сряда, 3 май 2017 г.

Героите от пета кохорта (Ревю на "Синът на Нептун" на Рик Риърдън)



 "Седмина герои ще сбере зовът, 
през огън или буря ще премине светът. 
Клетва трябва да се спази със сетен дъх, 
пред Портите на Смъртта бди врагът."

   Здравейте. Ето че свърших и "Синът на Нептун". Отново поклон пред чичо Рик. Този човек е майстор на приключенията. Започнах я с голямо настървение, тъй като тук се очакваше Пърси да се завърне. Един вид се завърна, но и неговите спомени, както и на Джейсън, бяха изтрити. Сериозно, богове, какво ви става? Това не е яко. Той беше пуснат недалеч от римския лагер "Юпитер", еквивалентът на гръцкият лагер на нечистокръвните. Тъй като е новак, миришещ на вода и син на Нептун, никой не го оцени и не го сметнаха за способен на  нещо. 'Щото не зна'йти кой е. Единствените, които прозряха, че Пърси е специален бяха две нови хлапета- Хейзъл и Франк. Тях също ги смятаха за смотаняци. Пърси бе набеден, че е гръцки шпионин и щяха да го изритат, но Хейзъл се застъпи за него и така той се озова в пета кохорта- бунгалото на загубеняците. Каква изненада, нали? Пророчеството на седмината бе изречено, но никой не знаеше, че тримата герои от римския лагер ще са именно Пърси, Хейзъл и Франк. След като се появи Марс обаче и направо им рекна да заминават за Аляска, където е синчето на Гея, никой не посмя да оспори. 

Пърси Джаксън отново ми напомни защо го обичам толкова много. Ще оставя настрана героичността и всичко похвално за него. Шегите му обаче отново ме накараха да се наслаждавам на тази книга, както на никоя друга. Ситуациите в които изпадаше далеч не бяха забавни за него, но пък умът му раждаше какви ли не саркастични отговори, псувни и, естествено, прякори за противниците му. Загубен, безпаметен и неориентиран, само в Въртоп в джоба си, той отново е всмукан във центъра на геройските подвизи и приключения. Той отново трябва да е лидер, но в лагер "Юпитер" трябваше да се докаже. Заминавайки за Аляска с Франк и Хейзъл, той не знаеше че тепърва те ще му спасят живота, и че ще станат част от семейството му. Че ще се превърнат в част от самия него. Естествено, другата част от него се опитваше да се хване за изгубените си спомени и да не забрави лицето на Анабет, да запомни че някъде там има хора, които го чакат и се тревожат за него. Със или без спомени обаче, Пърси не само доказа какво е това син на Посейдон, или хайде- Нептун, ами го направи с финес, завръщайки се от подвиг яхнал адска хрътка и понесъл отдавна изгубения символ на легиона. Like a boss. 

"Пърси Джаксън? Той е прекалено верен на приятелите си. Няма да ги остави за нищо на света. Казаха му го преди години. Скоро ще трябва да направи жертва, на която няма да е способен" 

"-Ъъ, здрасти- каза Пърси. -Ти да не убиваш малки животинки?" (злато)

Хейзъл Лавеск не е част от този свят. Или по-точно не би трябвало да е. Земята я теглеше към себе си, и то в най-зловещия смисъл, който можете да се сетите. Дарбата, която Хейзъл притежаваше беше невероятна и безценна, но смъртоносна. Тъй като знаеше доста за плановете на Гея, подвигът на който тръгна с Франк и Пърси й се струваше като кошмар. Смяташе, че накрая ще трябва да ги предаде, така както е предавала хора в миналото си. Очакваше всеки момент Плутон да я прибере при себе си, този път завинаги. Но естествено в книгите не става това, което героите си мислят, така че. Хейзъл откри, че до себе си има двама младежи, които изобщо не са такива, за каквито ги смятат в лагера, а са далеч по-смели мъже. Те я бранеха и пазеха с цената на живота си, което беше много сладурско. Хейзъл беше доста смела, неочаквано добър войн щом се наложеше, но от друга страна беше адски мила и грижовна. Някак си станна комбинация, но готина. Краят на книгата за мен беше много неочакван, защото Сами- момчето от миналото на Хейзъл се появи, един вид, и съвсем не беше човек, който очаквах да бъде. Все едно ме зашлевиха с мокра кърпа. Моля те, чичо Рик, не ми разваляй шипа точно сега. 

"Върна се назад във времето. Не за да сънува, а за да изживее спомена си така, сякаш още е там."

Ако трябва да ви опиша Франк Занг, то трябва да започна с тези думи- несигурен, самоподценяващ се, с комплекс за малоценност. Да, Франк се смяташе за провалът на семейството си, за лагерът и за себе си, като цяло. Смяташе, че за нищо не го бива и се бе наслушал на историите на баба си за великите му предци, живели в Рим, Китай и сетне в Америка и Канада. Все още не бе преживял загубата на майка си, когато баба му му даде едно изгорено дърво и му показа пътя към лагер "Юпитер" с думите, че един ден ще донесе слава на семейството си. В лагера естествено не донесе слава на никого, но неговият момент не беше настъпил все още. Когато богът на войната го призна, Франк беше като ударен от мълния и изобщо не се радваше, защото войната му бе отнела всичко важно. Беше гневен и объркан, не знаеше защо баща му иска точно той да придружи Пърси и да се изправи срещу богинята на Земята, нито защо след това Пърси го прие. Както казах, комплекс за малоценност. През почти цялото време, докато бяха на път за Аляска, Франк питаше Пърси и Хейзъл дали ги ужасява със странностите си, които всъщност бяха доста яки. Колкото и да го уверяваха, че е страхотен, не мисля че той им повярва. Важното е, че поне те видяха какво се крие във Франк, на какво е способен и какво направи за тях, за лагера и за света, в Аляска. 

"Заветът на Рим е поставен на карта. Пет хиляди години на ред, законност и цивилизованост! Боговете, традициите, културите по света, които са се зародили от империята! Всичко това ще рухне, Франк, ако не успееш. За това се бориш. За целия свят. Запомни го добре." 

Сега искам да поговоря за една част от книгата, която дълбоко ме смути. Досега не бях чела за подобен извратен, болен и ненормален герой. Покварен до мозъка на костите си. Достоен да носи маска като на Ханибал, да е вързан в усмирителна риза, и заключен в лудница. Октавиан. *Неодобрително клатене на глава*. Този човек бе толкова зловещ, че дори не мога да го опиша. Как кормеше мечетата, как говореше... Да гледа на карти, на чай, на кафе, всичко щях да приема, но такова зверство като изтърбушване на плюшени изграчки. Прикрит сериен убиец. Дори Пърси се уплаши от него. Сериозно, някой в лагер "Юпитер" трябва да спре тази лудост. Там има деца, за Бога. 

"Момчето с тогата се обърна. На лицето му бе цъфнала крива усмивка, а погледът му беше налудничав. Изглеждаше така, сякаш е играл твърде напрегната компютърна игра. В едната си ръка държеше нож, а от другата висеше нещо, подобно на мъртво животно. Изглеждаше много, много луд."

   Утре започвам "Знакът на Атина". Чаках моментът, когато ще я започна, от години. Всички блогъри, влогъри и т.н. пишат, че това е книгата на Пърсабет. Не знаете колко се вълнувам, защото те двамата са ми слабост, откакто започнах "Похитителят на мълнии" преди 3-4 години. Искам да видя и седмината герои заедно- гърци и римляни обединени. И естествено Лио. Интересно ми е също как ще си взаимодейства той е Анабет, защото и тя не си поплюва да нарежда хората. Смятам, че щом се съберат, купонът ще е пълен.   

Саундтрак : Linkin Park- In the End

Скот 

четвъртък, 20 април 2017 г.

Тримата от запаса (Ревю на "Изчезналият герой" на Рик Риърдън)


“Maybe people with special gifts show up when bad things are happening because that's when they're needed most”

   Здравейте, хора. Днес съм тук с ревю на една супер забавна, пълна с приключения и нови любимци, книга. Както знаете, Рик Риърдън е световноизвестен със своето въображение, и тази му книга не ме разочарова. Милех че след Пърси Джаксън и боговете на Олимп, тази няма да ми хареса. И после дойде Лио Валдес и покори сърцето ми. А и чичо Рик де. Нови герои, нови подвизи, и още много заплетени предсказания за края на света. Нищо ново за полубоговете от лагера на нечистокръвните. Само дето новите ни герои не са от там, а са хванати буквално от пътя. От автобуса на пътя. 

Сега обект на внимание не е само Гърция, но и древен Рим. Митовете и легендите, преданията и боговете се разгръщат още повече. От едната страна на историята са гръцките представи за върховните- по-дружелюбни и не толкова жадни за битки. От другата са римските божества- дисциплинирани воини, създадени за война. Не казвам, че гърците не са, но тук Рим е представен като по-кръвожадната страна на едно и също нещо. Почти. Светът отново е застрашен, само че този път заплахата е доста по-голяма от преди. Представете си, че Кронос е само детска игра пред сегашния враг на Олимп, а и човечеството като цяло. 

 Път на дамата. Ще започна с Пайпър Маклийн. Много свежо девойче, много позитивно. Изглежда крехка и ранима, не прилича по нищо на друг герой полубог, но отвътре е нещо уникално. Пайпър е изумителен персонаж, защото въпреки, че бе подложена на невъзможен избор, тя не се изкуши да поеме по лесния път, а се бори здраво. Баща й щеше да хвърли топа, но тя искаше да го спаси по достоен начин, а не с цената на животите на приятелите си. Първо не успях да я възприема като наследница на красотата и омайността, но после това доби смисъл, нещата си дойдоха на мястото. Пайпър откри силата си и стана малко по-уверена. Битка след битка, тя се превръщаше в достоен за лагера герой- безстрашна, смъртоносна и страхотна. Хареса ми също как тайничко гледаше Джейсън и си мислеше дали някога ще се получи с него, но не се отказа да мечтае. В другите книги очаквам шип от тях. 

"Косата й пушеше. Лицето й бе изцапано със сажди. Ръката й бе одраскана, дрехите й- разкъсани, а едната й обувка липсваше. Красавица"

 Трябва ми още малко време да си събера мислите за Лео, затова продължавам с Джейсън. Син на небето, бог на мълниите. Като цяло щепсел. Шегувам се. Забравил същността си, Джейсън се буди в автобус, пълен с деца. И двама приятели, които го помислиха за луд, когато ги пита кои са. Пътят му беше най-труден, защото спомените му бяха отнети, а това никак не е яко. При пристигането му в лагера на нечистокръвните, на плещите му се стовари огромна отговорност- накратко "Джейсън, трябва да спасиш света". Лесна работа, когато дори не знаеш името си. Но пък той имаше силен характер и подкрепата на Лио и Пайпър. И те тръгнаха на подвиг. Тримата срещу света, както се казва. Той беше неназованият лидер, имаше опит, независимо че не го помнеше. В битки инстинктите му проличаваха, биеше се сякаш го е правил цял живот, което навярно е така. Куражът и готовността за саможертва му бяха като втора природа. Също така беше джентълмен, използваше думи като "госпожо" и "мадам", което на моменти беше доста комично, защото той се държеше любезно, докато го убиваха. Джейсън бе страхотен герой, но не беше този, който плени и ума и сърцето ми. Тази чест се пада на третия ни герой. 

 “Със сандалите и робата си, Зевз приличаше на много яко и ядосано хипи”

 Лио Валдез. Властелинът на машините, на огъня, и на душицата ми. Какво първо ме заплени в Лио? Отговорът е лесен- шегичките и изцепките му. Хуморът му беше сравним единствено с този на Стайлс от Teen Wolf. Характерът му също. Не знам как точно да обясня това. Лио е смесица от себе си и, за мен поне, от Стайлс. Четях и усещах смелостта и болката на Стайлс. Леко самотно момче, загубило майка си, винаги стоящо в сянката на някой по-изявен. В този случай Джейсън. Но Лио беше уникален по свой си начин. Неговият светкавичен ум, сръчност, гении за механика, цапната уста и безкрайна доброта го направиха перфектен, както виждам, за всички, които са чели поредицата. Много хора го подценяваха, смятаха го за безполезен, но той се оказа най-важната част от първото пророчество. Сигурна съм, че и за нататък неговата роля ще става все по-значима. То се и видя, в края на "Изчезналият герой"- корабът, чертежите. Ако не беше Лио, от великия герой Джейсън щеше да е останало само пепел. От Пепър също. Очаквам още изцепки от теб сеньор Валдез.

 "Лио бе виждал Тия Калия в действие- тя обичаше ножове, змии, бебета на бавен огън“

"Държа да хванеш и мен, Супермен. За ръка обаче няма да те хвана"

"Света майчице! Ей, Мели. Следващия път ни предупреди, ако наближаваме пропаст"


Тази картинка, общо взето, е цялата книга. Лио, Джейсън и Пайпър, бягащи от нещо, защото умееха да се забърквах от огромни каши. Наистина огромни. Луд леден бог новинар, който имаше армия от висулки- да. Вманиачен владетел на златото, който те превръща в златно украшение- защо не. Вълчица, която те вижда като пържола- как без такава. И естествено уродливи, миризливи (по думи на Лио) и доста тъпи циклопи, второстепенни гиганти и синове на не толкова важни богове. Като казвам тъпи, представете си пич, който повтаряше само "Мачкай". Ами той и тренерът им- Хедж, все повтаряше "Убий", но той е от бандата, това не важи за него.  

Сега само чакам Пърси да се завърне, защото естествено ми липсва ужасно. Когато той и Анабет се върнат в основната сюжетна линия, животът ми ще се ощастливи напълно. Искам да науча и повече за римския лагер за герои, да прочета за миналото на Джейсън и да видя какви ги върши Джаксън в компанията на легионери. Всичко това е една експлозия на удоволствие в ума ми. Да чета за такива приключения е висша привилегия за мен. 

“Things will work out - maybe just not the way you plan”  
Саундтрак : The Cab- Endlessly (текста не пасва много, но се заклевам че ритъма е точно за тях)

Скот

неделя, 16 април 2017 г.

Към звездите (Ревю на "Звезден полет" на Мелиса Ландърс)


"I'm not sorry it happened"

   Здравейте, приятели. Аз пак изскачам с една книга на която отдавна се изписаха ревюта, но не ми пука. Важното е, че я прочетох иии ми хареса, СТРАШНО много. Космос, да. Приключения, да. Битки и забавни моменти, да. Мелиса Ландърс е написала нещо, което задоволи читателския ми мозък. Та, започнах я във автобуса София-Бургас, и още тогава я преполових, защото е просто невероятно увличаща. Но я забравих и, чак сега, я дочетох. Отново ме погълна като черна дупка. Из въздуха все витаеше едно такова "Междузвездни войни" настроение. То не бяха кораби, интриги, космически бандити и звездни империи, бластери, и най-вече- приключение на макс. Ще поговоря за двамата ни главни герои, които почти през цялата книга ме караха ако не да се смея, то поне да се усмихвам. Бяха много забавни докато се дърпаха и караха, но всички знаем докъде стига това накрая. Дааам, правилно мислите ;)

Ще започна със Солара. По-долу ще видите как си я представям. Някои, които гледат "Стоте" ще видят Рейвън. По принцип много мразя да смесвам телевизионни герои със книжни, освен ако няма екранизация, но тук не можах да спечеля битката със въображението си. Всяка една черта на Солара ми съвпада с тази на Рейвън. Едно към едно са ми. Продължавам. Солара е механик, обича да си цапа ръцете с машинно масло, работи здраво. Но се бе забъркала в голяма каша, и единственият й избор бе да се пресели на колония в така наречените "далечни райони". Смяташе милата, че там ще успее да изгради що-годе нормален живот и да се изхранва с професията си на механик. Да, но книгата тепърва започваше и небивалиците през които трябваше да премине едва започваха. Първото изпитание бе да съжителства с най-омразния си човек- богаташко момче на име Доран Сполдинг, след като направи грешката да се качи на неговия кораб. Преди да знае, че е негов де. Със стечение на времето обаче, и няколко близки до смъртта преживявания, Солара и Доран всъщност стават, както те се наричат, "съюзници". Тя беше доста добър техник, но много бързо се паникьосваше и губеше концентрация. Доран беше здравият разум, този който запазваше хладнокръвие и я успокояваше. Та, искам да кажа, че бяха доста добър екип във почти всяко отношение. Като човек, Солара бе много бойна, независима, но имаше и своите демони. Смяташе, че една нейна грешка я определя като счупена стока, и бе нужен Доран, за да повярва че това не е така. Тя търсеше своето място в галактиката, но осъзна че всъщност домът не е конкретно парче земя, а чувство. И тя намери своето в един разнебтен космически кораб с доста силно, според мен и Teen Wolf мозъка ми, име. Татуировките и вече не я преследваха, а й показваха, че човек може да се поучи от грешките си, че за някои хора те са красиви и могат да носят вътрешен покой. 

“In the outer realm, settlers didn't care about supple skin or glossy pink hair. Practical skills were the real beauty in those colonies, and for once, she would be stunning.” 


Стигнахме и до Доран. Първо ще кажа, че колкото и да харесвам героя, името му все още смятам за дебилско. Доран бива, донякъде, но Сполдинг- ами представям си баскетболна топка. И после топката от "Корабокрушенецът" с Том Ханкс. Тъпо, но ето- въображение. Нашият Доран имаше мисия, възложена му от баща му. Да намери една, доооста отдалечена от търговските райони на Галактическата Лига, планета. Той имаше само координати и доверие на баща си. И тръгнал човекът. Де да знаеше каква каша го очаква. Но и много неща, които си струват. Характерът на Доран бе подложен на изпитание, както и цялостната му същност. Той се промени, и стана по-добър. Типичната трансформация от богаташко момче в добър младеж. Но все пак беше хубаво. Имаше много хот сцена в която той се би с един бабаит, и спечели. Браво, Доран. Неговите шегички бяха много спонтанни и неочаквани, това наистина ми хареса. Някак си се сопваше и изръсваше някаква простотия, но винаги ме караше да се усмихвам. Както винаги метаморфозата на мъжките индивиди в разумни същества е много интересна. За Доран приоритетите се смениха. Вече най-доброто нещо за него не бяха парите и забавленията, а едно момиче, което да радва всеки ден. Да вижда усмивката на лицето й и да знае, че той е причината за това. Странно нещо е животът, нали? 

 "If I get any closer to the wall," he hissed, "I'll have to buy it dinner.”

Екипажът на "Банши'- космическият кораб, който бе дом на Доран и Солара почти през цялата книга, се състоеше от още няколко човека. Всеки от тях загадъчен по свой си начин, всеки различен. Но пък накрая всички станаха едно доста странно, но сплотено семейство. Не кръвно, а събрано случайно. Или пък от съдбата, ако искате. Много се надявам скоро да видя и втората книга на пазара, защото почти няма YA книги, които да се развиват в космоса. А и, честно казано, много ми се чете точно за това изчанчено семейство, което пътешестваше из космоса и се измъкваше на косъм от галактически мафии и банди. Ще цитирам Брандън Сандерсън : "Ако още не сте чели книгата, що за човек сте вие?". Сериозно, абсолютно съм сигурна, че "Звезден полет" няма да Ви се стори скучна, знам че ще я обикнете така, както аз я обикнах. 



 “She’d learned that home was a fluid thing and whether on a planet, a satellite, or a rusted bucket of a ship, this crew was her home.” 

Ето ги и моите герои



 Скот

понеделник, 3 април 2017 г.

Ние сме отбор (Ревю на "Последна саможертва" на Ришел Мийд)


   Здравейте, хора. Преди 2-3 дни прочетох ""Последна саможертва" на Ришел Мийд и много се чудех дали да пиша ревю, защото реално няма много какво да кажа. Не бях тотално разочарована от книгата, но не ми хареса и посоката в която пое. Ще ви обясня защо съм със смесени чувства. От книга 1 ни се втълпяват стригои, Стригои, СТРИГОИ...,а реално след "Кръвно обещание" нищо свързано с тях не се случи. Очаквах едва ли не, мороите и дампирите да се съюзят и да ги изтребят, народът да е свободен, дъги и цветя. Не, всичко стана битка за трона на кралицата. Дворцови игри и интриги, скрити войни и разправии. 

Хареса ми това, че всички станаха един екип и действаха заедно. Лиса, Ейдриън, Кристиан и родителите на Роуз бранеха фронта в кралския дворец, докато Роуз оцеляваше извън него.

Признавам, че мистерията която всички се опитваха да разкрият беше доооста голяма, и много интригуваща. Разбулването на истинския убиец наистина ме сепна, защото изобщо не очаквах тази конкретна персона да извърши подобна низост, но... Имаше още едно нещо, което не одобрявах още от началото- връзката на Ейдриън и Роуз. Защото беше повече от очевадно, че Роуз накрая ще се събере с Димитри. Защо иначе Ришел ще започва такава "уникална" любов още от първа книга. И крайният резултат е на лице тук- Ейдриън остана с разбито сърце, ставайки свидетел на осъществяването на една прекрасна връзка. Да, ама минаха през него нали? Ришел много претупа точно тази част от книгата. Моментът беше много нереален. 

Роуз се извиняваше, Ейдриън не слушаше и това беше точно една страница. След това всичко свърши. Имам чувството, че авторката едва ли не се е чудела как да свърши тази книга и го е карала по бързата процедура. Предните и книги са къде къде по-добри, тук очаквах да достигне своят апогей и да направи някакъв гранде финале, и накрая не ми се стори по-особен от някоя от предните й.

Това ревю остана доста кратко, но като заключение ще кажа че тази поредица беше интересно приключение, със свои плюсове и минуси, но не беше моето приключение. Изобщо не съжалявам, че я прочетох, защото плюсовете наистина си заслужаваха четенето. 

Съжалявам единствено, че не ми хареса толкова, колкото наистина исках да ми хареса. Въпреки всичко обаче цялата банда си остава част от сърцето ми, защото героите са невероятни, аз просто не видях голяма реализация с тях. Предполагам някога, в бъдеще, ще подхвана "Кръвни връзки", защото искам още от морои, дампири и стригои може би. И искрено се надявам феновете да са прави, когато казват, че тази поредица е много по-добра от "Академия за вампири". Ще завърша с един цитат на бащата на Роуз, който много ме радва. 

 “Ah, my daughter,ʺ he said. ʺEighteen, and already youʹve been accused of murder, aided felons, and acquired a death count higher than most guardians will ever see.ʺ He paused. ʺI couldnʹt be prouder.”
 


понеделник, 13 март 2017 г.

Poetry


   Хей, другари. Днес ще пиша малко по-различен пост от досегашните ми. Ще споделям поезия. Ще ви споделя мои любими поеми, стихотворения или части от такива. Идеята ми хрумна преди 5 минути, буквално. На света има толкова красиви творби, които може би няма да намерите без някой да ви ги покаже. Така например една колежка ме светна за Джон Кийтс, чиито произведения ще видите по-долу. Някои от нещата, които ще споделя са анонимни, други не са. Важното е, че са побутнали романтичната ми страна, че да направя пост за тях. Е, enjoy. 


 Broadway, Here I Come

I'm high above the city
I'm standing on the ledge
The view from here is pretty
And I step off the ledge 

And now I'm falling, baby, through the sky, through the sky
I'm falling, baby, through the sky
It's my calling, baby, don't you cry, don't you cry
I'm falling down through the sky

Toward the street that I'm from
 Oh Broadway, here I come


 
In Silence Sealed 

The human heart has hidden treasures
In secret kept, in silence sealed
The thoughts, the hopes, the dreams, the pleasures
Whose charms were broken if revealed

-Charlottе Bronte
  


Sleeping soldiers
Greyness covers
The Rows of boys
As they lie together
In silent rows

A string of skeletons
Their names etched
In book of sorrow
The book of death

Violence their last memory
As they sleep in deadly peace

Ship the next batch of boys
Overseas, and clear a space
Where their graves will be
In the ancient yard of misery

-Christy Ann Martine



Can Death Be Sleep, 
When Life Is But A Dream 

I.
Can death be sleep, when life is but a dream
And scenes of bliss pass as a phantom by?
The transient pleasures as a vision seem,
And yet we think the greatest pain's to die. 

II. 
How strange it is that man on Earth should roam,
And lead a life of woe, but not forsake
His rugged path, nor dare he view alone
His future doom which is but to wake.  

-John Keats


 
From "Ode to Apollo"

The passions- a terrific band-
And each vibrates the string
That with its tyrant temper best accords...
Then o'ver the strings his fingers gently move,
And melt the soul to pity and to love  
-John Keats 



From "To George Felton Matthew"

That I am oft in doubt whether at all
I shall again see Phoebus in the morning
Or flushed Aurora in the roseate dawning!
Or a white Naiad in a rippling stream
Or a rapt seraph in a moonlight beam
Or again witness what with thee I've seen
The dew by fairy feetswept from the green
After a night of some quaint jubilee
Which every elf and fay had come to see
When bright processions took their airy march
Beneath the curved moon's triumphal arch. 
-John Keats



 ^
you
were the 
lightening
and i was the
tree, and your words
were the fire that burned 
the best parts of 
me.

-Anonymous




   Мисля да приключвам. Със сигурност отново ще направя такъв пост. Много ще се радвам да споделите с коментар ваши любими творби или автори. Надявам се този тост да ви е харесал, както и произведенията най-вече. Чао от мен, и приятна вечер.  

Скот 

неделя, 19 февруари 2017 г.

Тежка е главата, носеща короната (Ревю на "Духовна връзка" на Ришел Мийд)



“I felt my heart breaking all over again. Why? Why had this happened to us? Why was the universe so cruel?”

   Дори не знам откъде да започна това ревю. Когато приключих "Кръвно обещание", настроението ми беше по-скоро леко посъбудено, отколкото заинтригувано. След като започнах "Духовна връзка" обаче, имах съвсем малко време да се пренастроя към екшън ритъма на книгата. Хора, наистина. Цялото четене, от корица до корица, беше поредица от  "Well, that escalated quickly" моменти. Нямах време да осмисля какво се случва, само си повтарях "Уау, какво се случва, какво? УАУ!!!". Нека започна отначало. Има СПОЙЛЕРИ, внимавайте. 

   "Духовна връзка" започна със завръщането на Роуз в "Свети Владимир". Притеснителното беше, че нейният, или по-скоро онзи, когото тя искаше да е неин, Димитри, все още бе някъде там. И все още искаше тя да се присъедини към него, но на ужасната цена да стане стригой. Димитри изпращаше писма със заплахи, че в момента в който стъпи извън защитена територия, той ще я намери. Само, че мислите на Роуз бяха заети с далеч по-важно нещо- откритието с което се завърна от Русия. А именно почти нулевата вероятност един мит да се окаже верен. Мит, който щеше не само да върне нейният любим, но и може би да промени изцяло светът на вампирите. Митът, че стригоите могат да бъдат върнати към живота.

За целта обаче им беше нужен Виктор Дашков. И по-точно - неговият побъркан от магията на Духа, полубрат Робърт Дору. Но за да поискат сведения за Робърт, трябваше да преминат към план Prison Break. Роуз, Лиса и Еди със общи усилия успяха да измъкнат Виктор и се запътиха към Лас Вегас, за да се срещнат с брат му. Успяха да получат така ценното потвърждение, че легендите всъщност са верни, но отговорността тази път лягаше директно върху плещите на Лиса. Тя бе единствената, която можеше да върне стригой към живота. Естествено този факт изобщо не се понрави на Роуз, но какъв избор имаше. Лиса бе твърдо решена да направи това. За което всъщност й свалям шапка. И след това се появи Ейдриън. Човекът смяташе, че мацките са избягали да купонясват, а то какво се оказа. Най-очаквано му причерня и той пак хвана цигарите и алкохола.

“Did you know," he said slowly, "That Victor Dashkov is sitting on your bed?"

 Ситуацията беше един нагледен пример на филмовата реплика "Каквото стане във Вегас, си остава във Вегас", защото Роуз, Лиса и Еди не само бяха освободили най-опасния престъпник сред мороите, ами го и изгубиха. На всичкото отгоре Димитри спази обещанието си и намери Роуз. Тя и Еди се биха с него, но тя отново се поколеба и не намери сили да го убие. Не и след като бе намерила начин да си го върне. След това бандата се върна в Кралския двор и там започнаха истинските драми и интриги. След малкото "приключение", за чиято същност никой не знаеше, Роуз бе наказана да върши канцеларска работа, а Лиса и Кристиян останаха сами да се "радват" на компанията си. Неловкостта помежду им беше почти комична, стига да не си на тяхно място. Но пък свършиха нещо доста полезно. Започнаха да се обучават как да се бият със стригои. 

 “I had Lissa's number memorized and I sent her the following note:
I know what you're going to do, and it is a BAD idea. I'm going to kick both your asses when I find you.

Кристиян беше адски нахъсан и си преставях нещо такова.
Само че със възглавничка и не точно толкова силни удари. Приключвам със разказването на сюжета. Ще ви кажа, че тези тренировки бяха наистина нещо доста необходимо, животоспасяващо даже. Следващата среща на групата със Димитри не бе така неочаквана. Защото Димитри като стригой бе опасен и подъл. Но все още се държеше като старият Димитри. Странно, нали? За Лиса бе невероятен шок да научи, че може да бъде върнат, а щом го видя? Остана без думи. Но после направи нещо смайващо. Изгради "духовна връзка" с него. След това събитие всеки морой, и всеки дампир във техният свят бе дълбоко объркан. Чувствата бяха всякакви- гняв, страх, надежда, вяра, отрицание. Кралският двор се превърна в арена на невиждани от векове събития. Даже невиждани изцяло. Кралицата се оказа в разгара на вербални войни, които засягаха бъдещето както на отделни хора, така и на целият моройски род.


Роуз беше в потрес от случилото се между Лиса и Димитри и ревността й леко ме дразнеше, защото нежеланието на Димитри да я вижда беше напълно основателно. Лиса беше между чука и наковалнята и тази позиция никак не й харесваше. В тази книга обаче най-много се открояваха емоциите на Ейдриън. Всичките тези връзки в които се бе забъркал му носеха нещастие след нещастие. Не нещо прекалено страшно, но го нараняваха емоционално. 

 “Yeah, that's exactly what I want. To help my girlfriend get her old boyfriend back." He turned away again, and I heard him mutter, "I need two drinks.”

Роуз си играеше с него и колкото и да се опитвах да си обясня отношението й със случващото се... Не ставаше. Беше прекалено заслепена от себе си и своите чувства, за да забележи как се чувства Ейдриън. Търпението му (а и моето) минаваше всякакви граници. Браво Ивашков, все повече се издигаш в очите ми. Главата от "Духовна връзка", която тотално ме шокира бе 25-та. Който е чел книгата ще разбере, който не е- пак ще разбере някога. Това НЕ го очаквах. Да, исках го, но не го очаквах. И отново, тук се получи някакъв Снейп момент. Ришел Мийд тотално ми обърка представата за ситуацията.

Това, което не знам дали ще го има в "Последна саможертва", но много искам да го видя е морои и дампири да се бият. Рамо до рамо, като равни. Както при нападението над Академията. Искам тези вековни представи, че мороите са по-важни ако не изчезнат, то поне да останат настрана. Защото за 5 книги видях, че мороите имат невероятни заложби, по-големи от тези на дампирите. Искам да видя някой друг да ги развива, освен Лиса и Ейдриън. Например Мия, с нейната водна магия. Кристиян- с огъня. Много би ми било интересно да видя какво би сторил морой с въздуха. Искам да видя един епичен бой между морои и дампири срещу стригои. Финална битка, достойна за последна книга.  (Защо не се оцвети в синьо??? Честно блогър, не те разбирам)

Според мен, "Духовна връзка" беше най-добрата книга досега, следвана от "Ледено ухапване". Развиваше се адски бързо, но не по начин, който да те дразни. Нямам търпение да започна "Последна саможертва", защото изобщо не очаквах сюжетът тук да поеме в тази насока. И сега буквално нямам никаква представа какво предстои. Приятно четене. 

Саундтрак : КЛИК

Скот

четвъртък, 16 февруари 2017 г.

Да бъдеш Саймън (Ревю на "Истории от академията за ловци на сенки" на Касандра Клеър)


   Хей, хей. Скот пак поства ново ревю. Някъде преди месец си купих "Истории от академията за ловци на сенки". И отново, Касандра ме отвлече в своя рай. Буквално не знам какво ще правя, когато спре да пише за тази вселена. Но няма да мисля сега за този черен ден. Нека продължа с впечатленията си за този сборник с удивителни разкази. Пригответе се за МНОГО Саймън фенгърлинг. То имаше и защо, човекът си заслужи всяка дума, която ще напиша за него. "Истории от академията за ловци на сенки" беше много неща за мен. Както напоследък споменавам по тагове и постове, аз съм наркоман що се отнася за Касандра Клеър. Тук тя не ме разочарова. Тук тя ми даде една различна перспектива за няколко от героите си. Представи и нови- синът на Уил и Теса- Джейми (Джеймс <3, кръстен на Джем), по-малкият син на Хенри и Шарлот- Матю, и синовете съответно на Гидеон и Гейбриъл Лайтууд- Томас и Кристофър. Толкова много истории, толкова много история, толкова много чувства и години на
събития. Минало, настояще и бъдеще. 

   
Тази книга се развива няколко месеца след Тъмната Война със Себастиян и събитията от "Град на небесен огън".  Саймън се готви за ново, не знам как да го нарека, приключение. Не ми звучи правилно. Търсене на себе си, да това е. След станалото в "Град на небесен огън", той естествено е повече от загубен и не знае кой е. Чувал е само истории, за Саймън дневният вампир, за Саймън героят, Саймън приятелят, Саймън гаджето, Саймън който ще донесе промяна в света на ловците на сенки.

 "...ставаше дума за онова, което беше в главата му, постоянно усилващия се шум, късчетата спомени. Те изникваха в ума му като откъси от забравени песни, мелодии, които не можеше да си спомни съвсем. Бяха спомени за огромни радости и страхове, ала много често не бе в състояние да ги свърже с точно определени събития и хора. Бяха просто чувства, кръжащи около него в мрака."

 В последствие става и знаменитост в Академията само с появата си, а самият той не е направил нищо. Той е празната обвивка на някой, съществувал преди него. Един съвсем отделен Саймън. Колкото до този, който идва в Академията, той иска да е невидим, защото очакванията за него са високи, сякаш със самото си стъпване в нея, трябва да започне да извършва велики дела и да показва колко е уникален. Само че този, който всички очакват да видят, всъщност вече не съществува. Саймън се опитва да се абстрахира от всичко това и започва да търси начини да се изгради като човек отначало. Само, че нещо в него, намиращо се по-скоро на подсъзнателно ниво, все още носи частица от старата му същност.

Неговата доброта, чувство за справедливост, сарказмът му. Не знаеше всичко за себе си, но искаше да е достоен за приятелите си, искаше да е достатъчно добър за тях, а това го направи достатъчно добър за скромното ми мнение на читател. Стъпка по стъпка, несъзнателно, Саймън изгради себе си наново, започна да нарича Академията свой дом, и се превърна в много подобна версия на старото си "аз". Разликата беше, че сега семейството му и приятелите му бяха до него. Старите- Клеъри, Джейс, Изи, Магнус, Алек. И новите- Джордж, Джон, Катарина, Джули, Беатрис.


"Приятели за които да живее и за които да умре, приятели, преплетени във всичките му спомени. Другите ловци на сенки бяха част от него."

Саймън показа на всички, че човек може да се възстанови дори от най-лошите удари на живота, че може отново да се изправи на крака и да продължи напред, по-добър, по-смел, по-силен. Тази книга ми хареса (хареса е много слаба дума) по още една причина. Както може би знаете Саймън ми е любим герой от книгите на Касандра Клеър, затова това допълнение беше супер за мен. Още една възможност да опозная по-добре момчето от Бруклин. Да се присъединя към него, докато той търси себе си, докато намира своя брат по душа- Джордж, докато се учи как да бъде ловец на сенки с частица човещина и спомен за долноземност. Докато става достоен за уважение и докато търси начин да обича Изабел по нови начини, нови защото той е нов човек. Докато осъзнава, че до него винаги е имало човек, който в бъдеще да стане негов парабатай.

 "Клеъри бе изтръгнатият цвят, ярката нишка, минаваща през спомените му, от първия до последния. Нещо липсваше в рисунъка на живота му без Клеъри и никога нямаше да бъде както трябва, докато тя отново не станеше част от него."

И най-важното- докато учи самите ловци на сенки как да бъдат по-добри. Саймън наистина променяше светът на сенките. Той разруши последната стена, стояща между ловците на сенки и мунданите. Той беше този, който ги обедини. Накрая нямаше "елит" и "утайки" (ще разберете), имаше екип. Едно цяло, без предразсъдъци и без разделение. Саймън бе живял като мундан, като долноземец, а сега бе ловец на сенки. Той имаше уникалната възможност да вижда света по повече от един начин, точно затова бе способен да донесе тази промяна, да счупи вековните предразсъдъци и да даде начало на един нов свят на равенство. 

Много излияния, много нещо, но книгата наистина беше уникална. Който е фен на Касандра Клеър не трябва да я пропуска. Тук надникнахме малко в света, който ни очаква в поредицата "Тhe last hours". Ако трябва с една дума да опиша очакванията си за нея- щура. Наистина много щура. Децата на братя Лайтууд са наистина енергични, така да кажа, младежи. Е, това беше от мен. Приятно четене :)  

Скот

събота, 11 февруари 2017 г.

Fictional Boyfriends Pool (Books+TV Characters)


   Здравейте, този месец направо се смайвам от себе си и активността си в блога. Но идеите, които напоследък валят- тагове, игри, са толкова съблазнителни. Не мога да устоя. Особено пък на днешната публикация на Нора Георгиева за гаджетата от филми и сериали. И аз искам да го направя, но ще го променя малко, или по-скоро, ще добавя свой детайл към основната идея, за да не е съвсем изплагиатствано. Та, да, малко преди поредният Свети Валентин ще си помечтая, за гаджетата, които никога няма да имам, но имам удоволствието да познавам от книги, филми и сериали. Това понякога е достатъчно. Аз, както много други, съм романтична душа що се отнася до момчетата, които ще изредя след малко. Защото, колкото и да не ми се иска, романтиката е вече на изчезване. Но the fictional characters все още я поддържат жива. 

 И така, първо ще пиша за Стайлс, защото той е едно момче, което не вярвам че някой не би искал. Той е толкова добър, той поставя един пример за какво трябва да е истинското приятелство, истинската любов, истинската смелост и доброта. Никога, за нито един епизод, през шестте сезона, не го видях да обръща гръб на приятелите си. Видях го да страда, да преживява загуби, да се пречупва, буквално да губи същността и разума си, но нито веднъж да се предава. Доколкото си спомням думите на Клеъри "Героите не са тези, които никога не губят. Те са тези, които никога не се предават. Тези, които продължават да се бият. Точно това ги прави герои". Не бих могла да не се запитам какво повече може да се иска от едно гадже, въпреки че гадже звучи някак много слабо и недостатъчно за Стайлс. Все пак той отиде в паралелна реалност. Спаси момичето, което обича безброй пъти, подкрепяше я, и никога не се отказа от нея. Не само това, помним как издърпа динамита от ръцете на Скот и бе готов да умре с него. Не знам какво още да добавя, освен че Стайлс is a keeper. 

"No one gets left behind. That's the plan"

 Лео Фиц. За мой срам, когато започнах да гледам "Agents of S.H.I.E.L.D." дори не го забелязвах. Но помня кога ми направи впечатление. Моментът в който Джема скочи от самолета. Емоцията му беше толкова мощна, че наистина ме накара да се вгледам в него. И това, което виждах от този епизод нататък, ме караше да го обичам все повече и повече. Фиц е човек на науката, който обаче пазеше една голяма част от себе си скрита. Любовта, за която не бе казал на никой беше очевидна и това беше още една черта, която много харесах. Той беше толкова миличък, не се натрапваше, не се перчеше със наистина брилянтния си ум, през повечето време беше в сянка. Някъде бях чела, че според вселената на Marvel, със свое изобретение Лео е спасил живота на Капитан Америка, Черната Вдовица, Falcon и Ник Фюри. И това ако не е герой. Сцената, която трайно осигури място на Фиц в сърцето ми беше, когато се почувства толкова безсилен, че започна да удря и да вика по камъка, който беше взел Джема. Ако не сте гледали сериала, това изречение ще ви се стори странно. Нека просто за протокол споменем, че той й даде, един вид, последния си дъх. Отиде в друго измерение за нея. Лео Фиц ме научи, че за някои приятели, всяка една жертва е оправдана, че ако имаш такъв човек до себе си не би помислил дори за секунда дали да жертваш себе си, за да спасиш тях. Просто го правиш.

"Talking to you is the only time I feel clear, and calm"

Саймън. Мисля, че една от причините да се прехласвам по него вече е налице. Да, вярно че това gif-че е божествено и ангелите почват да свирят на арфи, когато го гледат, но все пак. Робърт Шийхън си е парче, но не само заради това обичам Саймън. В началото на книгите, той беше най-обикновено момче. Нямаше никакви специални заложби, беше просто човек, в най-точния смисъл на думата. Той дори не беше смел като Стайлс, например. Боеше се от сянката си. Но постигна онази промяна, която много малко могат. От най-обикновен човек да стане модел за подражание (от историите в Академията), със самото си съществуване да промени един свят, който дори не е подозирал, че съществува. Да спаси приятелите си. Чувствам Саймън много близък като характер, защото обича да играе видеоигри, роден е в Ню Йорк (естествено аз не съм, но душата ми е от там, сигурна съм), общо взето е nerd. Това, което се случи с него в "Град на небесен" огън ме разтърси из основи, но ме накара да го обожавам. Толкова неочаквано, но толкова невероятно.

 "As long as I remember what it was like to love you, I'll always feel like I'm alive"

Та-дам, та-дам, представям ви моят мъж, Итън Уейт. Малко е мокричък, но няма нищо. Точният момент в който Итън спечели сърцето ми беше на 2-ра или 3-та страница от "Прелестни създания". Защо там? Там той сподели, че обича да чете, много. Ами, добре, ела да ти дам хълката и сме готови. Без майтап, колкото и книги да ми се трупат, Итън си остава на първо място. Имам едно такова чувство, че с него винаги ще има какво да си кажем. Било то за книги, някоя историческа загадка или нещо друго. Бих могла да си представя как взимаме някаква стара трошка и просто тръгваме нанякъде. Както той каза, искаше да обиколи градовете от книгите, които е чел. Много лесно обикнах този персонаж, и мисля че същото ще е и за вас. Не знам с какво точно ме спечели, той просто беше склонен да се бори за нещо, което иска докрай. За Лена, за Ама, за който и да беше. Бе много лоялен и беше добър приятел. Имаше много освободено съзнание, не съдеше хората само защото не са като него. Приемаше ги такива, каквито са. 

"A little known fact about me- I read all the time. Books were the one thing that got me out of Gatlin, even if it was only for a little while" 

Друг мъж, проправил си път съм сърцето ми е Джулиън Блекторн. Буквално, което и негово качество да спомена, ще е повече от достатъчно, за да е причина. От една страна е неговото огромно сърце, което е достатъчно силно, за да понесе трагедия като тази на Блекторн. Сърце, достатъчно голямо, за да отгледа и възпита по-малките си братя и сестри. Сила, която му позволяваше да се събужда всеки ден и да знае, че носи отговорност на плещите си, независимо че самият той все още е дете. От друга страна беше безкрайната му доброта. Всичко, което правеше беше в името на другите. Третото беше парабатайската му връзка с Ема. Това беше повече от връзка, повече от приятелство. Беше половината от нея, всичко което криеше от нея показваше колко страхотен и силен герой е Джулиън. Смелостта му да умре за който и да било от семейството си, за Ема, за хората които обича. Артистичната му страна, която разкриваше неговата същност. Емоциите, които влагаше в рисунките си, смисълът... Стига толкова, прекалявам. 

"You'll fix me, because we're parabatai. We're forever"

Няма как не спомена Фор. Той може би беше първата ми книжна любов. След завръщането ми в четенето, и навлизането ми в YA жанра, "Дивергенти" беше втората поредица, която четох. И как няма да забележа Тобиас. Той олицетворяваше всичко, което исках и, което исках аз самата да бъда. Биеше се като машина и беше безстрашен. И в двете значения на думата. Освен  това не беше от типа саркастичен или наперен, както повечето мъжки персонажи в книги. Беше затворен, не казваше нищо, беше мълчалив воин. Докато не срещна Трис. Третираше я като равна, но същевременно ако някой се опиташе да я пипне, риташе задници. Не беше някой тъпанар, имаше мозък в главата си и можеше да го използва. Беше достатъчно умен да забележи, че светът отива по дяволите и знаеше за какво иска да се бори. И го направи. Начинът по който гледаше Трис, сякаш тя е това за което би отишъл на война, за което би умрял, so beautiful.

"Since I was young , I have always known this: Life damages us, every one. We can't escape that damage. But now, I am also learning this: We can be mended. We mend each otther" 

За последен оставих най-уникалния. Да, знам, Хаус е много над моята възраст, но хей, a girl can dream, right? Пък и това си е моите дрийм гаджета. Този избор е чисто егоистичен. Може би в дългосрочен план тази връзка няма да се получи, не само заради възрастта, но и заради самият характер на Хаус. Той беше развалина, никой не можа да разбере как работи неговият мозък, какви са приоритетите му. Но явно в това се изразява неговият гений. Бих искала да се докосна до един такъв брилянтен ум. Но на първо място (егоистичната причина) го искам, защото ще ме кара да се смея, да се смея много. Всички в екипа му много се дразнеха на номерцата, които им погаждаше. Абе хора, това е шеф, където другаде няма да намерите. Възползвайте се. Изцепките му, шегичките му, войните му с Уилсън, бих искала да съм част от това. 

"Do I get bonus points if I act like I care?"

Надявам се този пост да ви е харесал, това са главните ми желания, не че след тях няма върволица мъже. Но нямаше да има край този пост. ОК, приключвам. Ще се радвам и вие да споделите вашите желания- дали в коментар, дали във ваш пост. Ще ми е интересно да го прочета. Чао, книжни другари.

Скот