Нашите приятели

понеделник, 25 април 2016 г.

Нова порция пустинни истории (Ревю на "Дете на пустинята")




    "Дете на пустинята", дебютния роман, на Олуин Хамилтън, е една наистина интересна пустинна история, поднесена ни с много екшън, приключения, митове и вълшебни приказки разказани край огъня :) Книгата е увлекателна и читателят бързо се изгубва в пустинята, благодарение на начина по който авторката е предала арабската атмосфера. Историята ни е представена от гледната точка на Амани Ал’Хиза - младо момиче, твърде независимо за света в който е родено.
       Дъстуок - малък град намиращ се насред пустинята и населяван предимно от пияници, и не чак толкова добри хора, е място където жените нямат права и са длъжни да се съобразява с мъжете. Родена и израснала в него, Амани от малка мечтае да се махне и да открие своето място в света. Както споменах и по-горе, тя просто бе твърде независима и свободолюбива за да се впише в тази обстановка.

“Haven't you ever wanted something so bad that it becomes more than a want? I need to get out of this town. I need it like I need to breathe.
 
      След случайната (или пък не толкова случайната) намеса на красивия чужденец Джин - който беше нещо като наемник, преследван от войските на султана, Амани най-накрая успява да сбъдне отчаяния си копнеж по тъй дълго желаното си бягство. Двамата вече са свободни, но... интересното едвам сега започва. Между пясъците на пустинята те първа им предстои да се изправят пред редица опасности, куп неочаквани ситуации и разкрития.

                                  “I was a desert girl. I thought I knew heat. I was wrong.”
     

    Когато започнах книгата, имах едно такова усещане, че ще ми хареса и не останах разочарована. Историята се развиваше с такова динамично темпо, че на места авторката направо не ме оставаше да осмисля на спокойствие случилото се до тук, а героите бяха още един плюс към тази книга.


Амани защото беше смела, борбена, импулсивна, винаги готова да се впусне през глава в приключенията, да не говорим, че винаги казваше това което и бе на сърцето. Общо взето как да не я обикне човек.

Джин от друга страна пък беше... хм, мисля, че най-точната дума с която мога да го опиша е мистериозен. Да, точно така... мистериозен. През по-голямата част от книгата почти нищо за него не се знаеше и аз през цялото време не спирах да се питам от къде точно е; какво е семейството му и къде е; къде отива и какви са целите му? Двамата с Амани направиха страхотен тандем, а взаимоотношенията им бързо преминаха от подозрения и закачки до онзи тип силна връзка. Хм, добре че получих отговорите на въпросите си преди края на книгата, в противен случай не знам как щях да издържа до втората :)

         За финал искам да благодаря на издателство Егмонт за това, че издават тази невероятна поредица в България. Стискам палци да се хареса на тези от вас които мислят да я прочетат, както стана при мен.



                                                  А ето ги и моите Амани и Джин


Автор: Стайлс

Няма коментари:

Публикуване на коментар