"Седмина герои ще сбере зовът,
през огън или буря ще премине светът.
Клетва трябва да се спази със сетен дъх,
пред Портите на Смъртта бди врагът."
Здравейте. Ето че свърших и "Синът на Нептун". Отново поклон пред чичо Рик. Този човек е майстор на приключенията. Започнах я с голямо настървение, тъй като тук се очакваше Пърси да се завърне. Един вид се завърна, но и неговите спомени, както и на Джейсън, бяха изтрити. Сериозно, богове, какво ви става? Това не е яко. Той беше пуснат недалеч от римския лагер "Юпитер", еквивалентът на гръцкият лагер на нечистокръвните. Тъй като е новак, миришещ на вода и син на Нептун, никой не го оцени и не го сметнаха за способен на нещо. 'Щото не зна'йти кой е. Единствените, които прозряха, че Пърси е специален бяха две нови хлапета- Хейзъл и Франк. Тях също ги смятаха за смотаняци. Пърси бе набеден, че е гръцки шпионин и щяха да го изритат, но Хейзъл се застъпи за него и така той се озова в пета кохорта- бунгалото на загубеняците. Каква изненада, нали? Пророчеството на седмината бе изречено, но никой не знаеше, че тримата герои от римския лагер ще са именно Пърси, Хейзъл и Франк. След като се появи Марс обаче и направо им рекна да заминават за Аляска, където е синчето на Гея, никой не посмя да оспори.
Пърси Джаксън отново ми напомни защо го обичам толкова много. Ще оставя настрана героичността и всичко похвално за него. Шегите му обаче отново ме накараха да се наслаждавам на тази книга, както на никоя друга. Ситуациите в които изпадаше далеч не бяха забавни за него, но пък умът му раждаше какви ли не саркастични отговори, псувни и, естествено, прякори за противниците му. Загубен, безпаметен и неориентиран, само в Въртоп в джоба си, той отново е всмукан във центъра на геройските подвизи и приключения. Той отново трябва да е лидер, но в лагер "Юпитер" трябваше да се докаже. Заминавайки за Аляска с Франк и Хейзъл, той не знаеше че тепърва те ще му спасят живота, и че ще станат част от семейството му. Че ще се превърнат в част от самия него. Естествено, другата част от него се опитваше да се хване за изгубените си спомени и да не забрави лицето на Анабет, да запомни че някъде там има хора, които го чакат и се тревожат за него. Със или без спомени обаче, Пърси не само доказа какво е това син на Посейдон, или хайде- Нептун, ами го направи с финес, завръщайки се от подвиг яхнал адска хрътка и понесъл отдавна изгубения символ на легиона. Like a boss.
"Пърси Джаксън? Той е прекалено верен на приятелите си. Няма да ги остави за нищо на света. Казаха му го преди години. Скоро ще трябва да направи жертва, на която няма да е способен"
"-Ъъ, здрасти- каза Пърси. -Ти да не убиваш малки животинки?" (злато)
Хейзъл Лавеск не е част от този свят. Или по-точно не би трябвало да е. Земята я теглеше към себе си, и то в най-зловещия смисъл, който можете да се сетите. Дарбата, която Хейзъл притежаваше беше невероятна и безценна, но смъртоносна. Тъй като знаеше доста за плановете на Гея, подвигът на който тръгна с Франк и Пърси й се струваше като кошмар. Смяташе, че накрая ще трябва да ги предаде, така както е предавала хора в миналото си. Очакваше всеки момент Плутон да я прибере при себе си, този път завинаги. Но естествено в книгите не става това, което героите си мислят, така че. Хейзъл откри, че до себе си има двама младежи, които изобщо не са такива, за каквито ги смятат в лагера, а са далеч по-смели мъже. Те я бранеха и пазеха с цената на живота си, което беше много сладурско. Хейзъл беше доста смела, неочаквано добър войн щом се наложеше, но от друга страна беше адски мила и грижовна. Някак си станна комбинация, но готина. Краят на книгата за мен беше много неочакван, защото Сами- момчето от миналото на Хейзъл се появи, един вид, и съвсем не беше човек, който очаквах да бъде. Все едно ме зашлевиха с мокра кърпа. Моля те, чичо Рик, не ми разваляй шипа точно сега.
"Върна се назад във времето. Не за да сънува, а за да изживее спомена си така, сякаш още е там."
Ако трябва да ви опиша Франк Занг, то трябва да започна с тези думи- несигурен, самоподценяващ се, с комплекс за малоценност. Да, Франк се смяташе за провалът на семейството си, за лагерът и за себе си, като цяло. Смяташе, че за нищо не го бива и се бе наслушал на историите на баба си за великите му предци, живели в Рим, Китай и сетне в Америка и Канада. Все още не бе преживял загубата на майка си, когато баба му му даде едно изгорено дърво и му показа пътя към лагер "Юпитер" с думите, че един ден ще донесе слава на семейството си. В лагера естествено не донесе слава на никого, но неговият момент не беше настъпил все още. Когато богът на войната го призна, Франк беше като ударен от мълния и изобщо не се радваше, защото войната му бе отнела всичко важно. Беше гневен и объркан, не знаеше защо баща му иска точно той да придружи Пърси и да се изправи срещу богинята на Земята, нито защо след това Пърси го прие. Както казах, комплекс за малоценност. През почти цялото време, докато бяха на път за Аляска, Франк питаше Пърси и Хейзъл дали ги ужасява със странностите си, които всъщност бяха доста яки. Колкото и да го уверяваха, че е страхотен, не мисля че той им повярва. Важното е, че поне те видяха какво се крие във Франк, на какво е способен и какво направи за тях, за лагера и за света, в Аляска.
"Заветът на Рим е поставен на карта. Пет хиляди години на ред, законност и цивилизованост! Боговете, традициите, културите по света, които са се зародили от империята! Всичко това ще рухне, Франк, ако не успееш. За това се бориш. За целия свят. Запомни го добре."
Сега искам да поговоря за една част от книгата, която дълбоко ме смути. Досега не бях чела за подобен извратен, болен и ненормален герой. Покварен до мозъка на костите си. Достоен да носи маска като на Ханибал, да е вързан в усмирителна риза, и заключен в лудница. Октавиан. *Неодобрително клатене на глава*. Този човек бе толкова зловещ, че дори не мога да го опиша. Как кормеше мечетата, как говореше... Да гледа на карти, на чай, на кафе, всичко щях да приема, но такова зверство като изтърбушване на плюшени изграчки. Прикрит сериен убиец. Дори Пърси се уплаши от него. Сериозно, някой в лагер "Юпитер" трябва да спре тази лудост. Там има деца, за Бога.
"Момчето с тогата се обърна. На лицето му бе цъфнала крива усмивка, а погледът му беше налудничав. Изглеждаше така, сякаш е играл твърде напрегната компютърна игра. В едната си ръка държеше нож, а от другата висеше нещо, подобно на мъртво животно. Изглеждаше много, много луд."
Утре започвам "Знакът на Атина". Чаках моментът, когато ще я започна, от години. Всички блогъри, влогъри и т.н. пишат, че това е книгата на Пърсабет. Не знаете колко се вълнувам, защото те двамата са ми слабост, откакто започнах "Похитителят на мълнии" преди 3-4 години. Искам да видя и седмината герои заедно- гърци и римляни обединени. И естествено Лио. Интересно ми е също как ще си взаимодейства той е Анабет, защото и тя не си поплюва да нарежда хората. Смятам, че щом се съберат, купонът ще е пълен.
Саундтрак : Linkin Park- In the End
Скот
Няма коментари:
Публикуване на коментар