Първата любов не се забравя (Ревю на "Елинор и Парк")

   Здравейте приятели! "Елинор и Парк" е поредната книга от творчеството на Рейнбоу Роуъл с която се запознавам. Признавам, че имах известни колебания относно историята, защото тя така и не успя да допадне на някои от познатите ми читатели. Обаче, противно на очакванията ми, на мен книгата ми хареса. При това много. И определено успя да изкачи авторката няколко стъпала нагоре по стълбицата на любимите ми автори.

  Действието в книгата се развива през 80-те. Освен години без интернет, компютри, смартфони, социални мрежи и тем подобни, това са и времена на предразсъдъци, много от които за жалост се срещат и до ден днешен. Главният герой Парк е наполовина азиатец (полу-кореец по майчина линия ако трябва да сме точни). За разлика от другите полу-азиатци, всички се отнасят добре с Парк и никой не го закача защото семейството му е от дългогодишните в района и всички ги познават и уважават. Парк е твърдо решен да запази този свой "неутралитет" и прави всичко възможно да не се набива много на очи. Стратегията му работи успешно до момента, когато в училищния автобус се качва новото момиче. 
   Елинор е всичко друго освен незабележима - с ръста си и буйната си необуздана червена коса, с дрехите и шантавите си джунджурийки. Поради липсата на място, Елинор е принудена да седне до Парк и с това историята на двамата започва...

“Eleanor was right. She never looked nice. She looked like art, and art wasn't supposed to look nice; it was supposed to make you feel something.”

  Тази книга беше идеалното спасение за меланхоличното настроение, което ме бе налегнало тези дни. Рейнбоу Роуъл е разказала една наистина трогателна история за първата любов и последиците от нея, за тормоза и подигравките в училище, за самооценката, за семейството, което невинаги е такова какво искаме. Чрез главните герои ние успяваме да се докоснем до два напълно различни живота.

От едната страна бе Парк - момчето от задната седалка на автобуса, което обича да чете комикси, да слуша музика и обикновено гледа да е в сянката на другите. Парк който има добро и грижовно семейство, но сякаш се чувстваше неразбран от тях.

 “I want everyone to meet you. You're my favorite person of all time.”

  И Елинор, която би направила всичко за да има нормално семейство и домашен уют. Новото момиче е пълната противоположност на Парк. В началото на книгата, тя не даваше вид да й пука особено много от хорското мнение, но впоследствие се оказа, че това е само фасада. Истинската Елинор не искаше излишно съчувствие и съжаление. Което за мен автоматично я превърна в силна героиня по неин си начин.

“What are the chances you’d ever meet someone like that? he wondered. Someone you could love forever, someone who would forever love you back? And what did you do when that person was born half a world away? The math seemed impossible.”

  И накрая ще завърша с това, което най-много ми хареса в историята: връзката между героите, която всъщност започва още със сядането на Елинор до Парк. Чувствата между двамата се зародиха постепенно: от мълчаливо приятелство и разбирателство, изразяващо се в размяната на комикси и музика, до първата любов. Именно тя накара Елинор и Парк да израснат и да се променят до края на книгата.

 
 "Елинор и Парк" е една сладко-горчива история, която освен че е реална и житейска, е написана по типичния за Рейнбоу Роуъл лек и не натоварващ начин. Сега, след като  прочетох краткото си ревюто, осъзнах че колкото и да се опитвам, никога няма да мога да изкажа/напиша всички онези чувства, които изпитах четейки книгата. Определено при мен "Елинор и Парк" влезе в графата на онези истории, които те докосват и не те оставят, дълго след като си ги прочел.
Автор: Стайлс

Магията оживява в Нощният цирк (Ревю на "Нощният цирк")

  Здравейтеее! Научих за съществуването на "Нощният цирк" едва преди няколко месеца. После пък, докато си я добавях в добрия стар Goodreads, разбрах че книгата дори е издадена у нас. Явно последните няколко години съм бляла баирите :D

   Le Cirque des Rêves не е като другите циркове. Освен, че отваря с падането на нощта и затваря с първите лъчи на зората, Le Cirque des Rêves е съставен от множество различни шатри, във всяка от които по едно и също време тече отделно представление. И всичко това на фона на черното, бялото и сивото, които са основните цветове на/в цирка. 

Всяко едно нещо в този цирк е приказно и вълшебно... Като започнем от авангардните му представители и красивите им тоалети, минем през храната и невероятните бели огньове, горящи на територията на цирка, и стигнем до необикновения часовник на входа му. Това, което обаче остава скрито за погледите на хората, е че всъщност циркът служи за арена на двама могъщи илюзионисти, които водят битка/състезание помежду си от както се помнят...

“The circus arrives without warning. No announcements precede it. It is simply there, when yesterday it was not.”

Признавам, че предварително бях прочела няколко ревюта и сравнително знаех какво да очаквам от книгата, особено в лицето на бавното действие и многото детайлни описания. Въпреки това те наистина ми дойдоха в повечко и това бе причината да оценя книгата с три звезди. Сега като се замисля може би на второто четене нещата ще си дойдат на мястото. Така, като не тръпна от вълнение и очакване как ще се развие историята ще мога спокойно да обърна повече внимание на описанията. Които наистина бяха прекрасни и успяха да предадат магнетичната атмосфера на цирка. И най-вече, какво е чувството да си негов посетител.

“People see what they wish to see. And in most cases, what they are told that they see.”

Другото на което искам да обърна внимание бе времето. По принцип авторите използват една, най-много две времеви линии, но Ерин Моргънстърн бе създала нещо напълно различно. Авторката непрекъснато ни показваше различни етапи от 30-годишната (грубо сметната) история на цирка. Благодарение на тези откъснати парченца време, ние научихме повече за причините за създаването на цирка и живота в него. И всичко това ни бе поднесено без строг хронологичен ред - както си в миналото, изведнъж се озоваваш в бъдещето и после авторката пак те връща в миналото. Понеже досега не бях чела подобна книга, това ми направи най-силно впечатление.

“The finest of pleasures are always the unexpected ones.”
 

 

И не на последно място, другото което ми допадна - героите. Книгата бе изпълнена с множество различни герои, но най-главният и единствен герой си оставаше самият цирк. Всички останали просто бяха малко или много свързани с него. Дори и когато героите се бяха отделили от цирка, той пак продължаваше да ръководи животите им. 

Знаех също, че ще има и забранена любовна история. Но някак, останах с впечатлението, че авторката не я бе поставила на толкова централно място в цялата картинка. И според мен това малко я омаловажи. Харесах Марко, Силия и историята им, но много по-интересни например ми бяха Уиджит, Попет и Бейли. Това и бе причината да бързам с прочита - нямах търпение да стигна до техните глави :)

   За финал искам да обобщя, че "Нощният цирк" е една наистина красиво написана и изпълнена с магия приказка. Авторката през цялото време се държи с читателите като с посетители. Дори само и заради това посещение на цирка си струва да прочете книгата. А на тези от вас, които вече са го сторили ще кажа само: "Довиждане, скъпи reveurs" :)

Автор:Стайлс

Възможно ли е да се влюбиш в човек, без дори да си го виждал? (Ревю на "Прикачен")

  

 Здравейте приятели! Винаги съм приема Рейнбоу Роуъл за женския вариант на Джон Грийн - книгите й са хит и всички ги четат. След като се запознах първо с "Фенка", а след това и с "Елинор и Парк" започнах да разбирам защо хората толкова ги харесват. Затова и веднага след като се сдобих с новата й книга, се захванах да я чета. Което за мен си е постижение, защото обикновено оставям книгите да "отлежат"преди да ги започна :)

 Действието в "Прикачен" се развива през последните месеци на 1999 година, в навечерието на новото хилядолетие. Линкълн - главния герой, е затворен млад мъж, който се е върнал да живее при майка си след тежка раздяла. Той работи като специалист по Интернет сигурността в ИТ отдела на издателство "Куриер". Въпреки доброто заплащане и многото свободно време, Линкълн не е особено доволен от работата си, главно поради две причини:

1) Работи посред нощ.

2) Работа му включва четенето на чужди имейли.

Всъщност Линкълн не е подозирал, че работата му ще се състои в това да следи дали имейлите на служителите съдържат "забранени" думи и дали не се използват за лична кореспонденция. Тук се появяват Бет и Дженифър. Техните имейли преливат от горе посоченото. Линкълн знае, че трябва да им изпрати предупреждение, но сърце не му дава :D Имейлите между двете приятелките са толкова истински, интересни и забавни, че Линкълн започва да ги чете като начин за развличане докато смяната му свърши. И така имейл след имейл; вечер след вечер, Линкълн започва да се влюбва в Бет. Проблемът, по-точно проблемите са: 

1.Как да кажеш на човека в когото си влюбен, че четеш личната му кореспонденция? 2.Въпросният човек може вече да е зает.

"Прикачен" бе истинска дилема за мен. 90% от книгата ми хареса, но имаше едни 10% които не ми допаднаха или по-точно - подразниха (за тях ще спомена по-долу).

 Първо ще запозна с Бет и Дженифър, другите главни герои след Линкълн. Понеже от анотацията разбрах, че влюбването на Линкълн в Бет ще играе основна роля в историята, все си мислех, че гледните точки на двамата ще се редуват. Да, ама не :) Рейбоу Роуър е избрала да ни представи двете героини само чрез имейлите им. Благодарение на тях ние успяхме да добием представа за животите на двете приятелки. Всъщност те споделяха доста неща помежду си - как са се запознали с половинките си, как са изглеждали в колежа, какви са плановете и мечтите им, от какво се страхуват. Тук е момента да включа, че много ми допаднаха професиите им - редактор и кино критик... Въобще цялата идея за работата в издателство, писането на статии, рецензии и т.н. 

Допадна ми също и това, че в имейлите имаше препратки към различни филми и актьори. Вярно, много от тях бяха неизвестни за мен, но това някак успя да ми предаде по-добре атмосферата на 90-те . И разбира се, Линкълн - главният герой в историята. 

“I want someone whose heart is big enough to hold me.”

  Линкълн бе описан като изключително срамежлив, притеснителен, добродушен и мил. Той бе от типа момчета, които предпочитат да си стоят у дома, играейки на видео игри, вместо да се шляят насам-натам. Това в никакъв случай не го правеше загубеняк, дори напротив, Бет го намираше за "готин по онзи старомоден начин". Най-много от всичко ми допадна неговото постепенно израстване  - от отегчения младеж, който живееше при майка си в началото, и само възхваляваше бившата си приятелка (въпросните 10% които ме дразнеха), той успя да се превърне в независим млад мъж. Един вид, влюбването му в Бет го подтикна към тъй дългоочакваната промяна... Сладурско :D

 “Every woman wants a man who'll fall in love with her soul as well as her body.”

 Мисля, че думата която най-добре описва героите на Рейнбоу Роуъл е... очарователни. Харесах идеята за това, че може да се влюбиш в някой без да си виждал физиката му. Обикновено в YA литературата героите извършват нещо велико на по 15/16 години. Тук, въпреки че героите бяха по-възрастни (добре де, бяха малко по-възрастни, но схванахте идеята) те все още бяха по детински несигурни и тепърва навлизаха в света на възрастните.

 За финал искам да кажа, че ако вече сте запознати с творчеството на Рейнбоу Роуъл задължително трябва да прочетете "Прикачен". Книгата си е в типичния стил на авторката и сигурно ще ви хареса. Относно онези 10%, мисля да ги преглътна. Дължа ги на факта, че това все пак е била първата й книга :)

Автор: Стайлс

Кръвта ми е червена (Ревю на "Алена кралица")

     Здравейте, приятели! Тези от вас, които следят блога, сигурно са забелязали, че напоследък със Скот не сме много активни, за което се извиняваме. Просто това лято ние е доста натоварено. Днес реших да напиша ревю на една много любима моя книга, а именно "Алена кралица" :)

    Света, в който ни въвежда Виктория Айвярд, е разделен според цвета на кръвта: сребърна и червена. Сребърните са надарени със свръх сили. Мислещи се за богове, те са поробили обикновените Червените. Те са управниците, те са аристокрацията и елита. 

    17-годишната Мер Бароу е червена и като такава е длъжна да е смирена, и да се подчинява на Сребърните. Тук е момента да спомена, че има закон според който всеки 18-годишен трябва да има работа. В противен случай е длъжен да отиде на фронта, където го очаква сигурна смърт.  За съжаление Мер я бива най-много в едно нещо - краденето. Времето изтича и тя вече е приела съдбата си. Но тогава една серия от неочаквани събития и осигуряват така желаната работа, при това в двореца. Там обаче, пред очите на всички, Мер открива, че притежава сили. Но как е възможно като тя е червена? Решено да потули историята, кралското семейство приобщава Мер към себе си. И така подобно на Пепеляшка, от обикновено момиче, главната ни героиня става принцеса. Но за разлика от Пепеляшка, на Мер и предстои да се сблъска с не бляскавата страна на двореца - интригите и лъжите.

“In the fairy tales, the poor girl smiles when she becomes a princess. Right now, I don't know if I'll ever smile again.”

  

   Предполагам, че повечето от вас са чели книгата и затова ще бъда кратка. Започнах "Алена кралица" основно заради цялата тази работа с дворцовите интриги. Просто тогава бях на такава вълна, а всички говореха толкова положителни неща за нея. В началото историята не ме впечатли особено. После обаче, зачитайки се, така ме грабна, че без да се усетя вече бях на края. И края. Този финал разби сърцето ми. Знаех, че в книгата ще има "plot twist" и някакво предателство, просто не очаквах да е баш този човек.

     И сега съвсем малко за героите. Мер беше малко наивна, но остана вярна на себе си. Въпреки че беше заобиколена от разкош, тя не забрави коя е и от къде е. Колкото и да я притискаха, тя не се отрече от семейството си и Червените. 

                                 “I'm a Red girl in a sea of Silvers"

    Аз съм от читателите които трябва да шипват нещо. В началото авторката ни запозна първо с Кал. Постепенно, Кал остана настрана, а звездата на брат му Мейвън изгря :D Не знам за вас, но аз останах с впечатлението, че това наблягане на Мейвън беше целенасочено. Ех, тези триъгълници :) Нарочно или не, това при мен проработи и Мейвън ми стана любимец.

                    “Flame and shadow. One cannot exist without the other.”

   Не искам да издавам спойлери, затова ще спра до тук. Историята ми хареса и нямам търпение да видя как ще се развият нещата от тук нататък. Намерих и едно гифче, което идеално описва чувствата ми след прочита на тази книга.

 Даам, особено след като разбрах, че последната е планирана за 2018 (това му гадното на новите поредици ) А иначе това е представата ми за героите.

                                                  
Автор: Стайлс