Вечността е изпитание (Ревю на "Терзания" на Лорън Кейт)

"Терзания" на Лорън Кейт е втора книга от поредицата "Паднали ангели". В България доби популярност преди няколко години. Поредицата се издава от издателство "Intense" и всяка книга струва по 15лв. Първата книга ми хареса страшно много, въпреки всеобщото мнение, че е скучна. Имаше мистерия и не знаех какво точно може да се случи до самия край. Това че Даниел Григори е паднал ангел не беше тайна за никого, все пак заглавието се отнася за него, но всичко друго около него бе забулено в мистерия. Много ми беше интересно да чета как Лус и Пен ровеха на невъзможни места, за да научат нещичко за миналото му. Във "Терзания" обаче нещо се обърка. Тази мистерия и тайнственост около Лус и Даниел не се загуби, но беше изместена от безкрайни караници и лоши решения от страна и на двамата. 
   Спомнете си Лус от първата книга- както беше в "Меч и Кръст"- беше любопитна, забавна (доколкото позволяваше онзи изолиран интернат) и се доверяваше на Даниел за всичко. Във втората книга обаче това се промени. Само защото той я остави на безопасно място и не й даваше информация, за да не я излага на опасност, не беше основание да се съмнява в него. Ама като ви кажа съмнява, значи беше яко съмнение. Начинът по който оспорваше всяко негово решение и постъпка, поне за мен, беше супер тъпо и дразнещо. Действията й и заключенията й на моменти бяга доста нелогични и несвързани. Разбира се не беше като тя да не може да мръдне и на 2 метра от училището. Тя имаше пълна свобода, но как я използваше е друг въпрос. Ще ви кажа отговора- на няколко пъти за малко да я убият. Лъжеше близките си хора, защото не можеше да им каже в какви бъркотии се е забъркала. За това обаче я разбирам- правеше го, за да не ги излага на опасност, но не мисля че това беше начинът. Положителното, и това което ми хареса, при Лус беше че се научи как да вижда през вестителите. Това обаче също й даде още повече поводи за съмнение относно Даниел. Но пък от читателска гледна точка беше интересно да надзърна в миналите й животи. 

“Don't go," she whispered, her eyes closed. It was all happening too fast. She couldn't give Daniel up. Not yet. She didn't think she ever could.” 

“I know nothing. I know no one. I’m lonely. Every time I see you, you’ve put up some new wall, and you never let me in.”

   Ако мислите, че Даниел е бил цвете за мирисане, ще сбъркате. И той имаше своите тъпи моменти, нищо че бяха по-малко от тези на Лус. Той от своя страна грешеше доста по отношение на нея. Не й казваше почти нищо, изолирайки я напълно от случващото се. Да, мислеше си, че по този начин я защитава, но неговото беше малко прекалено и я отблъсна от себе си. Почти не се виждаха, а когато най-накрая се промъкваше да я види като някой бандит, си говореха празни приказки. Казваше й, че всичко ще е наред, а Лус се мусеше, заради своите съмнения относно него. Не й беше казал, че е ходил и с други момичета. Няма значение, че не са били дори малко толкова важни за него, колкото е тя- това си е много за осмисляне. Малко информация оттук-оттам нямаше да я убие. Буквално я третираше като малко дете, което не разбира какво се случва. Сега малко положителни страни. Имаше няколко големи нейни издънки на които той стана пряк свидетел, но не каза и дума. Стисна зъби и продължи да я обича както винаги. Когато (според мен поне) използва някаква разновидност на изтърканата фраза "трябва ни малко време да помислим", той направо рухна. Доколкото беше описан, но беше адски стреснат. Не мисля, че тя трябваше да го подлага на такива неща, но какво да се прави. Хареса ми тази сила, която не знам дали идваше от природата му на все прощаващ ангел, или от самия него. 

“Would he find her?

Without question.

Would he save her?

Always.” 

“I have to go," he said at last, getting to his feet. "I shouldn't even be here, but I cannot keep my self away from you. I worry about you in every waking moment. I love you, Luce. So much it hurts.” 

   Новите персонажи в "Терзания" бяха двама- Шелби и Майлс. Разбира се, имаше и още, но не бяха от такава особена важност. Сега малко за тези двамата. 
   Шелби се появи в книгата като намусената нова съквартирантка на Лус. Отначало беше доста сприхава и остра спрямо Лус, но за това си имаше причина. Впоследствие обаче след като се опознаха, двете момичета се сприятелиха. Шелби беше много приятен за четене герой. Имаше много забавни описания за различните йога пози, които заема и какви нейни цветя Лус непрестанно събаря. 

“This estrogen force field needs to dissipate... Move along. All of you. Now!” 

"Seriously? Would you want to be called a nephil? It sounds like a bag you carry your shame in. No, thanks. Nephilim it is, no matter how many of us you're talking about.” 

   Майлс се много ми напомняше на Кам. Същият подход към Лус, същото мило държание, беше също така внимателен и приятелски настроен. Но тъй като един вид се опарих с Кам в първата книга, и сега имах задръжки към Майлс. За щастие той не оправда съмненията ми. Не че нямаше моменти в които ми идеше да му избия зъбите, но това не беше по негова вина. Отново беше заради мис Лусинда. Тя много яко го подлъга и накрая той стана жертва на връзката й с Даниел. Най-готиното беше, когато накрая на книгата я спаси. Наистина беше забележително, не заради това че я спаси, а начина по който го направи. Очаквам с нетърпение да видя какво ще се случи нататък с него. 
   Като цяло книгата беше на моменти. Понякога беше доста мудна и препълнена с излишни описания, а понякога беше много интересна и увлекателна. В Goodreads й дадох 3 звезди. "Терзания" ми хареса, независимо от спадовете на главните герои. Определено поредицата влиза в списъка ми за купуване. Приятно четене. 
Автор : Скот

Дори когато светът пропада (Ревю на "Отпор" на Дженифър Арментраут)

Дойде време да ви представя и последната пета книга от поредицата "Лукс" на Дженифър Арментраут- "Отпор". Това, което ме заплени в тази книга беше най-вече бързоразвиващото се действие. Буквално в рамките на 2-3 книжни страници действието се променяше коренно. В единия момент Кити и Арчър бяха в супермаркета, а след страница- разделени от огромно разстояние. Това е книга за любов, саможертва, смелост, приятелство, борба и естествено цветущи шегички. Твърдо стоя зад думите, които написах в Goodreads- тази книга трябва да влезе в залата на славата. С вече 7 прочетени книги от Дженифър Арметраут се убеждавам, че тя е една от най-талантливите авторки, чиито книги съм имала удоволствието да чета. В това ревю ще разгледам както Деймън и Кити, така и Арчър, Ди и Люк. Те имаха голяма роля в книгата, а и бяха много важни за историята. 

В началото на книгата ситуацията за Кити не беше никак розова. Тя обаче намери сили в себе си и не си позволи да се пречупи. Имаше отговорност към Бет, макар и не пряка. Вследствие на действията си се озова при Деймън. Това, което не ми допадна много бе, че въпреки всичко през което минаха, тя се осъмни в Деймън, когато той се държеше необичайно студено към нея. За Бога момиче, та той ти се закле! Вярно, за съмненията й имаше основания, и то очевидни, но все пак. Щом обаче, алелуя, разбра че всичко е било просто преднамерени действия и, че Деймън си я обичка, всичко си дойде на мястото. Поне за тях. Беше готова на всичко,буквално "изпийте ми душицата" готова на всичко за него. За мен такава всеотдайност е завидна, но и леко плашеща. Това, което ме възхити най-много беше как Кейти помогна на Ди да си спомни коя е и колко мъжки се държа, когато целият й свят се срина напълно. Когато прочетете книгата ще разберете, че сълзите не са израз на слабост, а на непосилна болка. 

“Jesus. It’s like I’m a muggle to your pure-blood or something.” 

“I couldn't help but notice no one was grabbing toilet paper. That would be the first thing I grabbed if I thought it was the end of the world” 

Деймън както и в "Основа" беше звяр. Тук обаче беше хладнокръвен звяр. Направо невероятно, но господин Блек сдържаше емоциите си. Разбира се само заразди Кити- центърът на вселената му. Той наистина трябваше да направи няколко огромни компромиса със себе си, заради всеобщото благо. Беше му много трудно, но за щастие успя. Това не значи, че не четох и не се смях на цял куп цветущи коментари от негова страна. Промяната, която го направи още по-страхотен бе, че пренебрегваше собствените си убеждения, емоции и принципи, което преди не правеше. Неведнъж беше на ръба да пребие Арчър и да убие няколко други индивида, но както и предполагате- да, въздържа се. Направо невероятно, нали?

“I broke every rule of my kind to heal you and keep you with me. I … burned down an entire city to keep you safe. I’ve killed for you. Did you think I’d forget what you mean to me? That anything in this world— in any world— would be stronger than my love for you?” 

“We really could use the Avengers right about now.” “Screw that. We need Loki,” 

Ди Блек. Мислите че я познавате, но не е така. Мислите че не би обърнала гръб на братята си и Кейти. Помислете пак. Всичко това се случи в "Отпор". Не прибързвайте обаче със заключенията- тук имаше важна причина да го направи. Това, което не бихте могли да предположите (знам ли пък, може и да можете) е с кого ще се събере накрая. Малък жокер- в живота на семейството й е от месеци и му помагаше почти през цялото време. Любимата ми част с Ди беше, когато научи голямата новина на Деймън и Кити и щеше да я пребие, задето не й е казала. Че кога за Бога да ти каже? Като заключение ще ви кажа да не мразите Ди за действията й- тя нямаше право на избор. 

Арчър както винаги беше рамото на което всеки можеше да се опре. Както и в "Основа" бе плътно до Кити, Деймън, Доусън и Бет. Всъщност не го правеше само за тях, а и за себе си. Горкият човек никога не бил стъпвал в ресторант! Че как няма да иска да се освободи от "Дедал"? Разликата между Арчър в четвъртата книга и Арчър в петата бе, че в "Отпор" намусената, мълчалива и потайна барета се отпусна. Даже имаше смелостта да се шегува с Деймън за любовният му живот с Кейти. Смели действия като се има предвид, че Деймън можеше да го пребие за такива изказвания. Това беше едно от любимите ми качества при него- не си мереше приказките и не се страхуваше от Деймън, защото знаеше че той го харесва. Краят на книгата беше доста хубав за Арчър- от подчинен войник без мнение на "Дедал" се превърна в един разговорлив шегобиец и много близък приятел на семейство Блек. 

 “You’re broadcasting your thoughts so damn loudly I feel like I need to go sit in the corner and start rocking, whispering Daemon’s name over and over again.” 

Люк ми беше много интересен персонаж още откакто се появи за пръв път. Много един такъв загадъчен и странен. Само на 15 години, а имаше свой собствен нощен клуб, скъпи коли, слуги, длъжници и доооста дебели връзки навсякъде. За доста крехката си възраст бе станал свидетел и жертва на доста ужасии. За мен шокиращ беше моментът в който Кейти разбра за Надя. Шокиращо ми беше, защото както Деймън и Кити го описваха, си бях създала малко противоречиво мнение за него. Един вид очаквах в един момент да ги предаде, за да спаси себе си. Най-малко от всичко очаквах накрая да стане един от най-близките приятели на групата. Люк не беше най-главен персонаж в книгата, но без него Деймън, Кити и Доусън най-вероятно щяха да свирят на арфи на небето. Вероятно като второстепенен герой ще ви допадне- понякога пускаше доста забавни шегички. 

И сега идва ред на тъжните новини. Поредицата "Лукс" приключи. Вече няма да четем за Деймън и Кейти, за Доусън и Бет, за Ди... Хубавото е, че поредицата има 3 книги предистория, които надявам се издателство "Егмонт" ще издаде. Добре хора, ще приключвам, защото това стана много дълго. Надявам се ревюто да ви е харесало и да продължите да посещавате блога ни. Приятно четене. 
Автор : Скот

Винаги един до друг (Ревю на "Основа" на Дженифър Арментраут)

Здравейте. Днес ще говоря за книга, отново част от поредица, която много харесвам. "Основа" е част от поредицата "Лукс" на Дженифър Арментраут, състояща се от 5 книги. 4 книга поред и начело в списъка ми за най-готини книги. В България с тази поредица се е заело издателство "Егмонт". Няма как да не се впусна в обяснения защо конкретно тази книга ми допада най-много. Първо ще започна с корицата. Когато за пръв път я видях в "Хеликон" си казах "Стига бе. Това е като корица като за роман за бабички." Но в последствие започна да ми допада. Не колкото тези на "Оникс" или "Опал", но не е лоша. Все пак още не сте видели тази на "Отпор". Книгата ми хареса супер много, защото героите са подложени на изпитания и се променят. Защото обстановката е различна, има повече екшън и действие, повече обрати и много непредвидими и неочаквани моменти. А именно те ме караха да продължавам да прелиствам страница след страница. 
   
Моят абсолютен фаворит в "Основа" беше Кейти. Леле! В първите 3 книги от поредицата също знаех, че не е слабохарактерна, мекушава и лигава. Все пак се противопоставяше не на друг, а на самия бог на арогантността- Деймън Блек. Но в тази книга нещо беше различно. Да, Деймън я бе превърнал в хибрид, но друга беше промяната. Докато беше в "Дедал" тя несъмнено показа, че има воля, и че никой не може да я принуди да направи нещо, което не иска. Смелостта й беше завидна и възхитителна. В цялата книга ми доказваше, че не случайно е момичето, което върви редом с Деймън. Кити бе изключително силна, несломима, състрадателна и смешна. 

“Listen to me, Daemon. This isn’t your fault. I wouldn’t change a damn thing. Okay? Yes, things have sucked, but I’d go through it all again if I had to. There are things I would want to change, but not you – never you. I love you. That’s never going to change.”

"...What about my life? My blog?" Okay, my blog was seriously the least of my worries, but dammit, it was important to me.” 

   Деймън беше...ами Деймън. Мъж от рода "Махни ми се от пътя или ще ти строша врата." Познаваме го все пак. И тук всяка втора дума бе заплаха. Не че нямаше причина за това. Ако бях на негово място вероятно щях да светна като прожектор и да пребия всеки, който ме дразни. Все пак любовта на живота му беше затворена в зона 51, а всеки който е гледал поне "Досиетата Х" знае, че там не е точно приятно местенце за пикник. Повечето от постъпките на Деймън в тази книга бяха или супер забавни или невероятно смели, граничещи с лудостта. Също така показа и повече от чувствителната си страна, което не беше толкова лошо, колкото звучи. Беше по-скоро нагледно доказателство на какво е готов за Кити и семейството си. По едно време даже изръси, че искал да живее в къща с бяла оградка и цветенца. Но това го забравете. "Никога" не го е казвал. Шегата настрана, в "Основа" Деймън беше изключителен. Направо нереално приказен. 

“Was I totally against the idea of having kids with Kat one day? Other than breaking out in hives at the thought of that, the idea wasn't too horrible. Of course, I wanted the white picket fence bullshit...if it occurred a good ten years from now, and the kids didn't have weird bowl haircuts and couldn't Jedi mind-screw people.” 

“Staring down at Katy, I fell for her all over again. 
Lost my heart when she smiled.”

“Did you think you could stop me? I'll burn the world down to save her.” 

“I want a years-worth of seconds and minutes with you. I want a decade's worth of hours, so many that I can't add them up.” 

   Има няколко неща, които изобщо няма да ви се понравят у Матю, но ще спра дотук. Също така има 2 неща, свързани с Деймън и Доусън, които ще ви хвърлят в тъча. Повярвайте ми като ви кажа, че не би могли да очаквате такива неща от братя Блек. За мен "Основа" (на англ. "Origin") беше шеметно изживяване с което предимно се смях и тръпнех от напрежение. В книгата е наблегнато повече на отношенията между героите, така че описанията на обстановката може и да не ви направят впечатление. Като стана въпрос за герои, трябва да вмъкна, че книгата е разделена между гледните точки на Кити и Деймън. Приятно четене. 

Автор : Скот

Тя е гравитация (Ревю на "Зазоряване" на Стефани Майър)

Здравейте, това е първото старо ревю, което мястя от стария блог Read ND Watch. Тази поредица от стари ревюта ще носи надпис "Old reviews". 

   Здравейте читатели на блога ни. С колежката ми saycool от известно време си мислим да променим малко стила си на писане и вместо рецензии да започнем да пишем ревюта. Искам и да спомена, че вече ще се подписвам с името mockingjay. И си мисля, че избрах хубава книга да започна. В "Здрач Зазоряване" има много интересни герои, които да разгледам. Естествено не всички, но поне главните + един допълнителен, който ми хареса изключително много. 
   Книгата, която ще ви представя е последната от хитовата поредица "Здрач" на Стефани Майер. Жанрът й е роман и завършва историята за Едуард, Бела и семействата им. Българското издание на книгата се състои от 758 страници, струва 24.90лв. и я издава издателство "Егмонт". В тази четвърта книга авторката представя 2 различни гледни точки- тази на Бела и тази на Джейкъб. Този похват е сравнително нов, но на мен ми харесва изключително много. Според мен така се дава повече перспективност на историята. Действието се развива изцяло във Форкс, като се изключи меденият месец на Бела и Едурд на остров Есме, близо до Рио де Женейро. А сега малко за героите. 
   Първо ще разгледам Бела, защото с нея започна всичко. Признавам, че в началото на книгата ми беше малко досадно да чета опасенията й относно брака, но все пак когато видя Едуард пред олтара всичко се изпари. Все пак го печелеше завинаги. Когато напреднах обаче, взе да ми става все по-интересна и с удоволствие четях нейната гледна точка. Бела наистина бе родена за вампир, както и тя самата каза. 

"So this was different. I was amazing now - to them and to myself. It was like I had been born to be a vampire. The idea made me want to laugh, but it also made me want to sing. I had found my true place in the world, the place I fit, the place I shined." 

Друго доказателство за цитата горе е, че дори докато бе все още човек, Едуард не можеше да проникне в ума й и да прочете мислите й. Това, което ми хареса най-много беше моментът в който реши, че е готова да се жертва, за да спаси хората около себе си. 

"It was not going to be the end of the world. Just the end of the Cullens. The end of Edward, the end of me. I preferred it that way – the last part anyway. I would not live without Edward again; if he was leaving this world, then I would be right behind him."

   Едуард както и в предишните 3 книги си е все така миличък, грижовен, леко старомоден и закрилнически настроен спрямо Бела и семейството си. Независимо, че отново продължаваше да твърди, че е бездушно чудовище, действията му твърдяха обратното. Колкото и да не му харесваше идеята, той се съюзи в върколаците в името на безопасността на семейството му. Затова, според мен поне, се иска доста характер. Също както и Бела беше готов да жертва себе си за всеобщото спасение.

   Джейкъб. Джейкъб върколакът, Джейкъб Алфата, Джейк с болното по Бела сърце, който избяга в Канада, за да потуши болката. От началото до края на книгата у Джейк настъпи драстична промяна. Когато Бела се върна от медения си месец, нашият любим върколак бе разярен, отчаян и тъжен. Най-добрата му приятелка и момичето, което обичаше обаче имаше огромна нужда от него и той пренебрегна собствените си чувства и задължения, за да бъде до нея. Точно тази негова всеотдайност ми хареса най-много. Друг готин момент от книгата беше, когато той се опълчи срещу Сам, заради семейството на врага си и стана Алфа. А когато беляза, слънчицето от втората книга отново засия. 

 "All the lines that held me to my life were sliced apart in swift cuts, like clipping the strings of a bunch of balloons. Everything that made me who I was - my love for the dead girl upstairs, my love for my father, my loyalty to my new pack, the love for my other brothers, my hatred for my enemies, my home, my name, my self - disconnected from me in that second - snip, snip, snip - and floated up into space."

Както Джейк каза във филма би бил всичко за нея- приятел, брат, защитник. В един момент би могъл да бъде добрият, усмихнат и шеговит Джейк, а в другия- свиреп и кръвожаден Алфа, който брани тази, която обича.

   Сега искам да обърна внимание на един герой на който смятам, че не е обърнато достатъчно внимание в книгата. А именно Бенджамин от семейството на Амун от Египет. Сещате се-момчето, което владееше земните елементи. Независимо от дарбата му, той имаше и много силен и интересен характер. Той е бил създаден от Амун и един вид трябваше да му се подчинява поради тази причина. Затова много ми хареса как отстоя позицията си, когато той му нареди да оставят семейство Кълън и да не се замесват в проблемите им. Амун не искаше да влиза в битката с Волтури, но Бенджамин му се опълчи и му каза, че ще се бие заради себе си и за правото да бъде свободен от властта на древния клан вампири.

"It appears I have to win the right to be free."

   Вярно е, че мнението на хората за тази поредица е противоречиво. Вярно е, че в голяма част от книгите Бела се оплаква как не можела без Едуард и как наранявала Джейкъб. Да тези неща ги има. Има сладникави моменти, които в реалния живот не се случват точно така, но пък това е книга. Може би целта на авторката е била такава-да ни откъсне от "реалното" ежедневие и да ни потопи в нереалното, поне за срок от 4 книги. Приятно четене и дано тези нови ревюта ви харесат. 

Автор : Скот