До книгите с които просто се свързваш (Ревю на "До всички момчета, които съм обичала" на Джени Хан)

   "До всички момчета, които съм обичала" е нещо непонятно за мен. Бе толкова проста, но пък и така въздействаща. Истинско свидетелство, че всичко най-хубаво в живота е простичко. Но за мой срам, я преоткрих чак сега. Казвам "преоткрих", защото аз я открих горе-долу още когато Джени Хан я написа. Бях я намерила в Гудриййдс, бях си я отбелязала и всичко, но нещо не ми звучеше и не ми беше на дневен ред. След това всички започнаха да откачат по нея, а аз понякога се плаша щом мнозинството хареса нещо толкова много. И така, до лято 2019. Във влака София- Бургас я започнах. И така стана защо е масова истерия. Хем забавна, хем истинска, хем лека за четене, без екстремни любовни истории (изключая някоя драма в главата на Лара Джийн), приятелствата бяха описани правдоподобно, не от онези съревноваващи се за драма изпълнение на Оскарите. (Знаете, от типа където двама са на ръба на скала, единия да пада, а другия не го пуска и се води следният диалог : "Пусни ме или и двамата ще умрем"-"Не, никога. Или ще те спася или умирам и аз"). Съжалявам за отклонението. Всичко беше в рамките на нормалното и точно това беше най-хубавото. Ще опитам да поговоря за героите като пиша до тях, както Лара Джийн. 

Питър Кавински, ти ме спечели с това, че никога не изневери на себе си. Не се преструваше, каквото и да правеше, каквито и схеми да връткаше, бе откровен с всички. Бе себе си през цялото време. Това е. Повечето, да не кажа всички, момчета на твоята възраст не биха играли толкова искрено, колкото ти с Кити. Също и фактът, че мислеше наистина това, което пишеше в бележките за Лара Джийн. Защото можеше просто да й даваш празни листчета и пак да постигнеш целта си, но ти предпочиташе да напишеш нещо мило (нищо, че тя не четеше повечето от тях). Важен е жестът. Бе и грижовен- предимно към Джен, но пък и това е много впечатляващо, защото показа що за човек си. Тя да те зареже, а ти да тичаш при нея щом й скимне, защото ти пука. Вместо да й теглиш една майна и да продължиш, ти всъщност правеше всичко по силите си, за да я подкрепяш. Създаде цяла пиеса, за да си я върнеш, но пък в тази пиеса намери нещо, което не очакваше- истинска любов, докато уж беше преструвка. Приятел, грижовен, добър, истински- с такива качества защо пък човек не би поискал един Питър Кавински за себе си? 

"He...he looks at you a lot, Lara Jean. When you're not paying attention. He looks at you to see if you're having a good time. "

Скъпа, Лара Джийн, ти ме спечели с това, че също бе себе си. Да- щура, леко драматична, с доста силни емоции. Но пък с голямо сърце. Все повтаряше как винаги би поставила сестрите си, баща си, Джош и изобщо всеки, когото обичаш пред себе си. И това е много рядко срещано качество. Особено за тинейджър. Гледаше да угодиш на всички- било то да им правиш любимите курабийки за Коледа; било то да станеш рано сутрин (аз не бих!), за да отидеш да купуваш стари мебели; било то да загърбиш чувства, за да не нараниш човек, когото обичаш. Ти обичаше всички, но истинската любов за теб бе плашеща. Когато започна фалшивата ти връзка с Питър, бе като на шега, бе странно, но пък и приятно някак си, дори забавно на моменти. Щом обаче осъзна, че всичко вече е истина, страхът се обади. И това е нормално- имам предвид да се зачудиш дали той е точният. Все пак връзката му с Джен беше доста притеснителна и щеше да е наивно да се впуснеш във връзка ей така, като сляпа патка. Та, затова че беше себе си- благодаря ти, Лара Джийн. 

 "Love is scary. It changes, it can go away. That's the part of the risk. I don't want to be scared anymore."

 Джош Сандерсън, ти си една почти перфектна мечта. "Почти", защото не беше безгрешен, но това е ОК. Много ми хареса това, че ти беше истински приятел с всички сестри Сонг, не само с Марго. Играеше с Кити, все едно че беше твоя собствена сестра; обличаше се като Хари Потър, за да бъдеш в тон с костюма на Лара Джийн. Пазеше сърцата им по-добре от своето собствено. Остана истински приятел на семейството на Марго и след като тя ти би шута и замина на другия край на света. Устоя и когато Лара Джийн спря да ти говори, поради неизвестни за теб причини. Ти се интересуваше дали е щастлива и се опитваше да я опазиш от Питър. Разбра я и когато тя избра него, вместо теб. Свястно момче си, това е. 

Крис...Не знам как точно да ти благодаря. Баси пича, badass bitch...неповторима...една по рода си. Най-много ме радваше това, че постоянно нареждаше Женевиев, ей така от нищото. Не понасяше да се правиш на нещо, което би се харесало на другите. Вършеше всевъзможни глупости, за теб се носеха легенди и ти ги носеше едва ли не като медал на гърдите си. "Много важно чуждото мнение, важното е на мен да ми е гот" сякаш ти бе мотото. Беше, някак си, много свеж персонаж, доста контрастиращ от този на Лара Джийн и това беще много хубаво. Допълвахте се. 

"I know you're all about hoes before bros, but if I were you, I'd be careful. My cousin's a barracuda," 

"I'm no rat, unlike her. Remember that time she told our grandma I was going to school drunk? My grandma wanted to use the money she saved for my college for rehab! They had a family meeting about me! I'm so glad you stole Kavinsky from her."

"Gen's going to the ski trip, you know? She's class president, so she's basically organizing it. So just beware. Don't ever go ski alone."

   Въпреки, че бяха абсолютни противоположности, Питър и Лара Джийн някак се напаснаха по средата на една грандиозна лъжа. Разграничиха истината от лъжата и се разбраха. Душевно имам предвид. Питър научи Лара Джийн, че да живееш в истинския живот изисква да си смел, въпреки че вероятно се страхуваш. Лара Джийн научи Питър, че е нормално понякога да се откъснеш от този реален свят и да го отвлече в един друг, в който съществуваха само двамата. Реалност и фантазия. По малко и от двамата.    

Скот

Спомени за щастие (Ревю на "Под бадемовото дърво" на Лора Маквей)

"В онези дни човек можеше да направи всичко, да бъде всичко, което си поиска. Да си представя всичко!- пояснява мама с усмивка"

   Видях я за пръв път преди месеци, на място пълно с любов, за хората която я търсят. Тя изглеждаше евтино, но душата й струваше милиони. Ходих да я виждам всеки ден, бях несигурна как се чувствам, спрямо нея. Но как може да си напълно сигурен в нещо в тези странни времена? Знаех, обаче, че в един момент ще се предам и ще я опозная отблизо, бях сигурна че ще я държа в ръцете си. Този флирт, това ухажване от моя страна продължи месеци, дълги месеци в които тя беше в ума ми, докато по празниците тя не стана моя. Най-накрая.

Това излияние не е за някое мистериозно момиче, не. Това бе историята ми с книгата "Под бадемовото дърво" на Лора Маквей. Здравейте, здравейте, отдавна не съм не подвизавала тук, за жалост. Но, нова година- нов късмет. Днес ще ви разкажа малко за това невероятно литературно произведение. 

Това е приказка, това е разказ, това е спомен за миналото. Това е сън, или пък не? А може би е a trip down memory lane. Сам човек трябва да го преживее, за да знае. Едно пътуване назад във времето, разказано в едно тясно купе, във влак от Транс сибирската железница. Историята на едно бедно финансово, но богато душевно, семейство, което има само себе си на този свят. И това им е достатъчно. Тази книга е една нападка от страна на авторката, срещу тази общонародна вековна лудост, наречена война. Война- това, което разрушава семейства, щастие и ценности. 

"Тогава градът беше съвсем различен. Живей и остави другите да живеят, такова му беше мотото. Или поне беше така, преди да започнат бомбардировките и престрелките."

Малката Самара и голямото и семейство са просто прашинка във вихрушката на войната в Афганистан. Тогава тя е още невръстно дете, когато започва войната, имам предвид. Някой от нас да помни името на тази страна да се е свързвало с образи на щастливи млади хора, пеещи и танцуващи; на жени без бурки, които се усмихват широко и запленяват мъжките погледи? Не, нали? Е, този свят е бил ежедневието на родителите на Самара, но всичко това е минало от момента, в който бомбардировките все повече зачестяват в Кабул, откакто хората спират да се смеят и започват да шушукат, откакто невъобразимо крайните талибани потъпкват правото на мнение, за да се чува тяхното. И всички бягат. Къде? Там където всички семейства, както това на Самара, няма да станат нито физически, нито психически жертви на едно безумие. Жертви на война, в която момчетата най-често свършват с оръжие в ръка, ако са късметлии. А момичетата- необразовани, прикрити и ограничени. 

Семейството на нашата разказвачка има големи мечти, всяко едно от децата има бленувана професия, и иска шанс в живота. Затова една вечер, родителите им, под прикритието на нощта, напускат прекрасния си дом под бадемовото дърво. Естествено има болка, мъчителни спомени от онзи цветен и забавен живот, който е съществувал, но тези спомени са именно това вече- спомени. Ежедневието на 7- членното, тогава, семейство е несигурно, опасно, но неизбежно. Децата слушат истории за света, скупчени около майка си, чиито глас може да омагьосва, да рисува с думи, да обещава всичко, докато няма нищо. 

"В картината на Афганистан, която тя рисува пред нас, жените работят наравно с мъжете. А после в Кабул отварят магазин, в който продават минижупи и пред вратата му се извива дълга опашка, чак до съседната пресечка. В нейните разкази жените избират дали да носят бурки или нещо друго, и са свободни да ходят навсякъде, където им се прииска."

Едно от многото неща, заради които обикнах тази книга е образът на родителите. Макар вещите им да се побираха в няколко стари куфара, за тях бягството от Кабул не беше край, а начало. Техният стремеж бе децата им сами да могат да начертаят пътя си. Никога не биха се примирили с идеята, че светът няма да е отворен широко за тях. Душите им бяха непримирими и свободни, в едно време на жестокост, тесногръдие и убийство на човешкото у хората. 

Тази книга беше много по-тежка, отколкото очаквах, защото беше истинска. Защото истории като тази са милиони, но забравени, неотразени, неразказани, а са били най-страшното събитие за хората, преживели го. Но съм изключително щастлива, че я прочетох. Историята е повече от тъжна, тя е сърцераздирателна. Въпреки това е нужно да бъде прочетена. Та, ако желаете, отворете я и попийте това, което Лора Маквей иска да ви каже. Приятно четене.  

Скот

Имало едно време... (Ревю на "Създадена от дим и кост")

 

   Здравейте приятели! Днес реших да ви представя една книга, чието протичане противно на очакванията, ми достави изключително удоволствие.
  "Създадена от дим и кост е първата книга от едноименната поредица на Лейни Тейлър. Историята ни отвежда в Златна Прага, където читателите се запознават с младата и талантлива художничка Кару. Кару е сираче и не знае нищо за произхода си. Като всеки млад човек тя е изправена пред обикновените дилеми на ежедневието - гаджета, домашни и изпити. Но нещата които я правят специална и единствена по рода си, са естествено синята й коса, татуировките които има от както се помни, и мистериозните й рисунки. Оказва се, че странните същества, които са запълнили скицниците й, всъщност съществуват. И са единственото й семейство. Кару им помага като изпълнява малки "поръчения", които включват обикалянето на света. И ето, че Кару се отправя на поредното си пътешествие до Маракеш. Там обаче, този път и предстои една среща, която ще преобърне целият и живот, и ще разкрие тайни от миналото й.
 

Доста неща ми допаднаха, затова няма да си губя времето и направо ще започна да ги изреждам:

• Беше различно. Не съм чела друго от Лейни Тейлър и не знам какъв е стилът при останалите й книги, но тук долових една специфика. Предполагам, че тези от вас които се чели книгата ще ме разберат.

• Сюжета. Определено беше различен. Когато прочетох анотацията си мислех, че това ще е поредната история за борбата между доброто и злото (както е и всъщност) вдъхновена от някоя легенда. За това и ми хареса, че авторката е преплела толкова различни митологични мотиви за да създаде едни изцяло нов свят, специално за историята.

• Трагизма. Признавам, че първите няколко глави ми бяха бавни, скучни и объркващи. После с появата на Акива, историята тръгна в нова посока и просто нямаше как да се откъсна. А през цялото време в атмосферата витаеше една такава трагична нотка.

• Героите. Обичам Зузана. Въобще има ли човек, който е чел книгата и не я обича :) Тук авторката е спазила принципа "най-добрите приятели да са най-готините, най-забавните и т.н." А Кару, с тези нейни паралелни животи които водеше, беше като някоя супер героиня :D  Най-много ми хареса, че Лейни Тейлър така бе описа историята, че всяка от двете враждуващи страни бе права за себе си и действията си.

За финал искам да обобщя, че "Създадена от дим и кост" бе една наистина приятна изненада. Авторката определено има богато въображения. Добре, че има сайтове като pinterest, we heart it, tumblr за да добия представа за някой от нещата. По традиция отдолу ще сложа представата си за героите. 

П.С. Знам, че косата на Кару не е синя, но просто от първия миг в който я видях си казах "Това е Кару. Точка по въпроса" :D

Автор: Стайлс

Щура и различна (Ревю на "Звезди за Лола")

    Здравейте! Продължавам със следващата книга на Стефъни Пъркинс, която се явява и продължението на "Целувка за Ана" - "Звезди за Лола".

    Този път действието се развива в Сан Франциско, а всичко в главната ни героиня е нестандартно (като започнем от визията и облеклото , минем през семейството , и стигнем до името на кучето й). Лола обича да прекроява дрехите си, всеки ден е с различна цветна перука и нарича кучето си с чудноватото име - "Господи, Мили Боже". Освен това тя има няколко скромни желания: първо да отиде на бала облечена като истинска кралица, ако трябва да сме по-точни като Мария-Антоанета. Второ: родителите й най-после да приемат гаджето й, който е новоизгряваща рок звезда. И третото  и последно желание е никога, ама никога повече да не се среща с близнаците Бел. 

Да си призная, след като останах с такива добри чувства от първата книга, бях убедена, че тази няма да ми допадне. Спрямо "Целувка на Ана" анотацията на "Звезди за Лола" хич не звучеше интересна и не пробуди дори и най-малкия читателски интерес у мен. Точно и затова отлагах толкова дълго прочитането й. Всъщност сега като се замисля, май от трите книжки на Стефъни Пъркинс тази ми хареса най-много. Вината за това беше изцяло и единствено на Лола :)

“I know you aren't perfect. But it's a person's imperfections that make them perfect for someone else.”

  Лола. Няма как да не я обикне човек. Толкова щура, цветна, забавна и оригинална. С една дума човек на изкуството :) Толкова различна от останалите YA героини. Забелязали ли сте как когато четем от гледната точка на даден герой, ние започваме да виждаме нещата през неговите очи и постепенно неговите мисли сякаш стават наши :) При Лола авторката сякаш бе успяла да запази  нейната идентичност, въпреки че историята отново бе от нейната гледна точка.

  

“I don't believe in fashion. I believe in costume. Life is too short to be same person every day.”

 

  От анотацията останах с впечатлението, че близнаците Бел са някакви лоши момчета, които са тормозили бедничката Лола в началното училище. Затова и се изненадах когато се появи Крикет. Подобно на Лола и той беше различен, със своя собствена визия и стил. Поради факта, че Крикет беше изобретател и момче на науката (което се облича стилно) непрекъсната в ума ми изскачаха някакви сравнения между него  и Бари Алън  от "Светкавицата". Единственото което намерих за недостатък беше онази несигурност която героите таяха в себе си. Според мен това малко излишно забави нещата, но хей това е прашинка спрямо цялостната история, така че ще го приема :) 

 

 За обобщение ще кажа, че "Звезди за Лола" е една много приятна и лека за четене книжка. Може да се прочете и отделно от "Целувка за Ана", но това не е много желателно защото макар и историйките да са напълно отделни, някой от героите но първата се появяват и тук, така че...
Автор: Стайлс

Френско изкушение (Ревю на "Целувка за Ана")

     Мина година преди да се наканя да прочета "Целувка за Ана" на Стефани Пъркинс и още толкова докато реша да й напиша ревю. Дам, за съжаление имам лошия навик невинаги да пиша ревюта след като съм прочела дадена книга :(  Като фен на "магическото", започвайки книгата бях скептично настроена, че ще е "обикновена" и няма да ми хареса и... СГРЕШИХ  :) Книгата е страхотна и определено си струва да се прочете. Препоръчвам я с две ръце на тези от вас, на които им се иска да избягат за малко от скучното и еднообразно ежедневие, четейки нещо свежо, приятно, забавно и разбира се разтоварващо. 

       Париж - столицата на Франция, градът на любовта и влюбените; градът на светлината и романтиката; градът на изяществото и елегантността ; столицата на модата; град изпълнен с изтънченост, аристократизъм и изкуство. Кой не би искал да прекара една година в Париж?...Определено не и на нашата героиня.

      Ана е на 17 години, живее в Атланта и харесва живота си - има работа, страхотни приятели и си пада по едно момче (колегата й от киносалона в който работи). Затова и не е особено въодушевена от идеята на баща си да замине да учи във Франция. И ето че, изведнъж Ана се оказва в Париж, без дори да говори френски. Но живота тук не е толкова лош -  има ароматно кафе, всякакви вкусотии, киносалони на всеки ъгъл, а величествени сгради и криволичещите улички са навсякъде. Ана бързо си намира приятели, в това число и умопомрачително красивият Етиен Сен Клер. Той й показва същността на града и постепенно се превръща в най-добрият й приятел. Но колкото повече приятелството им ги сближа, толкова по-несигурни стават  в чувствата си един към друг. Само че Етиен е вече зает, а ако трябва да сме честни, Ана също. Но в романтичната атмосфера на Париж всичко е възможно... Дали Ана ще получи своята дългоочаквана френска целувка?
 

        “For the two of us, home isn't a place. It is a person. And we are finally home.” 

   За мен тази книга си е истинско бижу. Вярно, на пръв поглед историята не е нещо ново или особено: Ана е нормалното средностатистическо момиче, с което всеки един от нас може да се охарактеризира. Тя постепенно се влюбва в милия и чаровен Етиен Сен Клер - американското момче с британски акцент, което учи във Франция :) Двамата обаче са несигурни и се страхуват да признаят чувствата си. Както вече казах, нищо специално. Но авторката е разказала историята си по толкова приятен и сладурски начин, че няма как читателят да не изпита симпатия и да не стане съпричастен с героите. Другото нещо, което много ми хареса е изключително, ама изключително добре придадената атмосфера. Никога не съм посещавала Париж, но след прочитането на тази книга сякаш бях там. Мисля, че една от основните задачи на книгите е да ни водят на пътешествия из различни места, така че едно огромно браво на Стефани Пъркинс. В тази насока се е справила наистина отлично. За заключение искам за кажа, че "Целувка за Ана" е идеалното лятно четиво, така че не губете време и я прочетете :)
Автор: Стайлс

Стюърт и Дън (Ревю на "Love, Rosie" на Сесилия Ахърн)

“You always had me. I always had you.”

   Здравейте, читатели. Днес спонтанно реших да пиша за книгата, която си дели първо място с "Предимствата да бъдеш аутсайдер" в класацията ми за най-любими книги. И това е Love, Rosie на Сесилия Ахърн. "Срещата" ми с тази авторка стана много случайно. Няколко месеца преди да излезе екранизацията, Стайлс ми повтаряше колко сладурско изглеждал трейлъра на филма. После го гледах и, естествено, ми излязоха сърчица на очите и поисках да прочета книгата ASAP. Един ден бяхме в Хеликон и тя хвана нещо от съседния рафт и когато погледнах тя държеше книгата, която виждате на картинката. Очите ми в този момент сигурно са били големи като тигани. Светкавично отидох на касата и така, уважаеми читатели, се запознах с една от любимите си книги. Развива се изцяло в писма, чатове и имейли, понякога и по телефона. Интересното в ситуацията е, че никаква информация не се губи по този начин и описанията са сведени до минимум, което на мен изключително много ми допадна. Сюжетната линия се развива в продължение на, около, 45 години. Завладяваща, невероятно истинска и изпълнена с хумор история, която се съмнявам че някой може да не хареса. Това е една най-обикновена човешка история, която ще ви накара да повярвате в истинското приятелство и която ще ви подтикне да се стремите към него, да го търсите с цялото си сърце. Историята на Алекс и Роузи. 

 

Алекс Стюърт и Роузи Дън се познават от ранна детска възраст. От периода в който не са познавали нищо друго на света, но са имали един друг.

Споделяли са мигове, обикновени и скучни, като 2 часа математика в понеделник сутрин. Напивали са се за 16-я рожден ден на Роузи. 

Но животът ги разделя, точно когато са на път да поемат по своя път. Последната година от гимназията, бащата на Алекс получава предложение за работа в Бостън и семейството се мести в Америка. Роузи остава в Ирландия. Това, бихте предположили, би било краят на приятелството им.  Но не, точно обратното. Когато не виждаш човекът, който е бил до теб през целия ти съзнателен живот досега, ти си разкъсан и самотен. Тази книга ме научи на това. Те започват да си пишат писма в които си споделят всичко. 

“Children need close friends to help them grow up, to discover things about themselves and about life. They also need close friends to keep them sane”  

“I’m trying to make some sense out of the phrase “Everything happens for a reason,” and I think I’ve figured out what the reason is—to piss me off.”

Какво са яли, какво са гледали, общо взето случки от ежедневието им. Роузи обаче крие една огромна тайна от Алекс и въпреки че може би я знаете, това е СПОЙЛЕР. Алекс трябваше да се прибере за няколко дни в Ирландия, за да може да придружи Роузи на бала, но полетът му е отменен и той не успява. Тази нощ преобръща живота й завинаги, защото тя забременява. В период около година, не помня точно, Алекс не разбира, че най-добрата му приятелка е станала майка. Планът на Роузи беше също да замине за Щатите и да учи за хотелиер, но появата на Кейти промени всичко. Независимо от това, когато Алекс разбра, той беше повече от страхотен и прие Кейти като част от своето семейство. Животите на Алекс и Роузи се развиваха много различно. Докато Алекс преуспяваше в сферата на медицината, Роузи едвам свързваше двата края. Нищо обаче не можа да прекъсне тяхната връзка. Безпаричие, лоши връзки, смърт, несгоди- не, дуото Стюърт и Дън беше непоклатимо. 

Годините минаваха, хора влизаха и излизаха от живота и на двамата, всеки оставяше следа в тях и ги учеше на нещо различно. 

Роузи Дън беше един изключително силен, позитивен, несломим, и много забавен персонаж. През цялата книга тя беше пример за това как не бива да свеждаш глава пред нищо. Да забременееш на 17? Гадно, но е трябвало да се случи. Продължавам. Мечтите ми не се сбъдват? По дяволите, няма да се предам. Животът ми е скапан и труден? Ще го преживея. Въпреки всичко, Роузи продължаваше да се бори, години наред. Успя да отгледа дете и постепенно постигна всичко, което е искала от живота. 

 “Life is hard, so what?”

След като Кейти поотрасна, Роузи се записа на курсове и eventually стана хотелиер. Не беше точно както си го е представяла, но поне вършеше каквото иска. И през цялото време, Алекс я подкрепяше. Както винаги. 

Алекс Стюард ми е един любим герой, защото лъчезарността и оптимизмът му никога не секваха. Той е от тези герои, на които усмивката им е винаги на лицето. Неговият път в живота беше далеч от приятен- да се премести в чужда страна, да учи медицина, да си пробие път в непознат за него свят. Той го направи с позитивизъм и усмивка на лице. Имаше несполучливи връзки, разводи, но това което го крепеше беше Роузи. 

Когато имаше проблеми с една от жените си, той се обръщаше към Роузи за съвет. Имаше един конкретен момент в живота на Роузи, който Алекс не одобряваше, но не каза нищо, защото тя беше щастлива. Той искаше да бъде с нея, но я остави, защото това беше правилното нещо, когато виждаше че тя е щастлива.

Руби беше приятелката. Мисля, че всички които четат и гледат филми, знаят че приятелките на главните героини са най-забавното нещо. Руби беше извор на много изцепки, много забавни моменти. Докато Алекс беше подкрепата на Роузи на океан разстояние, Руби беше достойния заместник в Ирландия. Тя беше от тези герои, които посрещат всякакви удари с псувня. Винаги, е почти винаги, имаше готов отговор за всичко и беше като Йода за Роузи.

Като заключение ще добавя, че Лили Колинс, Сам Клафлин и Джейми Уинстън   бяха идеалните Роузи, Алекс и Руби. Не бих могла да си представя друго дуо освен Лили и Сам, което да изиграе едни от любимите ми книжни герои. Сам беше уникално сладкия и много точно пресъздаде характера и емоциите на Алекс. Лили влезе в комичния, но борбен характер на Роузи по неповторим начин. Джейми изигра ролята на Руби сякаш книжната Руби е изскочила от книгата и е застанала на екрана. Призовавам всички, които могат да четат на английски, да прочетат Love, Rosie , защото това е едно невероятно приключение. Приятно четене. 

Автор : Скот 

Митовете се превръщат в реалност (Ревю на "Дете на пустинята" на Олуин Хамилтън)

   "Дете на пустинята" е първият роман, написан от ръката на Олуин Хамилтън. Мисля, че тя се е справила перфектно. Доказателство за това е, че "изядох" книгата за има-няма ден и половина. 

   Амани е родена на грешното място. Тя е по-голяма, по-многопластова от обкръжаващия я свят. Повече от всичко иска да избяга от западналия Дъстуок и да потърси свое място под слънцето- в Изман, столицата на страната. Това е мястото за което за което тя мечтае от ранна детска възраст, което е станало символ на свободата. Но Дъстуок не е място в което лесно се намират пари, особено от момиче. Но Амани притежава необичайно за жена умение- тя владее пистолета, все едно той е продължение на ръката й. Пистолетът е нейният път за бягство. Една вечер тя отива в местния, супер отблъскващ бар, свърталище на пияници и дърти безделници. Има намерението да участва в състезание по стрелба и с наградата да замине. Да, ама не. Защото освен местните, в бара тази вечер има и нов човек- непознат, който е почти толкова добър стрелец, колкото нея. Преструвайки се на мъж, и спечелвайки си прякора "Синеокия Бандит", Амани е на косъм от победата, когато нещата много бързо се обръщат с главата надолу. Тя избягва от масовия бой в нощта, заедно с мистериозния чужденец. След тази си среща, тя е всмукана във вихрушка от събития- нахлуването на армията на султана в града, която търси предател; повторната поява на чужденеца; мигове с татуировки; залавянето на митично пони; бягство от Дъстуок с непознатия, носещ името Джин. Плановете на Амани, макар и поели по различна пътека, следват същата крайна цел- Изман. След като най-нагло приспа Джин в един пустинен бар, нашата бандитка пое към столицата сама. Скоро след като я намери, Джин несъзнателно я направи част от приключението си, включващо джинове, магически понита (буракита), шейпшифтъри, крадци на кожи, бунтовнически организации, армии и малко химия помежду им. Амани само беше чувала за "Въстаналия принц", но ето че пътуването й щеше да я свърже с легендата. Докато четях тази книга, постоянно я сравнявах с "Въглен в пепелта". Единственото предимство на "Дете на пустинята" пред нея бе Амани. Сравнявах я с главната героиня във "Въглен в пепелта"- Лайя и Синеокият Бандит винаги печелеше. Цапната в устата-да. Бойна и жертвоготовна- да. Затова мис Ал' Хиза ми стана любимка от тази книга. 

  

"Не ти ли се е случвало да искаш нещо толкова отчаяно, че желанието да се превърне в нужда? Имам нужда да се измъкна от този град. Така, както имам нужда да дишам"



   Аджинад Ал' Оман бин Изман, за по-кратко Джин, бе тръгнал на мисия. Кой да предположи, че едно дребно и крехко момиче като Амани, първо ще обърка тотално плановете му, а после, без да знае, ще го върне в релсите. По-могъщ от всякога. Семейството и приятелите му се бореха за въпросната мисия, но Джин винаги е предпочитал да пътува, да опознава света, да открива нови усещания. С няколко думи- да бъде свободен, независим. С екзотичния си вид, татуировките и носещия се от него дъх на море (това аз си го измислих, няма такова нещо в книгата), той беше глътката свят от която Амани се нуждаеше. Едно от най-хубавите качества на Джин бяха, че приемаше Амани за равна и, че пускаше много шегички. Естествено не можеше да се мери с мис Базик, но беше достоен противник. Джин беше роден с мощ, но бе избрал да скита по света, да се подвизава под различно име и сам да избира пътя по който да поеме. Това ме накара да го харесвам още повече. 

"Изглеждаш, сякаш си родена от огъня" 
"Ти си тази страна, Амани. Ти си по-жива от каквото и да е по тези земи. Ти си огън и барут, винаги с пръст на спусъка"

   Джин и Амани бяха събрани случайно, но както много хора казват "Няма нищо случайно". Свободолюбиви, добри, жертвоготовни, умни, хитри, добри стрелци- всичко това бяха общи черти, но това което наистина ги свързваше (според мен) беше желанието им да видят страната си свободна. "Дете на пустинята" е една история, която би изглеждала страхотно на големия екран, но и така- мастилена врата към вълшебен свят си беше много хубава. В "Goodreads" й дадох 3 звезди, предимно защото действието се разви твърде бързо. Искаше ми се да почета още, да се насладя още малко на историята. Приятно четене.  
Автор : Скот

По-долу виждате моите Джин и Амани

      Ъпдейт : Днес, на 22.04.2018 имах удоволствието да се срещна лично с авторката и да получа автограф с послание. Sooo happy.  Малко е тъмничка снимката, но не ми се ставаше да цъкна лампата :D

                                                                                                

Нова порция пустинни истории (Ревю на "Дете на пустинята")

    "Дете на пустинята", дебютния роман, на Олуин Хамилтън, е една наистина интересна пустинна история, поднесена ни с много екшън, приключения, митове и вълшебни приказки разказани край огъня :) Книгата е увлекателна и читателят бързо се изгубва в пустинята, благодарение на начина по който авторката е предала арабската атмосфера. Историята ни е представена от гледната точка на Амани Ал’Хиза - младо момиче, твърде независимо за света в който е родено.

       Дъстуок - малък град намиращ се насред пустинята и населяван предимно от пияници, и не чак толкова добри хора, е място където жените нямат права и са длъжни да се съобразява с мъжете. Родена и израснала в него, Амани от малка мечтае да се махне и да открие своето място в света. Както споменах и по-горе, тя просто бе твърде независима и свободолюбива за да се впише в тази обстановка.

“Haven't you ever wanted something so bad that it becomes more than a want? I need to get out of this town. I need it like I need to breathe.”

 
      След случайната (или пък не толкова случайната) намеса на красивия чужденец Джин - който беше нещо като наемник, преследван от войските на султана, Амани най-накрая успява да сбъдне отчаяния си копнеж по тъй дълго желаното си бягство. Двамата вече са свободни, но... интересното едвам сега започва. Между пясъците на пустинята те първа им предстои да се изправят пред редица опасности, куп неочаквани ситуации и разкрития.

                                  “I was a desert girl. I thought I knew heat. I was wrong.”
     

    Когато започнах книгата, имах едно такова усещане, че ще ми хареса и не останах разочарована. Историята се развиваше с такова динамично темпо, че на места авторката направо не ме оставаше да осмисля на спокойствие случилото се до тук, а героите бяха още един плюс към тази книга.

Амани защото беше смела, борбена, импулсивна, винаги готова да се впусне през глава в приключенията, да не говорим, че винаги казваше това което и бе на сърцето. Общо взето как да не я обикне човек.

Джин от друга страна пък беше... хм, мисля, че най-точната дума с която мога да го опиша е мистериозен. Да, точно така... мистериозен. През по-голямата част от книгата почти нищо за него не се знаеше и аз през цялото време не спирах да се питам от къде точно е; какво е семейството му и къде е; къде отива и какви са целите му? Двамата с Амани направиха страхотен тандем, а взаимоотношенията им бързо преминаха от подозрения и закачки до онзи тип силна връзка. Хм, добре че получих отговорите на въпросите си преди края на книгата, в противен случай не знам как щях да издържа до втората :)

         За финал искам да благодаря на издателство Егмонт за това, че издават тази невероятна поредица в България. Стискам палци да се хареса на тези от вас които мислят да я прочетат, както стана при мен.

                                                  А ето ги и моите Амани и Джин

Автор: Стайлс

Днешните избори определят бъдещето ни (Ревю на "Всички наши вчерашни дни" на Кристин Теръл")

   "Всички наши вчерашни дни" е история за времето и пространството, любовта, приятелството и изборите, които понякога са по-големи от нас самите. Лус и Фин са притиснати от обстоятелствата да пораснат преждевременно и да вземат решения, засягащи съществуването на миналото, настоящето и бъдещето, такова каквото са го познавали, и такова каквото искат да бъде. Общият им приятел, Джеймс, се е превърнал от гениален млад учен в луд и вманиачен човек, който е забравил смисъла на думите "доброта" и "човечност". Ситуацията в книгата прескача от бъдеще в минало и обратното. Двамата главни герои израстват и се променят. Те страдат, защото задачата в която са се проваляли десетки пъти и сега ги чака недовършена. Те трябва да убият Джеймс в деня в който е най-уязвим, години преди да се е превърнал в чудовище. Всяко друго действие освен убийство е безсмислено. Фин и Ем са се проваляли преди, по много причини, но основната е че онази нощ, преди 4 години, те не виждат Доктора, а едно обикновено, объркано и изплашено момче, което е техен най-добър приятел. 

 “I tell her she's beautiful and perfect and she's going to be okay. I tell her she doesn't need to change herself to fit in with shallow girls or to matter to someone. I tell her everything I wish I had ever known. I tell her I love her, and I realize as I say it that I love me, too.”

“I've been scared of so much stupid crap in my life. Making a bad grade or not fitting in. God, I was scared of you. And it was all such a waste. None of it matters now that the real scary shit is here.” 

   Ем е главната героиня в книгата и е наш разказвач. В миналото тя е на 16 години, малко прилича на новоизлюпена кифла и е безнадеждно влюбена в Джеймс. А и как няма? Той е на 18, висок, красив, умен, богат и безкрайно добър. Единственото, което Марина иска е да бъде с него. Тя получава този шанс, но на ужасна цена. Всичко, което се случва в рамките на 1 нощ я кара да се усъмни във своите ценности. Ем (първата буква, съкратено от Марина- М, от английски "Ем") от друга страна е тотално различна. Тя е бъдещето, тя помни каква е била и знае какво иска от сегашното си Аз. Приема факта, че за да даде на своето минало Аз шанс, трябва да жертва чувствата на сегашното. В бъдещето тя намира любов и подкрепа в лицето на омразният на Марина Фин. Но Ем не е Марина. Вече не. Ем знае, че няма друг избор, но когато на няколко пъти има шанс да убие Джеймс, тя се колебае, защото знае какво ще причини на Марина- на момичето, което обича Джеймс. Докато четях тази книга, нямаше как да не забележа промяната на главната героиня. От една страна беше напълно различна версия на себе си, но в същото време искаше да спести болката на старото си Аз. 

“But soon we’ll be gone, so this is my last chance.” He gives me a shy little smile. “I love you.” 

 

“It's time you started seeing how great you are, just like you wish Marina could see it. I mean, look at me. I think I'm fantastic.” 

   Фин. Като цяло той не се промени много от минало към бъдеще. Въпреки, че Марина го намираше за повърхностен и неприятен, Ем виждаше истинската му същност. А истинското му Аз винаги си остана непроменено- добър приятел, винаги хладнокръвен що се отнася до напечени ситуации, забавен и всеотдаен. Въпреки, че Марина беше неотлъчно до Джеймс навсякъде, аз смятам че не тя го държеше прав и с всичкия си, а Фин. Всичко се дължеше на това, че Фин бе преживял много, но никога не е парадирал с това. Той се криеше зад маската на саркастично хлапе, което пет пари не дава за нищо, докато под прикритие беше нещо друго. Фин, и от миналото, и от бъдещето, знаеше че що се отнася до момичето в групата, той винаги щеше да е втори. На първо място винаги щеше да стои Джеймс. Разликата беше, че Ем избираше него, а Марина- Джеймс. Сега това сигурно ви звучи като каша, но когато прочетете книгата ще го разберете. 

   Джеймс от миналото и Джеймс от бъдещето нямаха абсолютно нищо общо помежду си. Сякаш Доктора беше изтръгнал истинската си същност и се беше превърнал в куха черупка. Именно в тази разлика се състоеше изпитанието на Фин и Ем- да погледнат Джеймс в очите, да насочат пистолет към главата му и да му кажат, че го правят заради делата на Доктора. Джеймс от миналото беше задръстен млад гений, който искаше да промени света. Намеренията му бяха чисти като вода от планински ручей и не разбра какво се случва, когато непознатите, бъдещи версии на приятелите му се опитаха да го убият. Ще ви кажа обаче, че Джеймс от миналото предопредели изхода на историята. 

   Сигурна съм, че ще чета тази книга отново в бъдеще. В много ревюта на книги се говори за израстване на герои, но във "Всички наши места" това израстване се виждаше повече от ясно. Малка е- ще я прочетете за 2-3 дни. Препоръчвам ви я горещо. Няма да съжалявате. Приятно четене.

Автор : Скот

Ето моите Ем, Фин и Джеймс

Рисунки и стърготини (Ревю на "Морето на спокойствието" на катя Милей)

"Морето на спокойствието" е наистина книга съставена от спокойствие, даже меланхолия. Каквото и да ставаше в нея, никой не изпадаше в истерия. Нямаше нищо подобно. Тази книга ме увлече по начина по който действа упойка. Потапяш се плавно в нея, и преди да се усетиш я затваряш. Тя не е външен, а вътрешен писък. Едновременно не чувстваш нищо, но все пак чувстваш нещо. Знам, много е странно. Досега не бях чела подобна и затова не знам как да я опиша най-точно. Просто я прочетете заради начина на писане, заради поглъщащата история, заради страхотните герои и суровите емоции. Заради приятелството, вторите шансове, закачките, красотата и тъгата. Като цяло... просто я прочетете. 

   Настя Кашников е мистерия. Тя е никой. Може да я имаш в живота си с години и пак да не осъзнаеш, че тя е там. Пак няма да знаеш коя е тя. Тайната, скрита дълбоко в нея, е толкова противна, отблъскваща, нелогична и несправедлива, че дори тя самата не я разбира. Тя е ядосана- на себе си, на семейството си, на едно момче. Ядосана е защото тайната й е отнела някои неща от нея. Освен тези неща й е отнела смисъла за живот. Не знам дали ще ми повярвате, когато ви кажа че дори и след като прочетох книгата не разбрах Настя напълно. Начинът по който тя се справяше със своите демони беше често срещан- тичане. Тя бягаше до пълно изтощение. Бягаше от кошмарите, които не можеше да изрече. 1 гараж, 1 семейство, 2 момчета- това беше нейното спасение. Настя крещеше по мълчалив начин, и понякога тези 2 момчета научаваха повече за нея от едно нейно изражение, отколкото от цяло изречение. Но на начинът по който Настя пазеше тайни би завидял/а дори -А от "Малки сладки лъжкини"

   Джош Бенет се бе научил да посреща смъртта като стар приятел. Той не беше ядосан като Настя. Не, той беше примирен със своята съдба. Беше изградил своя живот около смъртта, но беше създал малко кътче на спокойствие точно в нейния център. Имаше своите проекти и инструменти, и това му беше достатъчно. Създаваше от нищо-нещо. След появата на Настя в ежедневието му, силовото му поле започна неусетно да се разтваря. Той беше този, който без да усети, потъна в море от спокойствие. Беше толкова свикнал хората около него да влизат и излизат от живота му, че той не усети как Настя стана част от него. Но този път усети нещо, когато тя наруши неписаните правила. 

   Дрю Лейтън беше типичното американско момче- красиво, наперено, уверено и заобиколено от момичета, но криещо се под маска. Дори той се беше примирил със факта, че цял живот ще изглежда като задник. Не му пречеше, защото той знаеше кой е и какво може. Когато Настя влезе в неговия живот, те заформиха доста особена, но здрава връзка помежду си. За тях един поглед, един жест беше достатъчен, за да се разберат. Точно това им беше уникалното- хора, които се разбират без думи. Точно тя му показа истински важните неща в живота му, и макар той да ги виждаше, не правеше нищо по въпроса да ги задържи. Връзката му с Джош беше изградена върху взаимно разбиране, уважение и истинско мъжко приятелство (каквото и да значи това). Всеки разговор между тях беше от типа "кратко, точно и ясно"- без заобикалки, без глупости. Дрю беше нещо като аутсайдер- той наблюдаваше и разбираше. 

   Тази книга няма да ви натовари емоционално, поне не за дълго. Ще я прочетете и животът ви ще продължи без fandom истерии и сълзи. Но пък ще ви остави едно хубаво, щастливо чувство, каквото оставя една наистина хубава книга. 

Ето как аз си представям Настя и Джош 

Автор : Скот