За любовта (Ревю на "Двор от бодли и рози" на Сара Дж.Маас)

 

   Страховити, смразяващи легенди. Високи, омайни и смъртоносни, безсмъртни създания, властващи над смъртните. Това е неписаният закон, който младата Фейра познава и спазва. Винаги носи нещо желязно, винаги бъди нащрек, не вярвай на нито една тяхна дума ако имаш злощастието да ги срещнеш. Тя обикновено спазва всички тези правила, но подтикната от нечовешки глад тя влиза навътре в гората, там където никой друг не смее, тъй като е близо до "тях". И среща вълк. Привидно само вълк, но Фейра усеща че е нещо повече. Доста повече, нещо древно, могъщо, но миролюбиво. Страхът все пак кара ръката й да пусне ясенова стрела в сърцето му. И така да си навлече цял куп проклятия. 

Може да е било вписано в пророчествата- нейното идване. Може да е било пък случайна прищявка на живота.Не се знае. Но нишката на историята й я среща с Великия господар на пролетта- Тамлин. Той е жестоко окован от древно проклятие, величествен висш елф. Един от седемте господари на Притиан. И той чака, чака спасител, чака изкупление, чака Фейра.Чакал я е дълго време. Но както във всяка приказка- имаи злодей. Не по-малко могъщ от него. Дори всесилен воин като Тамлин е принуден да коленичи и сведе глава пред някой. Фейра ще му помогне гордо да вдигне глава и да изръмжи. Веднъж завинаги да пребори тъмнината, надвиснала над земите им.

 "Be glad ofyourhuman heart, Feyre. Pity those who don't feel anything at all"

 

"Двор от бодли и рози" е сказание най-вече за любов. За всеки вид. За мъчната сестринска любов. За любовта към родител, който се е отказал от теб, но ти от него не. За любовта към природата и нейната, понякога недостъпна, красота. За любовта, която е като лъч светлина в края на много тъмен тунел. За любовта към земята на която си израсъл. За любовта към живота. За така силната любов към живота, която в момент на опасност ни превръща почти в животни. Тази най-първична любов за която се бориш със зъби и нокти. Защото тази история е борба за оцеляване, борба за живот. 

 

"Against slavery, against tyranny, I would gladly go to my death, no matter whose freedom I was defending"

Трябва да кажа, че не очаквах "Двор от бодли и рози" да ми хареса толкова при положение, че я чета толкова време след издаването й. Сиреч, мислех че е тийн книга, а аз вече съм дърта за нея. Имаше някоя друга сладникава реплика, разбира се, но цялостната картина ме смая. Няма какво да се лъжем. 5 звезди. За тези, които са закъснели да я прочетат, не се колебайте. Приятно четене :) 

Скот

До книгите с които просто се свързваш (Ревю на "До всички момчета, които съм обичала" на Джени Хан)

   "До всички момчета, които съм обичала" е нещо непонятно за мен. Бе толкова проста, но пък и така въздействаща. Истинско свидетелство, че всичко най-хубаво в живота е простичко. Но за мой срам, я преоткрих чак сега. Казвам "преоткрих", защото аз я открих горе-долу още когато Джени Хан я написа. Бях я намерила в Гудриййдс, бях си я отбелязала и всичко, но нещо не ми звучеше и не ми беше на дневен ред. След това всички започнаха да откачат по нея, а аз понякога се плаша щом мнозинството хареса нещо толкова много. И така, до лято 2019. Във влака София- Бургас я започнах. И така стана защо е масова истерия. Хем забавна, хем истинска, хем лека за четене, без екстремни любовни истории (изключая някоя драма в главата на Лара Джийн), приятелствата бяха описани правдоподобно, не от онези съревноваващи се за драма изпълнение на Оскарите. (Знаете, от типа където двама са на ръба на скала, единия да пада, а другия не го пуска и се води следният диалог : "Пусни ме или и двамата ще умрем"-"Не, никога. Или ще те спася или умирам и аз"). Съжалявам за отклонението. Всичко беше в рамките на нормалното и точно това беше най-хубавото. Ще опитам да поговоря за героите като пиша до тях, както Лара Джийн. 

Питър Кавински, ти ме спечели с това, че никога не изневери на себе си. Не се преструваше, каквото и да правеше, каквито и схеми да връткаше, бе откровен с всички. Бе себе си през цялото време. Това е. Повечето, да не кажа всички, момчета на твоята възраст не биха играли толкова искрено, колкото ти с Кити. Също и фактът, че мислеше наистина това, което пишеше в бележките за Лара Джийн. Защото можеше просто да й даваш празни листчета и пак да постигнеш целта си, но ти предпочиташе да напишеш нещо мило (нищо, че тя не четеше повечето от тях). Важен е жестът. Бе и грижовен- предимно към Джен, но пък и това е много впечатляващо, защото показа що за човек си. Тя да те зареже, а ти да тичаш при нея щом й скимне, защото ти пука. Вместо да й теглиш една майна и да продължиш, ти всъщност правеше всичко по силите си, за да я подкрепяш. Създаде цяла пиеса, за да си я върнеш, но пък в тази пиеса намери нещо, което не очакваше- истинска любов, докато уж беше преструвка. Приятел, грижовен, добър, истински- с такива качества защо пък човек не би поискал един Питър Кавински за себе си? 

"He...he looks at you a lot, Lara Jean. When you're not paying attention. He looks at you to see if you're having a good time. "

Скъпа, Лара Джийн, ти ме спечели с това, че също бе себе си. Да- щура, леко драматична, с доста силни емоции. Но пък с голямо сърце. Все повтаряше как винаги би поставила сестрите си, баща си, Джош и изобщо всеки, когото обичаш пред себе си. И това е много рядко срещано качество. Особено за тинейджър. Гледаше да угодиш на всички- било то да им правиш любимите курабийки за Коледа; било то да станеш рано сутрин (аз не бих!), за да отидеш да купуваш стари мебели; било то да загърбиш чувства, за да не нараниш човек, когото обичаш. Ти обичаше всички, но истинската любов за теб бе плашеща. Когато започна фалшивата ти връзка с Питър, бе като на шега, бе странно, но пък и приятно някак си, дори забавно на моменти. Щом обаче осъзна, че всичко вече е истина, страхът се обади. И това е нормално- имам предвид да се зачудиш дали той е точният. Все пак връзката му с Джен беше доста притеснителна и щеше да е наивно да се впуснеш във връзка ей така, като сляпа патка. Та, затова че беше себе си- благодаря ти, Лара Джийн. 

 "Love is scary. It changes, it can go away. That's the part of the risk. I don't want to be scared anymore."

 Джош Сандерсън, ти си една почти перфектна мечта. "Почти", защото не беше безгрешен, но това е ОК. Много ми хареса това, че ти беше истински приятел с всички сестри Сонг, не само с Марго. Играеше с Кити, все едно че беше твоя собствена сестра; обличаше се като Хари Потър, за да бъдеш в тон с костюма на Лара Джийн. Пазеше сърцата им по-добре от своето собствено. Остана истински приятел на семейството на Марго и след като тя ти би шута и замина на другия край на света. Устоя и когато Лара Джийн спря да ти говори, поради неизвестни за теб причини. Ти се интересуваше дали е щастлива и се опитваше да я опазиш от Питър. Разбра я и когато тя избра него, вместо теб. Свястно момче си, това е. 

Крис...Не знам как точно да ти благодаря. Баси пича, badass bitch...неповторима...една по рода си. Най-много ме радваше това, че постоянно нареждаше Женевиев, ей така от нищото. Не понасяше да се правиш на нещо, което би се харесало на другите. Вършеше всевъзможни глупости, за теб се носеха легенди и ти ги носеше едва ли не като медал на гърдите си. "Много важно чуждото мнение, важното е на мен да ми е гот" сякаш ти бе мотото. Беше, някак си, много свеж персонаж, доста контрастиращ от този на Лара Джийн и това беще много хубаво. Допълвахте се. 

"I know you're all about hoes before bros, but if I were you, I'd be careful. My cousin's a barracuda," 

"I'm no rat, unlike her. Remember that time she told our grandma I was going to school drunk? My grandma wanted to use the money she saved for my college for rehab! They had a family meeting about me! I'm so glad you stole Kavinsky from her."

"Gen's going to the ski trip, you know? She's class president, so she's basically organizing it. So just beware. Don't ever go ski alone."

   Въпреки, че бяха абсолютни противоположности, Питър и Лара Джийн някак се напаснаха по средата на една грандиозна лъжа. Разграничиха истината от лъжата и се разбраха. Душевно имам предвид. Питър научи Лара Джийн, че да живееш в истинския живот изисква да си смел, въпреки че вероятно се страхуваш. Лара Джийн научи Питър, че е нормално понякога да се откъснеш от този реален свят и да го отвлече в един друг, в който съществуваха само двамата. Реалност и фантазия. По малко и от двамата.    

Скот

Да бъдеш Саймън (Ревю на "Истории от академията за ловци на сенки" на Касандра Клеър)

   Хей, хей. Скот пак поства ново ревю. Някъде преди месец си купих "Истории от академията за ловци на сенки". И отново, Касандра ме отвлече в своя рай. Буквално не знам какво ще правя, когато спре да пише за тази вселена. Но няма да мисля сега за този черен ден. Нека продължа с впечатленията си за този сборник с удивителни разкази. Пригответе се за МНОГО Саймън фенгърлинг. То имаше и защо, човекът си заслужи всяка дума, която ще напиша за него. "Истории от академията за ловци на сенки" беше много неща за мен. Както напоследък споменавам по тагове и постове, аз съм наркоман що се отнася за Касандра Клеър. Тук тя не ме разочарова. Тук тя ми даде една различна перспектива за няколко от героите си. Представи и нови- синът на Уил и Теса- Джейми (Джеймс <3, кръстен на Джем), по-малкият син на Хенри и Шарлот- Матю, и синовете съответно на Гидеон и Гейбриъл Лайтууд- Томас и Кристофър. Толкова много истории, толкова много история, толкова много чувства и години на
събития. Минало, настояще и бъдеще. 
   

Тази книга се развива няколко месеца след Тъмната Война със Себастиян и събитията от "Град на небесен огън".  Саймън се готви за ново, не знам как да го нарека, приключение. Не ми звучи правилно. Търсене на себе си, да това е. След станалото в "Град на небесен огън", той естествено е повече от загубен и не знае кой е. Чувал е само истории, за Саймън дневният вампир, за Саймън героят, Саймън приятелят, Саймън гаджето, Саймън който ще донесе промяна в света на ловците на сенки.

 "...ставаше дума за онова, което беше в главата му, постоянно усилващия се шум, късчетата спомени. Те изникваха в ума му като откъси от забравени песни, мелодии, които не можеше да си спомни съвсем. Бяха спомени за огромни радости и страхове, ала много често не бе в състояние да ги свърже с точно определени събития и хора. Бяха просто чувства, кръжащи около него в мрака."

 В последствие става и знаменитост в Академията само с появата си, а самият той не е направил нищо. Той е празната обвивка на някой, съществувал преди него. Един съвсем отделен Саймън. Колкото до този, който идва в Академията, той иска да е невидим, защото очакванията за него са високи, сякаш със самото си стъпване в нея, трябва да започне да извършва велики дела и да показва колко е уникален. Само че този, който всички очакват да видят, всъщност вече не съществува. Саймън се опитва да се абстрахира от всичко това и започва да търси начини да се изгради като човек отначало. Само, че нещо в него, намиращо се по-скоро на подсъзнателно ниво, все още носи частица от старата му същност.

Неговата доброта, чувство за справедливост, сарказмът му. Не знаеше всичко за себе си, но искаше да е достоен за приятелите си, искаше да е достатъчно добър за тях, а това го направи достатъчно добър за скромното ми мнение на читател. Стъпка по стъпка, несъзнателно, Саймън изгради себе си наново, започна да нарича Академията свой дом, и се превърна в много подобна версия на старото си "аз". Разликата беше, че сега семейството му и приятелите му бяха до него. Старите- Клеъри, Джейс, Изи, Магнус, Алек. И новите- Джордж, Джон, Катарина, Джули, Беатрис.

"Приятели за които да живее и за които да умре, приятели, преплетени във всичките му спомени. Другите ловци на сенки бяха част от него."

Саймън показа на всички, че човек може да се възстанови дори от най-лошите удари на живота, че може отново да се изправи на крака и да продължи напред, по-добър, по-смел, по-силен. Тази книга ми хареса (хареса е много слаба дума) по още една причина. Както може би знаете Саймън ми е любим герой от книгите на Касандра Клеър, затова това допълнение беше супер за мен. Още една възможност да опозная по-добре момчето от Бруклин. Да се присъединя към него, докато той търси себе си, докато намира своя брат по душа- Джордж, докато се учи как да бъде ловец на сенки с частица човещина и спомен за долноземност. Докато става достоен за уважение и докато търси начин да обича Изабел по нови начини, нови защото той е нов човек. Докато осъзнава, че до него винаги е имало човек, който в бъдеще да стане негов парабатай.

 "Клеъри бе изтръгнатият цвят, ярката нишка, минаваща през спомените му, от първия до последния. Нещо липсваше в рисунъка на живота му без Клеъри и никога нямаше да бъде както трябва, докато тя отново не станеше част от него."

И най-важното- докато учи самите ловци на сенки как да бъдат по-добри. Саймън наистина променяше светът на сенките. Той разруши последната стена, стояща между ловците на сенки и мунданите. Той беше този, който ги обедини. Накрая нямаше "елит" и "утайки" (ще разберете), имаше екип. Едно цяло, без предразсъдъци и без разделение. Саймън бе живял като мундан, като долноземец, а сега бе ловец на сенки. Той имаше уникалната възможност да вижда света по повече от един начин, точно затова бе способен да донесе тази промяна, да счупи вековните предразсъдъци и да даде начало на един нов свят на равенство. 

Много излияния, много нещо, но книгата наистина беше уникална. Който е фен на Касандра Клеър не трябва да я пропуска. Тук надникнахме малко в света, който ни очаква в поредицата "Тhe last hours". Ако трябва с една дума да опиша очакванията си за нея- щура. Наистина много щура. Децата на братя Лайтууд са наистина енергични, така да кажа, младежи. Е, това беше от мен. Приятно четене :)  

Скот

Възможно ли е да се влюбиш в човек, без дори да си го виждал? (Ревю на "Прикачен")

  

 Здравейте приятели! Винаги съм приема Рейнбоу Роуъл за женския вариант на Джон Грийн - книгите й са хит и всички ги четат. След като се запознах първо с "Фенка", а след това и с "Елинор и Парк" започнах да разбирам защо хората толкова ги харесват. Затова и веднага след като се сдобих с новата й книга, се захванах да я чета. Което за мен си е постижение, защото обикновено оставям книгите да "отлежат"преди да ги започна :)

 Действието в "Прикачен" се развива през последните месеци на 1999 година, в навечерието на новото хилядолетие. Линкълн - главния герой, е затворен млад мъж, който се е върнал да живее при майка си след тежка раздяла. Той работи като специалист по Интернет сигурността в ИТ отдела на издателство "Куриер". Въпреки доброто заплащане и многото свободно време, Линкълн не е особено доволен от работата си, главно поради две причини:

1) Работи посред нощ.

2) Работа му включва четенето на чужди имейли.

Всъщност Линкълн не е подозирал, че работата му ще се състои в това да следи дали имейлите на служителите съдържат "забранени" думи и дали не се използват за лична кореспонденция. Тук се появяват Бет и Дженифър. Техните имейли преливат от горе посоченото. Линкълн знае, че трябва да им изпрати предупреждение, но сърце не му дава :D Имейлите между двете приятелките са толкова истински, интересни и забавни, че Линкълн започва да ги чете като начин за развличане докато смяната му свърши. И така имейл след имейл; вечер след вечер, Линкълн започва да се влюбва в Бет. Проблемът, по-точно проблемите са: 

1.Как да кажеш на човека в когото си влюбен, че четеш личната му кореспонденция? 2.Въпросният човек може вече да е зает.

"Прикачен" бе истинска дилема за мен. 90% от книгата ми хареса, но имаше едни 10% които не ми допаднаха или по-точно - подразниха (за тях ще спомена по-долу).

 Първо ще запозна с Бет и Дженифър, другите главни герои след Линкълн. Понеже от анотацията разбрах, че влюбването на Линкълн в Бет ще играе основна роля в историята, все си мислех, че гледните точки на двамата ще се редуват. Да, ама не :) Рейбоу Роуър е избрала да ни представи двете героини само чрез имейлите им. Благодарение на тях ние успяхме да добием представа за животите на двете приятелки. Всъщност те споделяха доста неща помежду си - как са се запознали с половинките си, как са изглеждали в колежа, какви са плановете и мечтите им, от какво се страхуват. Тук е момента да включа, че много ми допаднаха професиите им - редактор и кино критик... Въобще цялата идея за работата в издателство, писането на статии, рецензии и т.н. 

Допадна ми също и това, че в имейлите имаше препратки към различни филми и актьори. Вярно, много от тях бяха неизвестни за мен, но това някак успя да ми предаде по-добре атмосферата на 90-те . И разбира се, Линкълн - главният герой в историята. 

“I want someone whose heart is big enough to hold me.”

  Линкълн бе описан като изключително срамежлив, притеснителен, добродушен и мил. Той бе от типа момчета, които предпочитат да си стоят у дома, играейки на видео игри, вместо да се шляят насам-натам. Това в никакъв случай не го правеше загубеняк, дори напротив, Бет го намираше за "готин по онзи старомоден начин". Най-много от всичко ми допадна неговото постепенно израстване  - от отегчения младеж, който живееше при майка си в началото, и само възхваляваше бившата си приятелка (въпросните 10% които ме дразнеха), той успя да се превърне в независим млад мъж. Един вид, влюбването му в Бет го подтикна към тъй дългоочакваната промяна... Сладурско :D

 “Every woman wants a man who'll fall in love with her soul as well as her body.”

 Мисля, че думата която най-добре описва героите на Рейнбоу Роуъл е... очарователни. Харесах идеята за това, че може да се влюбиш в някой без да си виждал физиката му. Обикновено в YA литературата героите извършват нещо велико на по 15/16 години. Тук, въпреки че героите бяха по-възрастни (добре де, бяха малко по-възрастни, но схванахте идеята) те все още бяха по детински несигурни и тепърва навлизаха в света на възрастните.

 За финал искам да кажа, че ако вече сте запознати с творчеството на Рейнбоу Роуъл задължително трябва да прочетете "Прикачен". Книгата си е в типичния стил на авторката и сигурно ще ви хареса. Относно онези 10%, мисля да ги преглътна. Дължа ги на факта, че това все пак е била първата й книга :)

Автор: Стайлс

Имало едно време... (Ревю на "Създадена от дим и кост")

 

   Здравейте приятели! Днес реших да ви представя една книга, чието протичане противно на очакванията, ми достави изключително удоволствие.
  "Създадена от дим и кост е първата книга от едноименната поредица на Лейни Тейлър. Историята ни отвежда в Златна Прага, където читателите се запознават с младата и талантлива художничка Кару. Кару е сираче и не знае нищо за произхода си. Като всеки млад човек тя е изправена пред обикновените дилеми на ежедневието - гаджета, домашни и изпити. Но нещата които я правят специална и единствена по рода си, са естествено синята й коса, татуировките които има от както се помни, и мистериозните й рисунки. Оказва се, че странните същества, които са запълнили скицниците й, всъщност съществуват. И са единственото й семейство. Кару им помага като изпълнява малки "поръчения", които включват обикалянето на света. И ето, че Кару се отправя на поредното си пътешествие до Маракеш. Там обаче, този път и предстои една среща, която ще преобърне целият и живот, и ще разкрие тайни от миналото й.
 

Доста неща ми допаднаха, затова няма да си губя времето и направо ще започна да ги изреждам:

• Беше различно. Не съм чела друго от Лейни Тейлър и не знам какъв е стилът при останалите й книги, но тук долових една специфика. Предполагам, че тези от вас които се чели книгата ще ме разберат.

• Сюжета. Определено беше различен. Когато прочетох анотацията си мислех, че това ще е поредната история за борбата между доброто и злото (както е и всъщност) вдъхновена от някоя легенда. За това и ми хареса, че авторката е преплела толкова различни митологични мотиви за да създаде едни изцяло нов свят, специално за историята.

• Трагизма. Признавам, че първите няколко глави ми бяха бавни, скучни и объркващи. После с появата на Акива, историята тръгна в нова посока и просто нямаше как да се откъсна. А през цялото време в атмосферата витаеше една такава трагична нотка.

• Героите. Обичам Зузана. Въобще има ли човек, който е чел книгата и не я обича :) Тук авторката е спазила принципа "най-добрите приятели да са най-готините, най-забавните и т.н." А Кару, с тези нейни паралелни животи които водеше, беше като някоя супер героиня :D  Най-много ми хареса, че Лейни Тейлър така бе описа историята, че всяка от двете враждуващи страни бе права за себе си и действията си.

За финал искам да обобщя, че "Създадена от дим и кост" бе една наистина приятна изненада. Авторката определено има богато въображения. Добре, че има сайтове като pinterest, we heart it, tumblr за да добия представа за някой от нещата. По традиция отдолу ще сложа представата си за героите. 

П.С. Знам, че косата на Кару не е синя, но просто от първия миг в който я видях си казах "Това е Кару. Точка по въпроса" :D

Автор: Стайлс

Френско изкушение (Ревю на "Целувка за Ана")

     Мина година преди да се наканя да прочета "Целувка за Ана" на Стефани Пъркинс и още толкова докато реша да й напиша ревю. Дам, за съжаление имам лошия навик невинаги да пиша ревюта след като съм прочела дадена книга :(  Като фен на "магическото", започвайки книгата бях скептично настроена, че ще е "обикновена" и няма да ми хареса и... СГРЕШИХ  :) Книгата е страхотна и определено си струва да се прочете. Препоръчвам я с две ръце на тези от вас, на които им се иска да избягат за малко от скучното и еднообразно ежедневие, четейки нещо свежо, приятно, забавно и разбира се разтоварващо. 

       Париж - столицата на Франция, градът на любовта и влюбените; градът на светлината и романтиката; градът на изяществото и елегантността ; столицата на модата; град изпълнен с изтънченост, аристократизъм и изкуство. Кой не би искал да прекара една година в Париж?...Определено не и на нашата героиня.

      Ана е на 17 години, живее в Атланта и харесва живота си - има работа, страхотни приятели и си пада по едно момче (колегата й от киносалона в който работи). Затова и не е особено въодушевена от идеята на баща си да замине да учи във Франция. И ето че, изведнъж Ана се оказва в Париж, без дори да говори френски. Но живота тук не е толкова лош -  има ароматно кафе, всякакви вкусотии, киносалони на всеки ъгъл, а величествени сгради и криволичещите улички са навсякъде. Ана бързо си намира приятели, в това число и умопомрачително красивият Етиен Сен Клер. Той й показва същността на града и постепенно се превръща в най-добрият й приятел. Но колкото повече приятелството им ги сближа, толкова по-несигурни стават  в чувствата си един към друг. Само че Етиен е вече зает, а ако трябва да сме честни, Ана също. Но в романтичната атмосфера на Париж всичко е възможно... Дали Ана ще получи своята дългоочаквана френска целувка?
 

        “For the two of us, home isn't a place. It is a person. And we are finally home.” 

   За мен тази книга си е истинско бижу. Вярно, на пръв поглед историята не е нещо ново или особено: Ана е нормалното средностатистическо момиче, с което всеки един от нас може да се охарактеризира. Тя постепенно се влюбва в милия и чаровен Етиен Сен Клер - американското момче с британски акцент, което учи във Франция :) Двамата обаче са несигурни и се страхуват да признаят чувствата си. Както вече казах, нищо специално. Но авторката е разказала историята си по толкова приятен и сладурски начин, че няма как читателят да не изпита симпатия и да не стане съпричастен с героите. Другото нещо, което много ми хареса е изключително, ама изключително добре придадената атмосфера. Никога не съм посещавала Париж, но след прочитането на тази книга сякаш бях там. Мисля, че една от основните задачи на книгите е да ни водят на пътешествия из различни места, така че едно огромно браво на Стефани Пъркинс. В тази насока се е справила наистина отлично. За заключение искам за кажа, че "Целувка за Ана" е идеалното лятно четиво, така че не губете време и я прочетете :)
Автор: Стайлс

Кръвта ми е червена (Ревю на "Алена кралица")

     Здравейте, приятели! Тези от вас, които следят блога, сигурно са забелязали, че напоследък със Скот не сме много активни, за което се извиняваме. Просто това лято ние е доста натоварено. Днес реших да напиша ревю на една много любима моя книга, а именно "Алена кралица" :)

    Света, в който ни въвежда Виктория Айвярд, е разделен според цвета на кръвта: сребърна и червена. Сребърните са надарени със свръх сили. Мислещи се за богове, те са поробили обикновените Червените. Те са управниците, те са аристокрацията и елита. 

    17-годишната Мер Бароу е червена и като такава е длъжна да е смирена, и да се подчинява на Сребърните. Тук е момента да спомена, че има закон според който всеки 18-годишен трябва да има работа. В противен случай е длъжен да отиде на фронта, където го очаква сигурна смърт.  За съжаление Мер я бива най-много в едно нещо - краденето. Времето изтича и тя вече е приела съдбата си. Но тогава една серия от неочаквани събития и осигуряват така желаната работа, при това в двореца. Там обаче, пред очите на всички, Мер открива, че притежава сили. Но как е възможно като тя е червена? Решено да потули историята, кралското семейство приобщава Мер към себе си. И така подобно на Пепеляшка, от обикновено момиче, главната ни героиня става принцеса. Но за разлика от Пепеляшка, на Мер и предстои да се сблъска с не бляскавата страна на двореца - интригите и лъжите.

“In the fairy tales, the poor girl smiles when she becomes a princess. Right now, I don't know if I'll ever smile again.”

  

   Предполагам, че повечето от вас са чели книгата и затова ще бъда кратка. Започнах "Алена кралица" основно заради цялата тази работа с дворцовите интриги. Просто тогава бях на такава вълна, а всички говореха толкова положителни неща за нея. В началото историята не ме впечатли особено. После обаче, зачитайки се, така ме грабна, че без да се усетя вече бях на края. И края. Този финал разби сърцето ми. Знаех, че в книгата ще има "plot twist" и някакво предателство, просто не очаквах да е баш този човек.

     И сега съвсем малко за героите. Мер беше малко наивна, но остана вярна на себе си. Въпреки че беше заобиколена от разкош, тя не забрави коя е и от къде е. Колкото и да я притискаха, тя не се отрече от семейството си и Червените. 

                                 “I'm a Red girl in a sea of Silvers"

    Аз съм от читателите които трябва да шипват нещо. В началото авторката ни запозна първо с Кал. Постепенно, Кал остана настрана, а звездата на брат му Мейвън изгря :D Не знам за вас, но аз останах с впечатлението, че това наблягане на Мейвън беше целенасочено. Ех, тези триъгълници :) Нарочно или не, това при мен проработи и Мейвън ми стана любимец.

                    “Flame and shadow. One cannot exist without the other.”

   Не искам да издавам спойлери, затова ще спра до тук. Историята ми хареса и нямам търпение да видя как ще се развият нещата от тук нататък. Намерих и едно гифче, което идеално описва чувствата ми след прочита на тази книга.

 Даам, особено след като разбрах, че последната е планирана за 2018 (това му гадното на новите поредици ) А иначе това е представата ми за героите.

                                                  
Автор: Стайлс

Тази година ще бъде различно (Ревю на "Сезонът на злополуките")

      Още от първия миг в който видях книгата в издателския план на Егмонт, тя успя да разбуди любопитството ми. Просто преди това не бях чувала нищо за нея, а самата идея ми се стори различна и оригинална.

        Всяка година, през последната седмица на октомври, семейството на 17-годишната Кара преживява "Сезонът на злополуките" - период през който стават податливи на различни инциденти (като се започне от леки наранявания и охлузвания, и се стигне до наистина сериозни и животозастрашаващи злополуки).  В опит да се предпазят от него, те си навличат по няколко ката дрехи, прибират ножовете и всички остри предмети, изключват електрическите уреди и обезопасяват цялата къща. Но уви, колкото и да внимават, злополуки все пак им се случват, било то и малки. И така година след година. Но това което Кара не подозира е, че тази година и предстои един наистина различен сезон...

   Мразя да давам отрицателни оценки, но тази книга леко ме разочарова и не мога да се сдържа. Първо, историята започна толкова обещаващо с цялата тази мистериозност около Елси и безследното й изчезване. И дотам - авторката започна да набляга върху взаимоотношенията на героите. Не че е лошо, но цялата тази първоначална мистерия със сезона (която според мен придаваше уникалността на книгата) и Елси останаха на заден план. Второ - описанията. Авторката се бе справила страхотно с пресъздаването на злокобната Хелоуинска атмосфера, но на някой моменти описанията ми идваха в повечко, а според мен това само излишно проточи действието. Общо взето това е което не ми хареса. За сметка на това не мога да не изразя адмирации към невероятната корица. Даам, 100 пъти по-добра от оригинала :D  

За финал искам да обобщя: книгата беше интересна, мрачна и идеална за периода около Хелоуин. Това, че на мен някой неща не ми допаднаха, не значи че и при вас ще е същото. Пожелавам "Приятно четене"  на тези които мислят да я четат.

Автор: Стайлс

Докъде се простират границите ни? (Ревю на "Ангелско нашествие" на Сюзън Ий)

   Леле, мале. Тази книга е още по-уникална, отколкото са ми я описвали. Започнах я вчера следобед и след 7 часа я затворих. От поне 2 години не съм чела книга за часове. Но всичко в "Ангелско нашествие" ми шепнеше "С мен си до край" и аз отговарях "Да, господарю". Историята се върти около 17-годишната Пенрин, която е глава на семейството си, състоящо се от майка й и сестра й-Пейдж. Те живеят в близост до Сан Франциско. Градът, както и целият свят е превзет от ангели, но те далеч не са добронамерени. Улиците всяват страх и ужас, никой не смее да излезе по тъмно, само крайно отчаяните. Когато апартаментът на Пенрин вече е недостатъчно безопасен за тях трите, те го напускат и излизат на улицата. Грешно решение. Само след няколко минути стават свидетели на битка на ангели. Това се струва странно на Пенрин, но тя няма време да го осмисли, защото ситуацията става напечена, когато ангелите я виждат. Частта в тази сцена, която дълбоко ме шокира беше поведението на майката на Пенрин и Пейдж. Вместо да тръгне да ги спасява, тя офейка без да й мигне окото. Рече си "Fuck this shit" и дим да я няма. Тя си беше егати психопата, но ще ви оставя сами да прочетете за "артистичните й наклонности". Пенрин и Пейдж (за която трябва да спомена, че е на 7 и е в инвалидна количка) остават сами. Пенрин се опитва да помогне на ангела, когото спукват от бой и режат крилата, но за отмъщение един от лошите взима сестра й и изчезва. Тя остава с ангелът на име Рафи. Така започва съвместното им съществуване. 

 Пенрин ми допадна още от първите страници на книгата. В най-напечените ситуации, мозъкът й раждаше супер забавните мисли и коментари. Когато съдбата я остави да се грижи за Рафи, тя искаше да изкопчи от него информация за сестра си, но за целта си придаваше вид на закоравял главорез с цел да го сплаши. Не че се получи. Но пък за компенсация го обстрелваше с обиди и саркастични забележки на които аз лично много се радвах. Наричаше го "еволюирал гущер", "птица с претенции", "ангел алкохолик" и много други. Пенрин имаше голямо сърце и въпреки, че Рафи беше от "противниковия" отбор, тя все пак му пазеше гърба и се радваше на компанията му. Двамата станаха един странен, но много лесен за обикване тандем, който няма как да не допуснеш в сърцето си. Колкото и да я плашеше дадена ситуация, тя преглътваше страха си и продължаваше напред. Няма как да не се сетя за този цитат и да не го свържа с нея. 

 "Courage doesen't mean you don't get afraid. It means you don't let fear stop you."

Пенрин се питаше колко далеч би стигнала, за да спаси и събере семейството си. Ще ви кажа едно- бореше се мъжки. Имам едно предположение за Пенрин, което може би е вярно, а може би е пълна глупост. Мисля, че тя има някакви специални способности или потекло. Защото първият път, когато вдигна меча на Рафи, беше с цел да му помогне, но следващите пъти...А мечът позволяваше да го използват само ангели. Та затова се чудя...

Според мен Пенрин беше ъпгрейднатата версия на Нора от Шш-т на Бека Фицпатрик. Докато Нора почти никога не можеше да си спаси задника сама, тук героинята, когато й се наложи преби мъже двойно по-големи от нея. 

"Аз съм Пенрин. Кръстена съм на един от изходите на междущатската магистрала 80"

"Решена съм да направя всичко необходимо, за да спася живота на семейството си, но се питам мога ли да отида толкова далеч"

"Понякога, докато напредваме опипом в тъмнината, се натъкваме на нещо хубаво" 

"Досега не се бях замисляла за това, но се гордея, че съм човек. Имаме своите недостатъци. Ние сме чувствителни, объркани, яростни и обременени от толкова много проблеми. Но в крайна сметка съм горда, че съм човешка дъщеря"

 Рафи беше герой забулен в мистерия, подобно на арабска жена. Беше войн, борещ се в всяка битка на живот и смърт. Буквално. Имах чувството, че ако не се бори до пълно изтощение или загуба на съзнание, един вид ще предаде себе си. От една страна глупаво, от друга- достойно за възхищение. От друга страна си беше арогантно и самоуверено копеле. Независимо от факта, че току що му бяха клъцнали крилцата, самоувереността му си беше на място. Смело контрираше сарказма на Пенрин с напереност. Колкото и да се опитваше да си придава вид на незаинтересован от нея, действията му показваха обратното. Вярваше на Пенрин повече, отколкото тя мислеше. Тревожеше се за нея много повече, отколкото тя предполагаше. Както написа колежката Стайлс в нейното ревю, той беше типичното лошо момче на външен вид, но отвътре си беше ангелче. Hey, I understood that reference. 

"Очите му горят от ярост и решителност- навярно само това го държи изправен"

"В света на ангелите това е много интимно желание. Обикновено са ми нужни вечеря, вино и наелектризиращ разговор, за да отдам краката си" 

"Приятелите ми викат Гняв. Враговете ме наричат "Моля те, имай милост". "

 

   Както я гледате книгата, тя е дебела. Всъщност обаче действието е много разтеглено. Започна със срещата им, тръгват към централата на ангелите в Сан Франциско, където беше повечето действие. Между тези 2, ще ги нарека "точки", беше пребиваването им в един лагер в който 2-3 дни съответно Пенрин пра мърсалаци, а Рафи копа тунели. Двамата ни сладури бяха много лицемерни що се отнасяше до отношенията им. Тя се правеше на лоша, а всъщност най-грижовно се грижеше за раните му, хранеше го. На него уж не му пукаше какво ще стане с Пенрин, а видях че тръгна в гората след нея, за да я пази (да, това е замаскиран спойлер). Когато го видя и го пита "Какво правиш?", той каза "Следя те". Ааа, така ли, не ти пука значи. Лъжец. Никой от двамата не го каза гласно, но компанията на другия им беше приятна. Двамата си пазеха гърбовете, имаха някой на когото да разчитат, ако ситуацията излезе извън релси. Естествено се нареждаха непрекъснато, защото бяха инати, а и в превърналия се в димящи руини свят, или плачеш или се смееш. Те избраха по-хубавото. Ситуацията в която светът гореше не се харесваше нито на Пенрин, нито на Рафи, но събитията бяха по-големи от тях двамата. Като цяло авторката не разкри много за сюжета, а остави развръзката за следващите книги. Тук просто разнищи горката Пейдж. Тук само загатна, че ни очаква нещо голямо, нещо страхотно. И аз нямам търпение за нова доза Рафи и Пенрин. Приятно четене. 

Автор : Скот