом се съберат, купонът ще е пълен.   

Саундтрак : Linkin Park- In the End

Скот 

четвъртък, 20 април 2017 г.

Тримата от запаса (Ревю на "Изчезналият герой" на Рик Риърдън)


“Maybe people with special gifts show up when bad things are happening because that's when they're needed most”

   Здравейте, хора. Днес съм тук с ревю на една супер забавна, пълна с приключения и нови любимци, книга. Както знаете, Рик Риърдън е световноизвестен със своето въображение, и тази му книга не ме разочарова. Милех че след Пърси Джаксън и боговете на Олимп, тази няма да ми хареса. И после дойде Лио Валдес и покори сърцето ми. А и чичо Рик де. Нови герои, нови подвизи, и още много заплетени предсказания за края на света. Нищо ново за полубоговете от лагера на нечистокръвните. Само дето новите ни герои не са от там, а са хванати буквално от пътя. От автобуса на пътя. 

Сега обект на внимание не е само Гърция, но и древен Рим. Митовете и легендите, преданията и боговете се разгръщат още повече. От едната страна на историята са гръцките представи за върховните- по-дружелюбни и не толкова жадни за битки. От другата са римските божества- дисциплинирани воини, създадени за война. Не казвам, че гърците не са, но тук Рим е представен като по-кръвожадната страна на едно и също нещо. Почти. Светът отново е застрашен, само че този път заплахата е доста по-голяма от преди. Представете си, че Кронос е само детска игра пред сегашния враг на Олимп, а и човечеството като цяло. 

 Път на дамата. Ще започна с Пайпър Маклийн. Много свежо девойче, много позитивно. Изглежда крехка и ранима, не прилича по нищо на друг герой полубог, но отвътре е нещо уникално. Пайпър е изумителен персонаж, защото въпреки, че бе подложена на невъзможен избор, тя не се изкуши да поеме по лесния път, а се бори здраво. Баща й щеше да хвърли топа, но тя искаше да го спаси по достоен начин, а не с цената на животите на приятелите си. Първо не успях да я възприема като наследница на красотата и омайността, но после това доби смисъл, нещата си дойдоха на мястото. Пайпър откри силата си и стана малко по-уверена. Битка след битка, тя се превръщаше в достоен за лагера герой- безстрашна, смъртоносна и страхотна. Хареса ми също как тайничко гледаше Джейсън и си мислеше дали някога ще се получи с него, но не се отказа да мечтае. В другите книги очаквам шип от тях. 

"Косата й пушеше. Лицето й бе изцапано със сажди. Ръката й бе одраскана, дрехите й- разкъсани, а едната й обувка липсваше. Красавица"

 Трябва ми още малко време да си събера мислите за Лео, затова продължавам с Джейсън. Син на небето, бог на мълниите. Като цяло щепсел. Шегувам се. Забравил същността си, Джейсън се буди в автобус, пълен с деца. И двама приятели, които го помислиха за луд, когато ги пита кои са. Пътят му беше най-труден, защото спомените му бяха отнети, а това никак не е яко. При пристигането му в лагера на нечистокръвните, на плещите му се стовари огромна отговорност- накратко "Джейсън, трябва да спасиш света". Лесна работа, когато дори не знаеш името си. Но пък той имаше силен характер и подкрепата на Лио и Пайпър. И те тръгнаха на подвиг. Тримата срещу света, както се казва. Той беше неназованият лидер, имаше опит, независимо че не го помнеше. В битки инстинктите му проличаваха, биеше се сякаш го е правил цял живот, което навярно е така. Куражът и готовността за саможертва му бяха като втора природа. Също така беше джентълмен, използваше думи като "госпожо" и "мадам", което на моменти беше доста комично, защото той се държеше любезно, докато го убиваха. Джейсън бе страхотен герой, но не беше този, който плени и ума и сърцето ми. Тази чест се пада на третия ни герой. 

 “Със сандалите и робата си, Зевз приличаше на много яко и ядосано хипи”

 Лио Валдез. Властелинът на машините, на огъня, и на душицата ми. Какво първо ме заплени в Лио? Отговорът е лесен- шегичките и изцепките му. Хуморът му беше сравним единствено с този на Стайлс от Teen Wolf. Характерът му също. Не знам как точно да обясня това. Лио е смесица от себе си и, за мен поне, от Стайлс. Четях и усещах смелостта и болката на Стайлс. Леко самотно момче, загубило майка си, винаги стоящо в сянката на някой по-изявен. В този случай Джейсън. Но Лио беше уникален по свой си начин. Неговият светкавичен ум, сръчност, гении за механика, цапната уста и безкрайна доброта го направиха перфектен, както виждам, за всички, които са чели поредицата. Много хора го подценяваха, смятаха го за безполезен, но той се оказа най-важната част от първото пророчество. Сигурна съм, че и за нататък неговата роля ще става все по-значима. То се и видя, в края на "Изчезналият герой"- корабът, чертежите. Ако не беше Лио, от великия герой Джейсън щеше да е останало само пепел. От Пепър също. Очаквам още изцепки от теб сеньор Валдез.

 "Лио бе виждал Тия Калия в действие- тя обичаше ножове, змии, бебета на бавен огън“

"Държа да хванеш и мен, Супермен. За ръка обаче няма да те хвана"

"Света майчице! Ей, Мели. Следващия път ни предупреди, ако наближаваме пропаст"


Тази картинка, общо взето, е цялата книга. Лио, Джейсън и Пайпър, бягащи от нещо, защото умееха да се забърквах от огромни каши. Наистина огромни. Луд леден бог новинар, който имаше армия от висулки- да. Вманиачен владетел на златото, който те превръща в златно украшение- защо не. Вълчица, която те вижда като пържола- как без такава. И естествено уродливи, миризливи (по думи на Лио) и доста тъпи циклопи, второстепенни гиганти и синове на не толкова важни богове. Като казвам тъпи, представете си пич, който повтаряше само "Мачкай". Ами той и тренерът им- Хедж, все повтаряше "Убий", но той е от бандата, това не важи за него.  

Сега само чакам Пърси да се завърне, защото естествено ми липсва ужасно. Когато той и Анабет се върнат в основната сюжетна линия, животът ми ще се ощастливи напълно. Искам да науча и повече за римския лагер за герои, да прочета за миналото на Джейсън и да видя какви ги върши Джаксън в компанията на легионери. Всичко това е една експлозия на удоволствие в ума ми. Да чета за такива приключения е висша привилегия за мен. 

“Things will work out - maybe just not the way you plan”  
Саундтрак : The Cab- Endlessly (текста не пасва много, но се заклевам че ритъма е точно за тях)

Скот

неделя, 16 април 2017 г.

Към звездите (Ревю на "Звезден полет" на Мелиса Ландърс)


"I'm not sorry it happened"

   Здравейте, приятели. Аз пак изскачам с една книга на която отдавна се изписаха ревюта, но не ми пука. Важното е, че я прочетох иии ми хареса, СТРАШНО много. Космос, да. Приключения, да. Битки и забавни моменти, да. Мелиса Ландърс е написала нещо, което задоволи читателския ми мозък. Та, започнах я във автобуса София-Бургас, и още тогава я преполових, защото е просто невероятно увличаща. Но я забравих и, чак сега, я дочетох. Отново ме погълна като черна дупка. Из въздуха все витаеше едно такова "Междузвездни войни" настроение. То не бяха кораби, интриги, космически бандити и звездни империи, бластери, и най-вече- приключение на макс. Ще поговоря за двамата ни главни герои, които почти през цялата книга ме караха ако не да се смея, то поне да се усмихвам. Бяха много забавни докато се дърпаха и караха, но всички знаем докъде стига това накрая. Дааам, правилно мислите ;)

Ще започна със Солара. По-долу ще видите как си я представям. Някои, които гледат "Стоте" ще видят Рейвън. По принцип много мразя да смесвам телевизионни герои със книжни, освен ако няма екранизация, но тук не можах да спечеля битката със въображението си. Всяка една черта на Солара ми съвпада с тази на Рейвън. Едно към едно са ми. Продължавам. Солара е механик, обича да си цапа ръцете с машинно масло, работи здраво. Но се бе забъркала в голяма каша, и единственият й избор бе да се пресели на колония в така наречените "далечни райони". Смяташе милата, че там ще успее да изгради що-годе нормален живот и да се изхранва с професията си на механик. Да, но книгата тепърва започваше и небивалиците през които трябваше да премине едва започваха. Първото изпитание бе да съжителства с най-омразния си човек- богаташко момче на име Доран Сполдинг, след като направи грешката да се качи на неговия кораб. Преди да знае, че е негов де. Със стечение на времето обаче, и няколко близки до смъртта преживявания, Солара и Доран всъщност стават, както те се наричат, "съюзници". Тя беше доста добър техник, но много бързо се паникьосваше и губеше концентрация. Доран беше здравият разум, този който запазваше хладнокръвие и я успокояваше. Та, искам да кажа, че бяха доста добър екип във почти всяко отношение. Като човек, Солара бе много бойна, независима, но имаше и своите демони. Смяташе, че една нейна грешка я определя като счупена стока, и бе нужен Доран, за да повярва че това не е така. Тя търсеше своето място в галактиката, но осъзна че всъщност домът не е конкретно парче земя, а чувство. И тя намери своето в един разнебтен космически кораб с доста силно, според мен и Teen Wolf мозъка ми, име. Татуировките и вече не я преследваха, а й показваха, че човек може да се поучи от грешките си, че за някои хора те са красиви и могат да носят вътрешен покой. 

“In the outer realm, settlers didn't care about supple skin or glossy pink hair. Practical skills were the real beauty in those colonies, and for once, she would be stunning.” 


Стигнахме и до Доран. Първо ще кажа, че колкото и да харесвам героя, името му все още смятам за дебилско. Доран бива, донякъде, но Сполдинг- ами представям си баскетболна топка. И после топката от "Корабокрушенецът" с Том Ханкс. Тъпо, но ето- въображение. Нашият Доран имаше мисия, възложена му от баща му. Да намери една, доооста отдалечена от търговските райони на Галактическата Лига, планета. Той имаше само координати и доверие на баща си. И тръгнал човекът. Де да знаеше каква каша го очаква. Но и много неща, които си струват. Характерът на Доран бе подложен на изпитание, както и цялостната му същност. Той се промени, и стана по-добър. Типичната трансформация от богаташко момче в добър младеж. Но все пак беше хубаво. Имаше много хот сцена в която той се би с един бабаит, и спечели. Браво, Доран. Неговите шегички бяха много спонтанни и неочаквани, това наистина ми хареса. Някак си се сопваше и изръсваше някаква простотия, но винаги ме караше да се усмихвам. Както винаги метаморфозата на мъжките индивиди в разумни същества е много интересна. За Доран приоритетите се смениха. Вече най-доброто нещо за него не бяха парите и забавленията, а едно момиче, което да радва всеки ден. Да вижда усмивката на лицето й и да знае, че той е причината за това. Странно нещо е животът, нали? 

 "If I get any closer to the wall," he hissed, "I'll have to buy it dinner.”

Екипажът на "Банши'- космическият кораб, който бе дом на Доран и Солара почти през цялата книга, се състоеше от още няколко човека. Всеки от тях загадъчен по свой си начин, всеки различен. Но пък накрая всички станаха едно доста странно, но сплотено семейство. Не кръвно, а събрано случайно. Или пък от съдбата, ако искате. Много се надявам скоро да видя и втората книга на пазара, защото почти няма YA книги, които да се развиват в космоса. А и, честно казано, много ми се чете точно за това изчанчено семейство, което пътешестваше из космоса и се измъкваше на косъм от галактически мафии и банди. Ще цитирам Брандън Сандерсън : "Ако още не сте чели книгата, що за човек сте вие?". Сериозно, абсолютно съм сигурна, че "Звезден полет" няма да Ви се стори скучна, знам че ще я обикнете така, както аз я обикнах. 



 “She’d learned that home was a fluid thing and whether on a planet, a satellite, or a rusted bucket of a ship, this crew was her home.” 

Ето ги и моите герои



 Скот

понеделник, 3 април 2017 г.

Ние сме отбор (Ревю на "Последна саможертва" на Ришел Мийд)


   Здравейте, хора. Преди 2-3 дни прочетох ""Последна саможертва" на Ришел Мийд и много се чудех дали да пиша ревю, защото реално няма много какво да кажа. Не бях тотално разочарована от книгата, но не ми хареса и посоката в която пое. Ще ви обясня защо съм със смесени чувства. От книга 1 ни се втълпяват стригои, Стригои, СТРИГОИ...,а реално след "Кръвно обещание" нищо свързано с тях не се случи. Очаквах едва ли не, мороите и дампирите да се съюзят и да ги изтребят, народът да е свободен, дъги и цветя. Не, всичко стана битка за трона на кралицата. Дворцови игри и интриги, скрити войни и разправии. 

Хареса ми това, че всички станаха един екип и действаха заедно. Лиса, Ейдриън, Кристиан и родителите на Роуз бранеха фронта в кралския дворец, докато Роуз оцеляваше извън него.

Признавам, че мистерията която всички се опитваха да разкрият беше доооста голяма, и много интригуваща. Разбулването на истинския убиец наистина ме сепна, защото изобщо не очаквах тази конкретна персона да извърши подобна низост, но... Имаше още едно нещо, което не одобрявах още от началото- връзката на Ейдриън и Роуз. Защото беше повече от очевадно, че Роуз накрая ще се събере с Димитри. Защо иначе Ришел ще започва такава "уникална" любов още от първа книга. И крайният резултат е на лице тук- Ейдриън остана с разбито сърце, ставайки свидетел на осъществяването на една прекрасна връзка. Да, ама минаха през него нали? Ришел много претупа точно тази част от книгата. Моментът беше много нереален. 

Роуз се извиняваше, Ейдриън не слушаше и това беше точно една страница. След това всичко свърши. Имам чувството, че авторката едва ли не се е чудела как да свърши тази книга и го е карала по бързата процедура. Предните и книги са къде къде по-добри, тук очаквах да достигне своят апогей и да направи някакъв гранде финале, и накрая не ми се стори по-особен от някоя от предните й.

Това ревю остана доста кратко, но като заключение ще кажа че тази поредица беше интересно приключение, със свои плюсове и минуси, но не беше моето приключение. Изобщо не съжалявам, че я прочетох, защото плюсовете наистина си заслужаваха четенето. 

Съжалявам единствено, че не ми хареса толкова, колкото наистина исках да ми хареса. Въпреки всичко обаче цялата банда си остава част от сърцето ми, защото героите са невероятни, аз просто не видях голяма реализация с тях. Предполагам някога, в бъдеще, ще подхвана "Кръвни връзки", защото искам още от морои, дампири и стригои може би. И искрено се надявам феновете да са прави, когато казват, че тази поредица е много по-добра от "Академия за вампири". Ще завърша с един цитат на бащата на Роуз, който много ме радва. 

 “Ah, my daughter,ʺ he said. ʺEighteen, and already youʹve been accused of murder, aided felons, and acquired a death count higher than most guardians will ever see.ʺ He paused. ʺI couldnʹt be prouder.”