Прокълнатите фенове (Ревю на "Хари Потър и прокълнатото дете на Дж.К.Роулинг")

   Хорица, това ревю го отлагах доста. И книгата отлагах, защото чувах и виждах покъртителни неща за нея. Но за всичко си идва момент в който трябва да се изкажеш, че да  ти олекне. Боже, като обявиха че ще има нова книга за Хари Потър, то беше такова щастие, такова вълнение. Бях на седмото небе. После тя излезе, аз не я изчетох и от там нататък всичко си отиде както се казва "коня у ряката". Блогъри, влогъри, приятели и непознати взеха да я плюят, а аз все повече се плашех. Повече се страхувах от "Хари Потър и прокълнатото дете", отколкото да ме сгащи някой циганин вечер, или да ме заговори странник пред Народен театър. Защо, ами защото тази книга е посмешище. В Гудрийдс й дадох 4 звезди, защото историята си беше в света на Хари Потър, имаше някаква част от духа на поредицата и НЯКОИ от героите не бяха тотални странници. В момента съм пред държавен изпит и яда ми трябваше да се излее някъде. Очевидно тук ще да е. "Прокълнатото дете" или прокълнатите заклети фенове на поредицата? По малко и от двете.

Албус

Та така. Юни 2020, години се минаха от книгата и представлението, и Раличка подхваща книгата. Не само не знам какво по дяволите се случва, буквално от първите страници, но и нямам обяснение защо героите, които ми бяха идоли от ранна детска възраст се държат като идиоти, и съвсем не като себе си. Всичко точно, Хари и Джини са си  семейство от има-няма 20 години, децата пораснали и вече на път за Хогуортс. Големият син на Хари- Джеймс изобщо не го бърка нищо, нито сянката на баща му, нито нищо. Живее си момчето живота и толкова. Но брат му Албус нещо ме вкара в потрес. То не беше един прикрит гняв, че баща му е небезизвестният Хари Потър, детето което  оцелява, победилият Волдемор млад магьосник. Едва ли не той му беше виновен за всичко- че е нещастен, че животът му щеше да е по-лесен ако е син на някой си случаен магьосник. Беше му неудобно, че всички го сочат с пръст. Да, сякаш на баща ти не му беше тъпо, но го преживя човекът. Още щом беше на гара Кинг Крос попита баща си какво аджеба ще си помисли той за него, ако разпределителната шапка го пусне в Слидерин, а Хари най-нормално му каза, че домът няма никакво значение. Обясни му сигурно не за пръв път за Снейп и така нататък, но Албус си знаеше неговото и тайно го хейтеше. Минаха още 3 години и четях, че мнението на Албус за баща му не се подобри и  това вече ми беше малко прекалено, при положение че си намери доста добър приятел още във "Хохуортс експрес" първата година, в лицето на не кой да е, а сина на Малфой- Скорпиус. И видиш ли ти, отрочето на Малфой беше страхотно хлапе, понасяше тирадите на приятеля си, въпреки че хората все още съдеха Малфой задето се е движел със смъртожадните, но и се носеше слух че Скорпиус е всъщност син на Волдемор. На фона на това проблемите на Албус бяха беи кахъри, но по ирония на съдбата детето на Хари  бе ядосано и мрачно като Драко, а детето на Драко беше оптимистично и лъчезарно като Хари. Приятелството им обаче работеше. И двамата ги сочеха с пръст, и двамата нямаха голям шанс за приятелства, и двамата не обичаха куидич (как?!?) и си бяха вълци единаци. Най-голямата глупост в тази книга не беше отношението на Албус към баща му, не. Нов герой, нов характер. ОК. Но това да променят вече съществуващи персонажи ми преля чашата. Някои неща, които Хари каза на сина си. И ще ги назова, защото е  важно, така че ВНИМАНИЕ СПОЙЛЕР. Когато се караха и Хари му каза "Иска ми се да не беше мой син"... *поемам си дълбоко дъх*. Как наистина някой би могъл да падне  толкова ниско и дори за миг да си помисли, че Хари...ХАРИ ПОТЪР...който няма майка и баща...който винаги е харесвал всеки човек, който среща, накрая дори и Драко, може да се ядоса толкова много и да каже на собственото си дете, че не иска той да му е син. Просто нелепо. А Джини просто седеше отстрани и не каза нищо. Джини, която  всички познаваме би го фраснала с тиган през главата, ако Хари каже нещо такова. Кога изобщо Джини си е мълчала за нещо.

Скорпиус

Друг момент, в другото семейство. Нека си спомним Хърмаяни и седемте й години в Хогуортс. Постоянно обект на подигравки и завист. Постоянно обиждана- от Малфой, от  Панси Паркинсон, от Снейп, от Белатрикс и кой ли още не. Та не би ли Хърмаяни възпитала децата си да не правят именно това. Да, ама не. Дъщерята на Рон и Хърмаяни- Роуз бе достойна за роля в "Mean girls". Изобщо не поддържаше връзка с братовчед си Албус, присмиваше му се, правеше си шегичи със Скорпиус. И това беше, когато  благоволеше да им обърне минимално внимание. Аз не видях много родителско присъствие от страна на Хърмаяни, пък какво остава за Рон. Според мен който е писал това  нещо просто е решил, че Рон е абсолютна загуба на време и го е закопал някъде под чехъла на Хърмаяни.

Трето, мислех си че Хари като аврор няма да е пълен дебил. Неговият отдел беше конфискувал нелегален времевърт и го бяха заключили в кабинета на Хърмаяни. Но децата,  ПОДЧЕРТАВАМ четвъртокурсници, успяха да проникнат в министерството на магията и ей така да го откраднат. Вие ще си прочетете защо, ако сте от малкото които още не са  чели книгата. За моя огромна изненада, най-нормалният герой в "Хари Потър и прокълнатото дете" беше Малфой, представете си. Последната капка беше, когато прочетох, че почти във всяко връщане на времето от тези две пешлемета Албус и Скорпиус, Седрик Дигъри беше някакъв мега лош. Като човек от Хафълпаф съм обидена ужасно. Седрик  беше олицетворение на чест и достойнство, нищо не би го направило такъв, какъвто го изкараха в това подобие на книга. Моля ви се, наистина, моля ви се.
 
След един определен момент вече приемах поредната простотия, която ми представяха, защото се бях примирила че явно така ще е. Гъбите, които са яли явно са били силнички. Не знам защо продължават да доят тази крава, и да, никога не съм мислела че ще нарека света на Роулинг "крава", но ето че стигнах и това дъно. Всичко си приключи перфектно, кому бе нужно "20 години по-късно" и  "Фантастични животни"? Но поне във животните имаме Нют Скамандър и Джейкъб Ковалски, тук буквално няма за какво да се хване човек. Мисля тук да прекъсна тирадата.
Смисъл има още много, но така ще разкрия много от този "страхотен" сценарий, а искам сами да му се насладите. И така, приятно четене и успех.

Скот

Митовете се превръщат в реалност (Ревю на "Дете на пустинята" на Олуин Хамилтън)

   "Дете на пустинята" е първият роман, написан от ръката на Олуин Хамилтън. Мисля, че тя се е справила перфектно. Доказателство за това е, че "изядох" книгата за има-няма ден и половина. 

   Амани е родена на грешното място. Тя е по-голяма, по-многопластова от обкръжаващия я свят. Повече от всичко иска да избяга от западналия Дъстуок и да потърси свое място под слънцето- в Изман, столицата на страната. Това е мястото за което за което тя мечтае от ранна детска възраст, което е станало символ на свободата. Но Дъстуок не е място в което лесно се намират пари, особено от момиче. Но Амани притежава необичайно за жена умение- тя владее пистолета, все едно той е продължение на ръката й. Пистолетът е нейният път за бягство. Една вечер тя отива в местния, супер отблъскващ бар, свърталище на пияници и дърти безделници. Има намерението да участва в състезание по стрелба и с наградата да замине. Да, ама не. Защото освен местните, в бара тази вечер има и нов човек- непознат, който е почти толкова добър стрелец, колкото нея. Преструвайки се на мъж, и спечелвайки си прякора "Синеокия Бандит", Амани е на косъм от победата, когато нещата много бързо се обръщат с главата надолу. Тя избягва от масовия бой в нощта, заедно с мистериозния чужденец. След тази си среща, тя е всмукана във вихрушка от събития- нахлуването на армията на султана в града, която търси предател; повторната поява на чужденеца; мигове с татуировки; залавянето на митично пони; бягство от Дъстуок с непознатия, носещ името Джин. Плановете на Амани, макар и поели по различна пътека, следват същата крайна цел- Изман. След като най-нагло приспа Джин в един пустинен бар, нашата бандитка пое към столицата сама. Скоро след като я намери, Джин несъзнателно я направи част от приключението си, включващо джинове, магически понита (буракита), шейпшифтъри, крадци на кожи, бунтовнически организации, армии и малко химия помежду им. Амани само беше чувала за "Въстаналия принц", но ето че пътуването й щеше да я свърже с легендата. Докато четях тази книга, постоянно я сравнявах с "Въглен в пепелта". Единственото предимство на "Дете на пустинята" пред нея бе Амани. Сравнявах я с главната героиня във "Въглен в пепелта"- Лайя и Синеокият Бандит винаги печелеше. Цапната в устата-да. Бойна и жертвоготовна- да. Затова мис Ал' Хиза ми стана любимка от тази книга. 

  

"Не ти ли се е случвало да искаш нещо толкова отчаяно, че желанието да се превърне в нужда? Имам нужда да се измъкна от този град. Така, както имам нужда да дишам"



   Аджинад Ал' Оман бин Изман, за по-кратко Джин, бе тръгнал на мисия. Кой да предположи, че едно дребно и крехко момиче като Амани, първо ще обърка тотално плановете му, а после, без да знае, ще го върне в релсите. По-могъщ от всякога. Семейството и приятелите му се бореха за въпросната мисия, но Джин винаги е предпочитал да пътува, да опознава света, да открива нови усещания. С няколко думи- да бъде свободен, независим. С екзотичния си вид, татуировките и носещия се от него дъх на море (това аз си го измислих, няма такова нещо в книгата), той беше глътката свят от която Амани се нуждаеше. Едно от най-хубавите качества на Джин бяха, че приемаше Амани за равна и, че пускаше много шегички. Естествено не можеше да се мери с мис Базик, но беше достоен противник. Джин беше роден с мощ, но бе избрал да скита по света, да се подвизава под различно име и сам да избира пътя по който да поеме. Това ме накара да го харесвам още повече. 

"Изглеждаш, сякаш си родена от огъня" 
"Ти си тази страна, Амани. Ти си по-жива от каквото и да е по тези земи. Ти си огън и барут, винаги с пръст на спусъка"

   Джин и Амани бяха събрани случайно, но както много хора казват "Няма нищо случайно". Свободолюбиви, добри, жертвоготовни, умни, хитри, добри стрелци- всичко това бяха общи черти, но това което наистина ги свързваше (според мен) беше желанието им да видят страната си свободна. "Дете на пустинята" е една история, която би изглеждала страхотно на големия екран, но и така- мастилена врата към вълшебен свят си беше много хубава. В "Goodreads" й дадох 3 звезди, предимно защото действието се разви твърде бързо. Искаше ми се да почета още, да се насладя още малко на историята. Приятно четене.  
Автор : Скот

По-долу виждате моите Джин и Амани

      Ъпдейт : Днес, на 22.04.2018 имах удоволствието да се срещна лично с авторката и да получа автограф с послание. Sooo happy.  Малко е тъмничка снимката, но не ми се ставаше да цъкна лампата :D

                                                                                                

Нова порция пустинни истории (Ревю на "Дете на пустинята")

    "Дете на пустинята", дебютния роман, на Олуин Хамилтън, е една наистина интересна пустинна история, поднесена ни с много екшън, приключения, митове и вълшебни приказки разказани край огъня :) Книгата е увлекателна и читателят бързо се изгубва в пустинята, благодарение на начина по който авторката е предала арабската атмосфера. Историята ни е представена от гледната точка на Амани Ал’Хиза - младо момиче, твърде независимо за света в който е родено.

       Дъстуок - малък град намиращ се насред пустинята и населяван предимно от пияници, и не чак толкова добри хора, е място където жените нямат права и са длъжни да се съобразява с мъжете. Родена и израснала в него, Амани от малка мечтае да се махне и да открие своето място в света. Както споменах и по-горе, тя просто бе твърде независима и свободолюбива за да се впише в тази обстановка.

“Haven't you ever wanted something so bad that it becomes more than a want? I need to get out of this town. I need it like I need to breathe.”

 
      След случайната (или пък не толкова случайната) намеса на красивия чужденец Джин - който беше нещо като наемник, преследван от войските на султана, Амани най-накрая успява да сбъдне отчаяния си копнеж по тъй дълго желаното си бягство. Двамата вече са свободни, но... интересното едвам сега започва. Между пясъците на пустинята те първа им предстои да се изправят пред редица опасности, куп неочаквани ситуации и разкрития.

                                  “I was a desert girl. I thought I knew heat. I was wrong.”
     

    Когато започнах книгата, имах едно такова усещане, че ще ми хареса и не останах разочарована. Историята се развиваше с такова динамично темпо, че на места авторката направо не ме оставаше да осмисля на спокойствие случилото се до тук, а героите бяха още един плюс към тази книга.

Амани защото беше смела, борбена, импулсивна, винаги готова да се впусне през глава в приключенията, да не говорим, че винаги казваше това което и бе на сърцето. Общо взето как да не я обикне човек.

Джин от друга страна пък беше... хм, мисля, че най-точната дума с която мога да го опиша е мистериозен. Да, точно така... мистериозен. През по-голямата част от книгата почти нищо за него не се знаеше и аз през цялото време не спирах да се питам от къде точно е; какво е семейството му и къде е; къде отива и какви са целите му? Двамата с Амани направиха страхотен тандем, а взаимоотношенията им бързо преминаха от подозрения и закачки до онзи тип силна връзка. Хм, добре че получих отговорите на въпросите си преди края на книгата, в противен случай не знам как щях да издържа до втората :)

         За финал искам да благодаря на издателство Егмонт за това, че издават тази невероятна поредица в България. Стискам палци да се хареса на тези от вас които мислят да я прочетат, както стана при мен.

                                                  А ето ги и моите Амани и Джин

Автор: Стайлс