Нашите приятели

вторник, 19 април 2016 г.

Знанието е сила (Ревю на "Пазителят, Лоис Лаури)





Здравейте. В днешното ревю ще разгледам книгата, чиято екранизация се появи по световните екрани през 2014. Това е "Пазителят" на Лоис Лаури (от анг. "The giver"). 
   Историята се върти около 12-годишният Джонас- момче, живеещо в затворено утопично общество. В това общество не съществува глас и бедност, всеки си върши работата и цари спокойствие. 


 “The life where nothing was ever unexpected. Or inconvenient. Or unusual. The life without colour, pain or past.”

Да, звучи добре, но всичко беше еднообразно и следваше определен модел. По-висшите- ръководителите на обществото или с други думи Старейшините наблюдаваха отблизо всяко дете и когато то навършеше 12 години му даваха професия. Тази професия беше доживотна и нямаше право на смяна. Но това нямаше значение, защото Старейшините разпределяха назначенията според интересите и наклонностите на самите деца. Така че почти всички ставаха такива, каквито искат. В деня на церемонията приятелите на Джонас получиха мечтаните професии, а той получи най-важната и най-уважаваната в йерархията на обществото- Пазител на знанието. 

   Джонас беше изключително дисциплиниран и образцов гражданин. Спазваше правилата на обществото си без да се съмнява в нищо и без да задава въпроси за каквото и да било. След деня на назначението това започна да се променя. А и нямаше как да е иначе. Професията му на бъдещ Пазител го изискваше. Същността на това да бъдеш Пазител се състоеше в това той да приема и да съхранява важни спомени. Спомени, които никой друг не познава. По този начин един човек носи тежестта на знанието на своите плещи и другите хора не са обременени. Пазителят служеше за съветник на старейшините, въпреки че това се налагаше изключително рядко. Тъй като действието се развиваше в бъдещето, знанията на стария Пазител бяха факти от нашият ежедневен живот (от 2015 примерно). Хората в това общество нямаха знания за цветове, мирис, болка и щастие. Разбира се имаха някакви подобни емоции, но те по-скоро бяха нещо от сорта на "Джонас, радвам се че си такъв примерен гражданин и спазваш правилата". Един вид бяха притъпени емоции, а не истински каквито трябва да бъдат. Бяха бледа сянка на истински чувства. За мен най-интересното в книгата бяха моментите в които Пазителят предаваше спомените си на Джонас. Защото как се обяснява какво е щастие, мъка, цвят, смърт или просто усещането когато се спускаш с шейна на човек, който не познава нито едно от тези неща? Джонас и Пазителят бяха хора, които носеха огромна тежест на плещите си и в този смисъл Джонас доказа, че е много издръжлив психически. Понякога спомените, които Пазителят му предаваше бяха непоносимо болезнени, но той не се огъна. Колкото повече научаваше момчето, толкова повече започваше да прозира какво всъщност е неговото общество- ограничаващо, лицемерно и дори жестоко. В един момент дори стана изолиран, защото нямаше право да споделя подробности от обучението си с абсолютно никого.

 “The worst part of holding the memories is not the pain. It's the loneliness of it. Memories need to be shared.”

 Той обаче все пак намери пролука в правилото и започна да говори на невръстното си братче Гейб. Тъй като детето беше твърде малко да разбира, Джонас му предаваше спомени за един по-хубав свят. Свят в който има глад, смърт и жестокост. Но също така свят пълен с невероятно силни чувства и емоции, различни по характер хора, красиви места и неповторими преживявания.

 “Things could change, Gabe," Jonas went on. "Things could be different. I don't know how, but there must be some way for things to be different. There could be colors. And grandparents," he added, staring through the dimness toward the ceiling of his sleepingroom. "And everybody would have the memories."

 Когато Джонас натрупа достатъчно опит, за да осъзнае че живот в подобно общество е робство, той реши да се опълчи. Действията му бяха рисковани и опасни, но той все пак ги пое. Той взе със себе си едно единствено нещо. Няма да ви кажа какво, но ще ви кажа, че е много важно. 
   Не искам да ви повлиявам по никакъв начин, това е лично мое мнение, но смятам че Луис Лаури бе написал една твърде малка възраст за Джонас. Едно 12-годишно дете трудно би издържало на напрежението и би взело адекватно решение, касаещо не само него и близките му. Може би в изграденото от Лаури бъдеще възрастта е нормална, взимайки предвид обучението, но това беше много проблемен елемент за мен. 
   "Пазителят" е предназначена за възрастова група 11-18 години, но най-хубавото е, че може да я прочете всеки. Тя не е само за деца или само за възрастни. Дори според моето скромно мнение ако я прочетете някъде след 17-тата си година има шанс да я разберете по-добре и да вникнете в нея. Защото в самия сюжет са заложени въпроси от рода на : 
* Получаваш знание, което друг не притежава. Ще го споделиш ли?
*А ако това знание може да обърка и разруши живота на хората?
*Можеш ли да направиш избор между лесното и правилното?
   Моята оценка на книгата е 4/5 звезди, защото книгата остави много въпроси без отговори и се надявам да намеря такива в другите книги от поредицата. Приятно четене. 

Автор : Скот

Няма коментари:

Публикуване на коментар