сряда, 19 август 2020 г.

Ум и сърце (Ревю на "Балада за пойни птици и змии" на Сюзан Колинс)


“I think there’s a natural goodness built into human beings. You know when you’ve stepped across the line into evil, and it’s your life’s challenge to try and stay on the right side of that line.” 


Сюзан Колинс. Бе толкова хубаво да се завърна в света на Панем. Е не точно, но разбирате какво искам да кажа. Нямаше Пийта и Катнис, не, върнахме се около 60 години назад. По времето когато дори Капитолът е бил място в което трудно се оцелява. Странно нали. Едно от  нещата, които най-много ме впечатлиха в тази книга бе именно различния поглед на Капитола.
Докато четях "Игрите на глада" и гледах филмите, Капитолът бе символ на изобилие, лицемерие, свръх богатство и лукс. Но тук бе точно обратното. 10 години след бунта на окръзите, жителите на столицата едвам едвам се откъсват от ужасите на войната и мизерията. Сюзан Колинс доста описателно и щедро разказва на какви ужаси са били жертви хората от Капитола. Дори може да се каже, че хората от окръзите които са умирали от глад или от вражески куршум са имали по-добра съдба. Може това да ви се струва преувеличено сега, но ми повярвайте. Когато прочетете какво е било, ще се съгласите с мен. Та, семейството на Корьоланус Сноу е било жертва на бунта. Баща му е починал при изпълнение на военния си дълг, а майка му скоро след това. Единственото му семейство са братовчедка му Тигрис и баба му. Славата на семейното име е вече само на хартия, докато в действителност тримата останали членовете се хранят не повече от веднъж на ден, и то със съвсем недостатъчно количество. И не само те- целият град, цял Панем. Игрите на глада са едвам в началото си и не приличат много на тези от трилогията и филмите. Няма публика, няма спонсори, за пръв път класът от ученици в който е и Корьо Сноу стават ментори. Той става участник в 10-тите поредни Игри на глада, и честно да ви кажа, преживяването му бе изключително интересно за четене. Но най-вече ми бе
интересно да надникна в ума на по-младото аз на онзи президент Сноу, който бе така
тираничен, така против бунтовете и който хранеше безкрайна омраза към сойките присмехулки. Питах се Защо, Защо е такъв. Е приятели, това бе отговорът. Няма да навлизам в големи подробности, но ще опиша оттук-оттам какво толкова ми хареса в "Балада за пойни птици и змии". 


  “Wars are won by heads not hearts.”

Забравете за Сноу от трилогията и филмите. Сега си представете един 18-годишен младеж. Безкрайно млад, за да помни неописуемия ужас от една току-що приключила война. Беден, но с амбиции. С непрекършен дух. Интелигентен, умен, харизматичен, въпреки несгодите които е  преживял. Представете си един егоист, да егоист. Неговите цели са диктувани от облаги за  него и семейството му, но не са лишени от логика. Както казах, той е изключително умен и
хитър. Преценява всяка ситуация и извлича онова, което ще му донесе полза. Интересно как Сюзан дори изгради така образа му, че тези егоистични действия всъщност бяха полезни на  всички. Хем егоист, хем доста здраво мислещ млад мъж. Много подвеждаща добра страна, която сами трябва да опознаете, за да оцените.
 



 “People aren’t so bad, really,” she said. “It’s what the world does to them.”

Игрите са нещо сравнително ново, а той става част от историята когато ментори на трибутите се въвеждат за пръв път. И тъй като фамилията Сноу вече не е така популярна, а по-скоро презирана, той става ментор на "най-слабия" трибут от лотарията. Момичето. От 12 окръг. Той смята, че това е дъното на неговия род. Но бърка. Защото ексцентричното момиче на име Луси Грей е скрит победител. Онази му хитра страна му даде предимство още щом той,  единствен от менторите, отиде да посрещне трибута си на гарата в Капитола. Винаги бе една крачка пред всички. От една страна изглеждаше като перфектен ученик в очите на учителите си и Академията, а от друга спечели доверието на Луси Грей. И не само нейното, медиите го обожаваха. Спечелвайки тях, той даде началото на нов елемент от Игрите на глада- спонсорите. Луси Грей бе толкова известна в Капитола, благодарение на Корьо, че всички искаха да й пращат подаръци, въпреки че те самите едвам се хранеха. Въпреки, че той на първо място мислеше за себе си, Корьо несъзнателно даде шанс на най-пренебрегвания трибут да спечели. Един вид егоизмът му изигра основна роля в добрината, която той стори. И малко по малко този егоизъм се разми и той самият не можеше да каже дали добротата му е чисто в негова полза или в нейна. 

И големият въпрос, който съм сигурна че много от прочелите книгата си задават- бил ли е Корьо Сноу истински добър някога, или винаги е поставял себе си на първо място? Иска ми се да вярвам, че е първото, но кой знае. Надявам се и на вас книгата да ви хареса толкова, колкото и на мен. Приятно четене :)
 

Скот

четвъртък, 18 юни 2020 г.

Прокълнатите фенове (Ревю на "Хари Потър и прокълнатото дете на Дж.К.Роулинг")


   Хорица, това ревю го отлагах доста. И книгата отлагах, защото чувах и виждах покъртителни неща за нея. Но за всичко си идва момент в който трябва да се изкажеш, че да  ти олекне. Боже, като обявиха че ще има нова книга за Хари Потър, то беше такова щастие, такова вълнение. Бях на седмото небе. После тя излезе, аз не я изчетох и от там нататък всичко си отиде както се казва "коня у ряката". Блогъри, влогъри, приятели и непознати взеха да я плюят, а аз все повече се плашех. Повече се страхувах от "Хари Потър и прокълнатото дете", отколкото да ме сгащи някой циганин вечер, или да ме заговори странник пред Народен театър. Защо, ами защото тази книга е посмешище. В Гудрийдс й дадох 4 звезди, защото историята си беше в света на Хари Потър, имаше някаква част от духа на поредицата и НЯКОИ от героите не бяха тотални странници. В момента съм пред държавен изпит и яда ми трябваше да се излее някъде. Очевидно тук ще да е. "Прокълнатото дете" или прокълнатите заклети фенове на поредицата? По малко и от двете.


Албус

Та така. Юни 2020, години се минаха от книгата и представлението, и Раличка подхваща книгата. Не само не знам какво по дяволите се случва, буквално от първите страници, но и нямам обяснение защо героите, които ми бяха идоли от ранна детска възраст се държат като идиоти, и съвсем не като себе си. Всичко точно, Хари и Джини са си  семейство от има-няма 20 години, децата пораснали и вече на път за Хогуортс. Големият син на Хари- Джеймс изобщо не го бърка нищо, нито сянката на баща му, нито нищо. Живее си момчето живота и толкова. Но брат му Албус нещо ме вкара в потрес. То не беше един прикрит гняв, че баща му е небезизвестният Хари Потър, детето което  оцелява, победилият Волдемор млад магьосник. Едва ли не той му беше виновен за всичко- че е нещастен, че животът му щеше да е по-лесен ако е син на някой си случаен магьосник. Беше му неудобно, че всички го сочат с пръст. Да, сякаш на баща ти не му беше тъпо, но го преживя човекът. Още щом беше на гара Кинг Крос попита баща си какво аджеба ще си помисли той за него, ако разпределителната шапка го пусне в Слидерин, а Хари най-нормално му каза, че домът няма никакво значение. Обясни му сигурно не за пръв път за Снейп и така нататък, но Албус си знаеше неговото и тайно го хейтеше. Минаха още 3 години и четях, че мнението на Албус за баща му не се подобри и  това вече ми беше малко прекалено, при положение че си намери доста добър приятел още във "Хохуортс експрес" първата година, в лицето на не кой да е, а сина на Малфой- Скорпиус. И видиш ли ти, отрочето на Малфой беше страхотно хлапе, понасяше тирадите на приятеля си, въпреки че хората все още съдеха Малфой задето се е движел със смъртожадните, но и се носеше слух че Скорпиус е всъщност син на Волдемор. На фона на това проблемите на Албус бяха беи кахъри, но по ирония на съдбата детето на Хари  бе ядосано и мрачно като Драко, а детето на Драко беше оптимистично и лъчезарно като Хари. Приятелството им обаче работеше. И двамата ги сочеха с пръст, и двамата нямаха голям шанс за приятелства, и двамата не обичаха куидич (как?!?) и си бяха вълци единаци. Най-голямата глупост в тази книга не беше отношението на Албус към баща му, не. Нов герой, нов характер. ОК. Но това да променят вече съществуващи персонажи ми преля чашата. Някои неща, които Хари каза на сина си. И ще ги назова, защото е  важно, така че ВНИМАНИЕ СПОЙЛЕР. Когато се караха и Хари му каза "Иска ми се да не беше мой син"... *поемам си дълбоко дъх*. Как наистина някой би могъл да падне  толкова ниско и дори за миг да си помисли, че Хари...ХАРИ ПОТЪР...който няма майка и баща...който винаги е харесвал всеки човек, който среща, накрая дори и Драко, може да се ядоса толкова много и да каже на собственото си дете, че не иска той да му е син. Просто нелепо. А Джини просто седеше отстрани и не каза нищо. Джини, която  всички познаваме би го фраснала с тиган през главата, ако Хари каже нещо такова. Кога изобщо Джини си е мълчала за нещо.



Скорпиус

Друг момент, в другото семейство. Нека си спомним Хърмаяни и седемте й години в Хогуортс. Постоянно обект на подигравки и завист. Постоянно обиждана- от Малфой, от  Панси Паркинсон, от Снейп, от Белатрикс и кой ли още не. Та не би ли Хърмаяни възпитала децата си да не правят именно това. Да, ама не. Дъщерята на Рон и Хърмаяни- Роуз бе достойна за роля в "Mean girls". Изобщо не поддържаше връзка с братовчед си Албус, присмиваше му се, правеше си шегичи със Скорпиус. И това беше, когато  благоволеше да им обърне минимално внимание. Аз не видях много родителско присъствие от страна на Хърмаяни, пък какво остава за Рон. Според мен който е писал това  нещо просто е решил, че Рон е абсолютна загуба на време и го е закопал някъде под чехъла на Хърмаяни.

Трето, мислех си че Хари като аврор няма да е пълен дебил. Неговият отдел беше конфискувал нелегален времевърт и го бяха заключили в кабинета на Хърмаяни. Но децата,  ПОДЧЕРТАВАМ четвъртокурсници, успяха да проникнат в министерството на магията и ей така да го откраднат. Вие ще си прочетете защо, ако сте от малкото които още не са  чели книгата. За моя огромна изненада, най-нормалният герой в "Хари Потър и прокълнатото дете" беше Малфой, представете си. Последната капка беше, когато прочетох, че почти във всяко връщане на времето от тези две пешлемета Албус и Скорпиус, Седрик Дигъри беше някакъв мега лош. Като човек от Хафълпаф съм обидена ужасно. Седрик  беше олицетворение на чест и достойнство, нищо не би го направило такъв, какъвто го изкараха в това подобие на книга. Моля ви се, наистина, моля ви се.
 

След един определен момент вече приемах поредната простотия, която ми представяха, защото се бях примирила че явно така ще е. Гъбите, които са яли явно са били силнички. Не знам защо продължават да доят тази крава, и да, никога не съм мислела че ще нарека света на Роулинг "крава", но ето че стигнах и това дъно. Всичко си приключи перфектно, кому бе нужно "20 години по-късно" и  "Фантастични животни"? Но поне във животните имаме Нют Скамандър и Джейкъб Ковалски, тук буквално няма за какво да се хване човек. Мисля тук да прекъсна тирадата.
Смисъл има още много, но така ще разкрия много от този "страхотен" сценарий, а искам сами да му се насладите. И така, приятно четене и успех.

Скот

Във всеки следващ живот (Ревю на "The next together" на Лорън Джеймс)



“All throughout history they had been doing this, finding and loving each other and being ripped apart before they even had a chance to live.”

"The next together" е една книга, която просто знаех че ще обикна. От момента в който съм прочела описанието й (не помня кога точно ще да е било това), ме е пленила.  Има книги, които ти говорят, а гласът на тази бе доста въздействащ. От години я влача и винаги повтарям "Ооо, да. Тази книга звучи много яко." и продължавам да я влача. Допреди 1 седмица. Накрая се наканих и ми се плаче, защото беше перфектна. Има малко пътуване във времето, малко история, има една незабравима любов, която  устоява на времето. Какво повече да искам. А трябва да се има предвид, че в последно време съм станала доста претенциозна за книги.

Малко да разчопля сюжета, за да имате предвид какво се случва. Кейт и Мат/ Катрин и Матю/ Кит и Мат. Все едно и също е, но в различни епохи. Кейт и Матю са от 2039,
Катрин и Матю са от 1745, а Кит и Матю са от 1854. Това не са случайни години. През 1745 избухва въстанието на шотландските Якобити срещу Англия и червените мундири (добре, че бях гледала "Друговремец", защото иначе щях да съм пристрастна за изхода на тази война, а така имах представа за мотивите и на Шотландия, и на Англия).  През 1854 е войната на Кримския полуостров между Русия и Англия, че имаше и действия в наша Варна. Ами 2039? Там вече заплаха е биологично оръжие, създадено в  лаборатория в Англия. Различните версии на Кейт и Матю са изправени пред исторически проблеми от които зависи бъдещето на света, но защо те двамата? Защо продължават  да се връщат? Век след век, конфликт след конфликт? Само за да гледат как се провалят, и как се губят един друг? Каква е голямата цел? Оставям ви сами да разберете.  Сега малко за героите.

 Матю Галоуей. Той ще е пръв, защото определено ми спечели сърцето. Дали беше репортерът Матю, прислужникът Матю или бъдещия млад химик Мат, той си беше съкровище. Леко срамежлив, определено скрита лимонка за шегички, и безкрайно всеотдаен. Във всеки един период на пръв ппоглед изглеждаше затворен, но щом Кейт се сближеше с него,  усмивката никога не слизаше от лицето му. Тя му беше слабост. Дори и той да не знаеше защо, неговото подсъзнание знаеше че тя е много повече, отколкото той помнеше. Ръката му търсеше нейната, сърцето му познаваше нейното по-добре от неговото, а устните му знаеха вкуса на нейните дори и никога да не я беше целувал. Любовта му към  Кейт беше безусловна и той бе готов да умре за нея винаги. Интересното беше, че 3те версии на Матю във времето бяха различни откъм външност, но отвътре си беше все същото меко пандишпандче (както обича да казва Стайлс). Докато Кейт бе някак различна и в емоциите си. Мат се грижеше хем за Катрин, хем за всички останали.

Кат, Катрин, Кейт Галоуей. Да, през времеви план 2019 те са били женени. Имали са живот тривиален като на всички. Ставали са, разменяли са по някоя закачка сутрин, и
са се запътвали към лабораторията, за да си изкарват прехраната като млади учени. Сладурите на отдела. Семейство Галоуей. Кейт, както казах бе различна във всичките си животи. През 1745 бе консервативна бунтарка от елита, която бе във война със себе си дали да избере любовта или семейството си. Кит от 1854 бе несломима и честна  жена, която избра любовта пред предателството. Катрин от 2039 беше любопитна студентка, която искаше да намери истината. Във всеки свой живот изглеждаше еднакво, но  бе различна. Точно обратното на Мат. Както се казва, противоположностите се привличат.


“Matthew hereby declares that Katherine Galloway is retroactively responsible for all embarrassing and painful incidents that have occurred in his life to date. Including, but not limited to, that time he broke his own nose with a tennis racket in eighth grade. KATHERINE’S FAULT.”

Аспект от книгата, който много ми хареса беше това, че много от информацията за миналите им животи се предаваше чрез имейли, писма, бележки закачени на хладилника им,  исторически рапорти, вестници, сайтове, публикации от блогове и други подобни. Изключително сладурско беше да чета мини скандалите на женените Кейт и Матю от 2019г.,  въпреки че на телефона тези бележки ми излизаха с мега малкия шрифт и сигурно вдигнах още 1 диоптър в опит да ги прочета. Четеш си за някакъв спор как Кейт изпивала скъпото какао на Мат, а в следващия момент, когато отидат на работа се забъркват в най-голямата конспирация за времето им. Емоционално влакче на ужасите. 


Та, като заключене, ПРОЧЕТЕТЕ ТАЗИ КНИГА! Героите са огромни сладури, а историята е запленяваща. А и помнете, не мразете шотландците, моля. Тяхната страна от историята е изключително тъжна и несправедлива. За повече инфо за точно този исторически момент, гледайте "Друговремец". Също нещо, което горещо препоръчвам. Хайде сега ви  оставям. Лек ден и приятно четене. 

П.П. Честно, Блогър, какво, защо ми прецакваш така публикациите??? Един абзац в средата, друг вляво...Тук обявявам протеста си срещу актуализациите на приложения!!!

Скот

четвъртък, 11 юни 2020 г.

Човек и звяр (Ревю на "Скарлет" на Мариса Мейер)

“She did not know that the wolf was a wicked sort of animal, and she was not afraid of him.” 
Скарлет е книга втора от поредицата "Лунните хроники" на Мариса Мейер. Въпреки, че Синдер ми хареса доста, Скарлет беше още по-добра. И това е чудесно- възходяща градация. Героите  бяха по-многопластови, действията им бяха съпроводени от повече емоционалност. А и няма  как да е иначе, героите водеха битка както със зловещата Левана, така и със собствените си страхове и характери. 

Войната е едва в разгара си. Синдер е във федерален затвор, но знае че ако остане там ще стане поредната безименна жертва на лунната кралица и това няма да спаси никой. Нито Източната република, нито Каи. Затова тя бяга от затвора, но не и без да си спечели верен другар- друг съкилийник- капитан Карсуел Трън. Небезизвестен космически бандит шегаджия,  чието его е по-голямо от вселената, но и чието сърце е също толкова широко. Той е буквално трън в задника й, но тя сама си признава (понякога), че компанията му не й не толкова  неприятна, колкото тя го кара да си мисли. Естествено тя разбира всичко за неговите  така наречени подвизи, за това как е откраднал кораба си, как е бил уволнен от армията, но той не знае нищо за нея. Само че тя беше момичето, което случайно го измъкна от затвора, защото нямаше избор. А след това той просто остана с нея. И така- едно неочаквано приятелство. Първото в книгата. Само дето между Луна и Нов Пекин отношенията не са никак приятелски, и принц Кай е на ръба на нервна криза. Левана му диша във врата да хване и  екзекутира Синдер, а той не е никак сигурен че иска това, само дето тя заплашва да избие всичко що мърда, ако той не се подчини. Синдер няма такова намерение, за разочарование на бледата вещица лунитянка. Тя не оставя нищо у себе си, с което да я проследят, а корабът на Трън е инкогнито. Така задачата на Каи се свежда до избора дали да предаде себе си и  чувствата си към Синдер, или цялата Източна република. Междувременно на другия край на  света, едно момиче преживява ужасен кошмар, след като баба й изчезва. Или както Скарлет Беноа смята- бива отвлечена. И всичко това е пряко свързано с нашето момиче-киборг, но  за това по-нататък. Сега малко ще поговоря за главните герои от "Скарлет". 

  “A captain always knows where his ship is. It's like a psychic bond.”


Скарлет Беноа е супер големия пич, хора. Буквално от началото на книгата виждаме, че е  независим младеж, който може да се справя с живота. Работи редом с баба си за местния  бизнес в малкото селце в покрайнините на Тулуза. Само дето след като баба й изчезва, покоят й се нарушава, защото тя е единствената й роднина. Никой не вярва на Скарлет, защото баба й винаги е била леко ексцентрична и хората от града винаги са я гледали малко подозрително. Тъй като не получава помощ от полицията, тя е в безизходица, но после сякаш отговорът буквално връхлита отгоре й. Докато доставя зеленчуци на местното ресторантче, Скарлет се озовава в центъра на разпра, а човекът който я спасява не е местен и е доста подозрителен. По прякор "Вълк", той е запленен от нея от първия миг и й помогна при сбиването в кръчмата.  Независимото разследване на Скарлет я води до незаконен бар за боеве, и кой да види там?  Ами кой друг освен загадъчния си нов познат. Отначало тя изобщо не го харесваше, дори се страхуваше от него, тъй като той собственоръчно преби двойно по-голям от него мъж, но с течение на времето видя че той всъщност e мил и доста срамежлив. Грубостта, която видя в  незаконния бар със сигурност си имаше цел, но целта не беше тя. Когато Скарлет научи, че  всъщност Вълка има информация за баба й, реши да замине с него за Париж и да опита да я  спаси, но той беше категорично против. Грешката му беше, че тя не молеше, тя му казваше какво ще направи. 
Да, тя си имаше едно на ум за него през цялото време, но Вълка оправда всичките й тревоги. Въпреки опасенията й, още от самото начало те си говореха с лекота, без овъртания. Тя споделяше, той слушаше. Това, че той не казваше нищо за себе си беше част от една по- голяма тайна, която той пазеше за да я защити. 

 “I think I realized that I would rather die because I betrayed them, than live because I betrayed you.”


Конспирацията в която се забъркаха съвсем съзнателно се оказа по-голяма, отколкото очакваха. За жалост. Скарлет смяташе, че тъй като баба й е била военна преди време, може би знае  някоя държавна тайна. Но не предполагаше, че е една от ключовите фигури, виновна за  надигащата се война. С Вълка се запътиха към тежка битка, но всъщност се озоваха очи в  очи с цялата армия на Луна. Но нали да е по-интересно. А и по пътя се запознаха със  Синдер и Трън, така че вече не бяха два самотни електрона, ами малка но стабилна армия.  Скарлет като пилот, Синдер- механик, Вълка- силата, а Трън- шегобиеца, и съпротивата беше  готова за война. И тръгнаха. Накъде? Към "Крес" разбира се.

Приятно четене.

Скот

понеделник, 13 април 2020 г.

Машина с чувства (Ревю на "Синдер" на Мариса Мейър)


“I am not human.
I am a cyborg.
I am mechanic.
That's all I am... right?”

Имам чувството, че Стайлс ме кара да прочета тази поредица има-няма от 10-ина години. Естествено, не е толкова, някъде 5-6 може би, но наистина я отлагах много. И съжалявам, наистина. Това, че не харесвам много класическите приказки ме спираше, както ме спираше да гледам OUAT. Тъпа съм, но какво да се прави. "Синдер" ме изненада много приятно. С изключение, че по принцип трябва да е преразказ на Пепеляшка, нямаше никога да позная, ако не беше написано ясно в нета, и когато хората ми го казват. Развиваше се бързо, описанията бяха малко (аз много мразя проточени описания), сюжетът ме хвана още в началото. Като цяло наистина ме спечели. И така, да видим героите. 


Лин Синдер е механик в Нов Пекин. И е получовек, полукиборг. Не че нещо, но хората в новия свят смятаха тези „машини с чувства“ за втора категория живи същества. Бяха си баш роби на хората, всяко семейство си имаше киборзи или андроиди, които май че основно им носеха пари, а бяха подритвани и унижавани. Такава беше и Синдер. Опекунът й, Адри, я смяташе за боклук без стойност, чиято единствена цел бе да носи доход в къщата и да се благодари, че има покрив над главата. И Синдер не се оплакваше. Това ръцете й винаги да са в машинно масло не й пречеше, дори и носеше успокоение. Само дето един ден, принцът на Източната република- Каи влиза в малкия й сервиз и преобръща всичко. Но не беше само той. Един ден, когато Синдер и едната й доведена сестра Пеони отиват на сметището за части, Пеони внезапно открива че е заразена с най-лошата болест, върлуваща по света- летумозисът. Лекарство не съществува, присъдата за заразените е една и съща. Вече казахме, че киборзите са стока втора ръка, тъй че настойничката й Адри с радост я предлага за доброволец в експерименталната програма за намиране на лек, против волята й естествено, с надеждата Синдер да умре (нека си го кажем в прав текст). В лабораториите на Империята Синдер се запознава с доктор Ърланд, който от първия миг крие нещо от нея. 

  “Imagine there was a cure, but finding it would cost you everything. It would completely ruin your life. What would you do?”


Принц Каи е наследник на Източната империя, но на плещите му се стоварва огромен товар, когато баща му се заразява с летумозисът. Болестта напредва изключително бързо и само за седмица баща му е в критично състояние. Съветникът на владетеля започва организирането на коронацията на Каи, въпреки че той едва е приел фактът, че баща му ще умре, и то скоро. Не само за Империята трябва да се тревожи младият Каи, но и за Луна- обвита в мистерия и магия уж колония на Земята. Там царица е загадъчната Ливана- жена за чието влияние се носят легенди. И целта й е една- да завладее Земята, колкото и да се преструва, че иска единствено съюз със Каи и света. Каи обаче няма никакво намерение да сключва брак с такава персона и се хвърля в търсене на отдавна изгубената племенница на Левана- уж убито от царицата момиче, което има право на лунния трон, но опитите му са безрезултатни, защото личният му андроид се разваля, а на него са всичките сведения, които е събрал. И затова той се озовава в сервиза на най-добрия механик в Нов Пекин. Вече знаем кой е той, всъщност тя. Каи не знае нищо за Синдер, нито че тя е полукиборг, нито че е била в лабораториите на доктор Ърланд. Но непринудеността й го привлича, той не се чувства като висша персона в нейно присъствие и това му дава един странен покой. Каи иска да я опознае по-добре, но тя се дърпа- защото е киборг, защото е бедна механичка, защото тя самата е тайна, която би могла да преобърне всичко. 

“He wouldn't even dance with Levana at the stupid ball if he could help it—to hell with diplomacy.”
 

Истинската интрига в Синдер се въртеше около това какво Левана може да стори, ако Каи приеме да сключи брак с нея. Какво би означавало това за Източната република и Земята. Каи трябваше да избира между две злини- да бъде вечно обвързан с жестоката царица и това да значи народът му е да под властта й, но в относителна безопасност. Или да откаже и да обяви пряка война на лунитянката, и така да започне отново военни действия, в свят в който те са били прекратени само преди 120г.  Решението му не беше никак лесно, защото той знаеше, че тя е неискрена и ще пороби всички в мирната му Империя, в мига в който той се ожени за нея. Макар и неопитен, инстинктите му бяха верни. Нещо в контактът му със Синдер му подсказваше, че дори и да се ожени за Левана заради дълга си, пак няма да е удовлетворен, какво остава за щастлив. И в деня на коронацията му, най-важният ден в живота му, решението на проблема само се появи. Страшно, неочаквано, но крайно нужно. Приятно четене.
 
Скот