Спомени за щастие (Ревю на "Под бадемовото дърво" на Лора Маквей)

"В онези дни човек можеше да направи всичко, да бъде всичко, което си поиска. Да си представя всичко!- пояснява мама с усмивка"

   Видях я за пръв път преди месеци, на място пълно с любов, за хората която я търсят. Тя изглеждаше евтино, но душата й струваше милиони. Ходих да я виждам всеки ден, бях несигурна как се чувствам, спрямо нея. Но как може да си напълно сигурен в нещо в тези странни времена? Знаех, обаче, че в един момент ще се предам и ще я опозная отблизо, бях сигурна че ще я държа в ръцете си. Този флирт, това ухажване от моя страна продължи месеци, дълги месеци в които тя беше в ума ми, докато по празниците тя не стана моя. Най-накрая.

Това излияние не е за някое мистериозно момиче, не. Това бе историята ми с книгата "Под бадемовото дърво" на Лора Маквей. Здравейте, здравейте, отдавна не съм не подвизавала тук, за жалост. Но, нова година- нов късмет. Днес ще ви разкажа малко за това невероятно литературно произведение. 

Това е приказка, това е разказ, това е спомен за миналото. Това е сън, или пък не? А може би е a trip down memory lane. Сам човек трябва да го преживее, за да знае. Едно пътуване назад във времето, разказано в едно тясно купе, във влак от Транс сибирската железница. Историята на едно бедно финансово, но богато душевно, семейство, което има само себе си на този свят. И това им е достатъчно. Тази книга е една нападка от страна на авторката, срещу тази общонародна вековна лудост, наречена война. Война- това, което разрушава семейства, щастие и ценности. 

"Тогава градът беше съвсем различен. Живей и остави другите да живеят, такова му беше мотото. Или поне беше така, преди да започнат бомбардировките и престрелките."

Малката Самара и голямото и семейство са просто прашинка във вихрушката на войната в Афганистан. Тогава тя е още невръстно дете, когато започва войната, имам предвид. Някой от нас да помни името на тази страна да се е свързвало с образи на щастливи млади хора, пеещи и танцуващи; на жени без бурки, които се усмихват широко и запленяват мъжките погледи? Не, нали? Е, този свят е бил ежедневието на родителите на Самара, но всичко това е минало от момента, в който бомбардировките все повече зачестяват в Кабул, откакто хората спират да се смеят и започват да шушукат, откакто невъобразимо крайните талибани потъпкват правото на мнение, за да се чува тяхното. И всички бягат. Къде? Там където всички семейства, както това на Самара, няма да станат нито физически, нито психически жертви на едно безумие. Жертви на война, в която момчетата най-често свършват с оръжие в ръка, ако са късметлии. А момичетата- необразовани, прикрити и ограничени. 

Семейството на нашата разказвачка има големи мечти, всяко едно от децата има бленувана професия, и иска шанс в живота. Затова една вечер, родителите им, под прикритието на нощта, напускат прекрасния си дом под бадемовото дърво. Естествено има болка, мъчителни спомени от онзи цветен и забавен живот, който е съществувал, но тези спомени са именно това вече- спомени. Ежедневието на 7- членното, тогава, семейство е несигурно, опасно, но неизбежно. Децата слушат истории за света, скупчени около майка си, чиито глас може да омагьосва, да рисува с думи, да обещава всичко, докато няма нищо. 

"В картината на Афганистан, която тя рисува пред нас, жените работят наравно с мъжете. А после в Кабул отварят магазин, в който продават минижупи и пред вратата му се извива дълга опашка, чак до съседната пресечка. В нейните разкази жените избират дали да носят бурки или нещо друго, и са свободни да ходят навсякъде, където им се прииска."

Едно от многото неща, заради които обикнах тази книга е образът на родителите. Макар вещите им да се побираха в няколко стари куфара, за тях бягството от Кабул не беше край, а начало. Техният стремеж бе децата им сами да могат да начертаят пътя си. Никога не биха се примирили с идеята, че светът няма да е отворен широко за тях. Душите им бяха непримирими и свободни, в едно време на жестокост, тесногръдие и убийство на човешкото у хората. 

Тази книга беше много по-тежка, отколкото очаквах, защото беше истинска. Защото истории като тази са милиони, но забравени, неотразени, неразказани, а са били най-страшното събитие за хората, преживели го. Но съм изключително щастлива, че я прочетох. Историята е повече от тъжна, тя е сърцераздирателна. Въпреки това е нужно да бъде прочетена. Та, ако желаете, отворете я и попийте това, което Лора Маквей иска да ви каже. Приятно четене.  

Скот