Кръвта ни е еднаква (Ревю на "Изолация" на Бекс Чан)

Никога, в солидния ми опит като фен на Хари Потър, не си бях представяла, че книга като тази е възможна. Разбира се, това идва от факта, че през повече от това време съм била дете и мнението ми не е било основано на мои заключения. Но тази книга е достъпна, и най-вече за онези, които могат да виждат отвъд стигмите, заложени от самата Джоан Роулинг. Тя самата загатва за възможността книга като "Изолация" да види бял свят в последните минути на "Хари Потър и даровете на смъртта"- там, на гара Кинг Крос. Всичко е възможно, стига да гледаме достатъчно съсредоточено. 

 Бекс Чан е експерт в това. Тя умело ни показва какво има в пукнатините в книгите и филмите, и отговаря на незададените въпроси, онези които подсъзнателно сме питали. Стига, разбира се, ние да приемем вижданията й. Тук ще кажа, че никога не съм се замисляла чак толкова за Драко Малфой. Слидеринец и Малфой. Но реално той е много по-сложен персонаж от това. Не се бях замисляла, че той е натоварен с бремето на толкова древната си фамилия, че е задължен да следва вярванията, които са били като закони- да е в Слидерин, да се движи винаги с най-влиятелните хора, да е на върха и, най-вече, да продължи чистокръвната линия. Не му е бил даден шанс да мисли, покварата на Луциус,витаеща над него постоянно, го е лишила от личен избор и мнение. Замисляйки се по-дълбоко, този живот ми изглежда ужасен, и изключително тъжен. 

В "Изолация" Бекс Чан разгръща възможностите на Малфой, както Дж.К.Р. така и не направи. Действието се развива по времето, когато Хари и Рон се скитат из страната в търсене на хоркрукси, а Хърмаяни е в Хогуортс. А Драко търси закрила от Волдемор, и се връща в училище. При две условия. Без пръчка. И да стои в една единствена стая. Тази на Хърмаяни. Нито една от страните не го иска, но нито Хърмаяни има избор, нито Драко.Бавно, почти летаргично за нас читателите, минават месеци в тази стая. Уж всичко е еднакво всеки ден, а толкова много героите се променят с всяка следваща глава и реплика.

Всичко в тази книга е красиво. Начинът по който е написана, плавността на действието, героите които са в пъти по-детайлно описани, но най-вече умението им да се променят. Всеки по свой начин, борейки се с разбиранията си, терзаейки се, разкъсвайки се, изменяйки се под влиянието на други хора. Започва с Хърмаяни и Драко, да. Но "Изолация" е и за редица още- Луна и Блейз Забини, Тео Нот, за Андромеда и Нарциса Блек, за Тонкс. 

Нещото за което мога да дрънкам с часове е как е поставен и развит въпросът за чистокръвността. Хърмаяни (с думите на Бекс, разбира се) просто разбива убежденията на Драко с едно единствено изречение, вероятно най-въздействащото в цялото произведение, да не кажа най. Брилянтността на Хърмаяни отново беше подчертана, но тук тя имаше и ред слабости, ред болки и причини да е самотна. Празнината в сърцето й, оставена от Хари и Рон бе огромна. За нея помогна Драко. 

Малфой беше съвсем сам, отритнат от "своите", считан за мъртъв от родителите си и принуден да се приюти в училището, което е било свидетел на най-греховните му деяния. А и затворен в една стая с кажи-речи последния човек на земята, който иска да види. Гневен, горделив и приличащ на себе си, с убеждения, които го разкъсваха. За това помогна Хърмаяни. Тя бавно, но ефективно му показа, че всички магьосници са равни, независимо от кръвта във вените им. Че властта не те удовлетворява в края на деня, не топли така като една дума от верен приятел. 

Драко даде на Хърмаяни нещо, което аз лично смятах че тя заслужаваше, но не получи- достоен партньор. Не по-малко интелигентен от нея, й подхождаше, във всеки един елемент. А тя му даде нещо още по-ценно, нещо което той никога не е имал. Любов. Голямото й сърце понесе много удари, но не се затвори за него, колкото и да я отблъскваше той. Напротив, чрез обичта си тя му помогна да стане мъжът, който той винаги е имал силите да бъде. Тя повярва в онази малка, отлично скрита, частица добро в него. 

Това е книга за любовта и приятелството, най-вече- за човек като Малфой, който винаги е дружал с хора, които е използвал, приятелството бе, меко казано, безполезно. Леля му Андромеда се намеси за да му покаже обратното. За изборите по време на война, за цената й- да се разделиш с най-скъпия за теб човек и да не си сигурен дали изобщо ще го видиш отново, или да избягате, но да знаете че това е страхлива постъпка. За невидимия затвор, нарече още "наш ум" и терзанията на които той може да ни подложи във всеки един миг. За добрият пример- как той, макар и за кратко, има силата да промени някого из основи. И за още нещо- за силата на човешкия дух. 

Приятно четене. 

Скот

Прокълнатите фенове (Ревю на "Хари Потър и прокълнатото дете на Дж.К.Роулинг")

   Хорица, това ревю го отлагах доста. И книгата отлагах, защото чувах и виждах покъртителни неща за нея. Но за всичко си идва момент в който трябва да се изкажеш, че да  ти олекне. Боже, като обявиха че ще има нова книга за Хари Потър, то беше такова щастие, такова вълнение. Бях на седмото небе. После тя излезе, аз не я изчетох и от там нататък всичко си отиде както се казва "коня у ряката". Блогъри, влогъри, приятели и непознати взеха да я плюят, а аз все повече се плашех. Повече се страхувах от "Хари Потър и прокълнатото дете", отколкото да ме сгащи някой циганин вечер, или да ме заговори странник пред Народен театър. Защо, ами защото тази книга е посмешище. В Гудрийдс й дадох 4 звезди, защото историята си беше в света на Хари Потър, имаше някаква част от духа на поредицата и НЯКОИ от героите не бяха тотални странници. В момента съм пред държавен изпит и яда ми трябваше да се излее някъде. Очевидно тук ще да е. "Прокълнатото дете" или прокълнатите заклети фенове на поредицата? По малко и от двете.

Албус

Та така. Юни 2020, години се минаха от книгата и представлението, и Раличка подхваща книгата. Не само не знам какво по дяволите се случва, буквално от първите страници, но и нямам обяснение защо героите, които ми бяха идоли от ранна детска възраст се държат като идиоти, и съвсем не като себе си. Всичко точно, Хари и Джини са си  семейство от има-няма 20 години, децата пораснали и вече на път за Хогуортс. Големият син на Хари- Джеймс изобщо не го бърка нищо, нито сянката на баща му, нито нищо. Живее си момчето живота и толкова. Но брат му Албус нещо ме вкара в потрес. То не беше един прикрит гняв, че баща му е небезизвестният Хари Потър, детето което  оцелява, победилият Волдемор млад магьосник. Едва ли не той му беше виновен за всичко- че е нещастен, че животът му щеше да е по-лесен ако е син на някой си случаен магьосник. Беше му неудобно, че всички го сочат с пръст. Да, сякаш на баща ти не му беше тъпо, но го преживя човекът. Още щом беше на гара Кинг Крос попита баща си какво аджеба ще си помисли той за него, ако разпределителната шапка го пусне в Слидерин, а Хари най-нормално му каза, че домът няма никакво значение. Обясни му сигурно не за пръв път за Снейп и така нататък, но Албус си знаеше неговото и тайно го хейтеше. Минаха още 3 години и четях, че мнението на Албус за баща му не се подобри и  това вече ми беше малко прекалено, при положение че си намери доста добър приятел още във "Хохуортс експрес" първата година, в лицето на не кой да е, а сина на Малфой- Скорпиус. И видиш ли ти, отрочето на Малфой беше страхотно хлапе, понасяше тирадите на приятеля си, въпреки че хората все още съдеха Малфой задето се е движел със смъртожадните, но и се носеше слух че Скорпиус е всъщност син на Волдемор. На фона на това проблемите на Албус бяха беи кахъри, но по ирония на съдбата детето на Хари  бе ядосано и мрачно като Драко, а детето на Драко беше оптимистично и лъчезарно като Хари. Приятелството им обаче работеше. И двамата ги сочеха с пръст, и двамата нямаха голям шанс за приятелства, и двамата не обичаха куидич (как?!?) и си бяха вълци единаци. Най-голямата глупост в тази книга не беше отношението на Албус към баща му, не. Нов герой, нов характер. ОК. Но това да променят вече съществуващи персонажи ми преля чашата. Някои неща, които Хари каза на сина си. И ще ги назова, защото е  важно, така че ВНИМАНИЕ СПОЙЛЕР. Когато се караха и Хари му каза "Иска ми се да не беше мой син"... *поемам си дълбоко дъх*. Как наистина някой би могъл да падне  толкова ниско и дори за миг да си помисли, че Хари...ХАРИ ПОТЪР...който няма майка и баща...който винаги е харесвал всеки човек, който среща, накрая дори и Драко, може да се ядоса толкова много и да каже на собственото си дете, че не иска той да му е син. Просто нелепо. А Джини просто седеше отстрани и не каза нищо. Джини, която  всички познаваме би го фраснала с тиган през главата, ако Хари каже нещо такова. Кога изобщо Джини си е мълчала за нещо.

Скорпиус

Друг момент, в другото семейство. Нека си спомним Хърмаяни и седемте й години в Хогуортс. Постоянно обект на подигравки и завист. Постоянно обиждана- от Малфой, от  Панси Паркинсон, от Снейп, от Белатрикс и кой ли още не. Та не би ли Хърмаяни възпитала децата си да не правят именно това. Да, ама не. Дъщерята на Рон и Хърмаяни- Роуз бе достойна за роля в "Mean girls". Изобщо не поддържаше връзка с братовчед си Албус, присмиваше му се, правеше си шегичи със Скорпиус. И това беше, когато  благоволеше да им обърне минимално внимание. Аз не видях много родителско присъствие от страна на Хърмаяни, пък какво остава за Рон. Според мен който е писал това  нещо просто е решил, че Рон е абсолютна загуба на време и го е закопал някъде под чехъла на Хърмаяни.

Трето, мислех си че Хари като аврор няма да е пълен дебил. Неговият отдел беше конфискувал нелегален времевърт и го бяха заключили в кабинета на Хърмаяни. Но децата,  ПОДЧЕРТАВАМ четвъртокурсници, успяха да проникнат в министерството на магията и ей така да го откраднат. Вие ще си прочетете защо, ако сте от малкото които още не са  чели книгата. За моя огромна изненада, най-нормалният герой в "Хари Потър и прокълнатото дете" беше Малфой, представете си. Последната капка беше, когато прочетох, че почти във всяко връщане на времето от тези две пешлемета Албус и Скорпиус, Седрик Дигъри беше някакъв мега лош. Като човек от Хафълпаф съм обидена ужасно. Седрик  беше олицетворение на чест и достойнство, нищо не би го направило такъв, какъвто го изкараха в това подобие на книга. Моля ви се, наистина, моля ви се.
 
След един определен момент вече приемах поредната простотия, която ми представяха, защото се бях примирила че явно така ще е. Гъбите, които са яли явно са били силнички. Не знам защо продължават да доят тази крава, и да, никога не съм мислела че ще нарека света на Роулинг "крава", но ето че стигнах и това дъно. Всичко си приключи перфектно, кому бе нужно "20 години по-късно" и  "Фантастични животни"? Но поне във животните имаме Нют Скамандър и Джейкъб Ковалски, тук буквално няма за какво да се хване човек. Мисля тук да прекъсна тирадата.
Смисъл има още много, но така ще разкрия много от този "страхотен" сценарий, а искам сами да му се насладите. И така, приятно четене и успех.

Скот