До книгите с които просто се свързваш (Ревю на "До всички момчета, които съм обичала" на Джени Хан)

   "До всички момчета, които съм обичала" е нещо непонятно за мен. Бе толкова проста, но пък и така въздействаща. Истинско свидетелство, че всичко най-хубаво в живота е простичко. Но за мой срам, я преоткрих чак сега. Казвам "преоткрих", защото аз я открих горе-долу още когато Джени Хан я написа. Бях я намерила в Гудриййдс, бях си я отбелязала и всичко, но нещо не ми звучеше и не ми беше на дневен ред. След това всички започнаха да откачат по нея, а аз понякога се плаша щом мнозинството хареса нещо толкова много. И така, до лято 2019. Във влака София- Бургас я започнах. И така стана защо е масова истерия. Хем забавна, хем истинска, хем лека за четене, без екстремни любовни истории (изключая някоя драма в главата на Лара Джийн), приятелствата бяха описани правдоподобно, не от онези съревноваващи се за драма изпълнение на Оскарите. (Знаете, от типа където двама са на ръба на скала, единия да пада, а другия не го пуска и се води следният диалог : "Пусни ме или и двамата ще умрем"-"Не, никога. Или ще те спася или умирам и аз"). Съжалявам за отклонението. Всичко беше в рамките на нормалното и точно това беше най-хубавото. Ще опитам да поговоря за героите като пиша до тях, както Лара Джийн. 

Питър Кавински, ти ме спечели с това, че никога не изневери на себе си. Не се преструваше, каквото и да правеше, каквито и схеми да връткаше, бе откровен с всички. Бе себе си през цялото време. Това е. Повечето, да не кажа всички, момчета на твоята възраст не биха играли толкова искрено, колкото ти с Кити. Също и фактът, че мислеше наистина това, което пишеше в бележките за Лара Джийн. Защото можеше просто да й даваш празни листчета и пак да постигнеш целта си, но ти предпочиташе да напишеш нещо мило (нищо, че тя не четеше повечето от тях). Важен е жестът. Бе и грижовен- предимно към Джен, но пък и това е много впечатляващо, защото показа що за човек си. Тя да те зареже, а ти да тичаш при нея щом й скимне, защото ти пука. Вместо да й теглиш една майна и да продължиш, ти всъщност правеше всичко по силите си, за да я подкрепяш. Създаде цяла пиеса, за да си я върнеш, но пък в тази пиеса намери нещо, което не очакваше- истинска любов, докато уж беше преструвка. Приятел, грижовен, добър, истински- с такива качества защо пък човек не би поискал един Питър Кавински за себе си? 

"He...he looks at you a lot, Lara Jean. When you're not paying attention. He looks at you to see if you're having a good time. "

Скъпа, Лара Джийн, ти ме спечели с това, че също бе себе си. Да- щура, леко драматична, с доста силни емоции. Но пък с голямо сърце. Все повтаряше как винаги би поставила сестрите си, баща си, Джош и изобщо всеки, когото обичаш пред себе си. И това е много рядко срещано качество. Особено за тинейджър. Гледаше да угодиш на всички- било то да им правиш любимите курабийки за Коледа; било то да станеш рано сутрин (аз не бих!), за да отидеш да купуваш стари мебели; било то да загърбиш чувства, за да не нараниш човек, когото обичаш. Ти обичаше всички, но истинската любов за теб бе плашеща. Когато започна фалшивата ти връзка с Питър, бе като на шега, бе странно, но пък и приятно някак си, дори забавно на моменти. Щом обаче осъзна, че всичко вече е истина, страхът се обади. И това е нормално- имам предвид да се зачудиш дали той е точният. Все пак връзката му с Джен беше доста притеснителна и щеше да е наивно да се впуснеш във връзка ей така, като сляпа патка. Та, затова че беше себе си- благодаря ти, Лара Джийн. 

 "Love is scary. It changes, it can go away. That's the part of the risk. I don't want to be scared anymore."

 Джош Сандерсън, ти си една почти перфектна мечта. "Почти", защото не беше безгрешен, но това е ОК. Много ми хареса това, че ти беше истински приятел с всички сестри Сонг, не само с Марго. Играеше с Кити, все едно че беше твоя собствена сестра; обличаше се като Хари Потър, за да бъдеш в тон с костюма на Лара Джийн. Пазеше сърцата им по-добре от своето собствено. Остана истински приятел на семейството на Марго и след като тя ти би шута и замина на другия край на света. Устоя и когато Лара Джийн спря да ти говори, поради неизвестни за теб причини. Ти се интересуваше дали е щастлива и се опитваше да я опазиш от Питър. Разбра я и когато тя избра него, вместо теб. Свястно момче си, това е. 

Крис...Не знам как точно да ти благодаря. Баси пича, badass bitch...неповторима...една по рода си. Най-много ме радваше това, че постоянно нареждаше Женевиев, ей така от нищото. Не понасяше да се правиш на нещо, което би се харесало на другите. Вършеше всевъзможни глупости, за теб се носеха легенди и ти ги носеше едва ли не като медал на гърдите си. "Много важно чуждото мнение, важното е на мен да ми е гот" сякаш ти бе мотото. Беше, някак си, много свеж персонаж, доста контрастиращ от този на Лара Джийн и това беще много хубаво. Допълвахте се. 

"I know you're all about hoes before bros, but if I were you, I'd be careful. My cousin's a barracuda," 

"I'm no rat, unlike her. Remember that time she told our grandma I was going to school drunk? My grandma wanted to use the money she saved for my college for rehab! They had a family meeting about me! I'm so glad you stole Kavinsky from her."

"Gen's going to the ski trip, you know? She's class president, so she's basically organizing it. So just beware. Don't ever go ski alone."

   Въпреки, че бяха абсолютни противоположности, Питър и Лара Джийн някак се напаснаха по средата на една грандиозна лъжа. Разграничиха истината от лъжата и се разбраха. Душевно имам предвид. Питър научи Лара Джийн, че да живееш в истинския живот изисква да си смел, въпреки че вероятно се страхуваш. Лара Джийн научи Питър, че е нормално понякога да се откъснеш от този реален свят и да го отвлече в един друг, в който съществуваха само двамата. Реалност и фантазия. По малко и от двамата.    

Скот

Да бъдеш Саймън (Ревю на "Истории от академията за ловци на сенки" на Касандра Клеър)

   Хей, хей. Скот пак поства ново ревю. Някъде преди месец си купих "Истории от академията за ловци на сенки". И отново, Касандра ме отвлече в своя рай. Буквално не знам какво ще правя, когато спре да пише за тази вселена. Но няма да мисля сега за този черен ден. Нека продължа с впечатленията си за този сборник с удивителни разкази. Пригответе се за МНОГО Саймън фенгърлинг. То имаше и защо, човекът си заслужи всяка дума, която ще напиша за него. "Истории от академията за ловци на сенки" беше много неща за мен. Както напоследък споменавам по тагове и постове, аз съм наркоман що се отнася за Касандра Клеър. Тук тя не ме разочарова. Тук тя ми даде една различна перспектива за няколко от героите си. Представи и нови- синът на Уил и Теса- Джейми (Джеймс <3, кръстен на Джем), по-малкият син на Хенри и Шарлот- Матю, и синовете съответно на Гидеон и Гейбриъл Лайтууд- Томас и Кристофър. Толкова много истории, толкова много история, толкова много чувства и години на
събития. Минало, настояще и бъдеще. 
   

Тази книга се развива няколко месеца след Тъмната Война със Себастиян и събитията от "Град на небесен огън".  Саймън се готви за ново, не знам как да го нарека, приключение. Не ми звучи правилно. Търсене на себе си, да това е. След станалото в "Град на небесен огън", той естествено е повече от загубен и не знае кой е. Чувал е само истории, за Саймън дневният вампир, за Саймън героят, Саймън приятелят, Саймън гаджето, Саймън който ще донесе промяна в света на ловците на сенки.

 "...ставаше дума за онова, което беше в главата му, постоянно усилващия се шум, късчетата спомени. Те изникваха в ума му като откъси от забравени песни, мелодии, които не можеше да си спомни съвсем. Бяха спомени за огромни радости и страхове, ала много често не бе в състояние да ги свърже с точно определени събития и хора. Бяха просто чувства, кръжащи около него в мрака."

 В последствие става и знаменитост в Академията само с появата си, а самият той не е направил нищо. Той е празната обвивка на някой, съществувал преди него. Един съвсем отделен Саймън. Колкото до този, който идва в Академията, той иска да е невидим, защото очакванията за него са високи, сякаш със самото си стъпване в нея, трябва да започне да извършва велики дела и да показва колко е уникален. Само че този, който всички очакват да видят, всъщност вече не съществува. Саймън се опитва да се абстрахира от всичко това и започва да търси начини да се изгради като човек отначало. Само, че нещо в него, намиращо се по-скоро на подсъзнателно ниво, все още носи частица от старата му същност.

Неговата доброта, чувство за справедливост, сарказмът му. Не знаеше всичко за себе си, но искаше да е достоен за приятелите си, искаше да е достатъчно добър за тях, а това го направи достатъчно добър за скромното ми мнение на читател. Стъпка по стъпка, несъзнателно, Саймън изгради себе си наново, започна да нарича Академията свой дом, и се превърна в много подобна версия на старото си "аз". Разликата беше, че сега семейството му и приятелите му бяха до него. Старите- Клеъри, Джейс, Изи, Магнус, Алек. И новите- Джордж, Джон, Катарина, Джули, Беатрис.

"Приятели за които да живее и за които да умре, приятели, преплетени във всичките му спомени. Другите ловци на сенки бяха част от него."

Саймън показа на всички, че човек може да се възстанови дори от най-лошите удари на живота, че може отново да се изправи на крака и да продължи напред, по-добър, по-смел, по-силен. Тази книга ми хареса (хареса е много слаба дума) по още една причина. Както може би знаете Саймън ми е любим герой от книгите на Касандра Клеър, затова това допълнение беше супер за мен. Още една възможност да опозная по-добре момчето от Бруклин. Да се присъединя към него, докато той търси себе си, докато намира своя брат по душа- Джордж, докато се учи как да бъде ловец на сенки с частица човещина и спомен за долноземност. Докато става достоен за уважение и докато търси начин да обича Изабел по нови начини, нови защото той е нов човек. Докато осъзнава, че до него винаги е имало човек, който в бъдеще да стане негов парабатай.

 "Клеъри бе изтръгнатият цвят, ярката нишка, минаваща през спомените му, от първия до последния. Нещо липсваше в рисунъка на живота му без Клеъри и никога нямаше да бъде както трябва, докато тя отново не станеше част от него."

И най-важното- докато учи самите ловци на сенки как да бъдат по-добри. Саймън наистина променяше светът на сенките. Той разруши последната стена, стояща между ловците на сенки и мунданите. Той беше този, който ги обедини. Накрая нямаше "елит" и "утайки" (ще разберете), имаше екип. Едно цяло, без предразсъдъци и без разделение. Саймън бе живял като мундан, като долноземец, а сега бе ловец на сенки. Той имаше уникалната възможност да вижда света по повече от един начин, точно затова бе способен да донесе тази промяна, да счупи вековните предразсъдъци и да даде начало на един нов свят на равенство. 

Много излияния, много нещо, но книгата наистина беше уникална. Който е фен на Касандра Клеър не трябва да я пропуска. Тук надникнахме малко в света, който ни очаква в поредицата "Тhe last hours". Ако трябва с една дума да опиша очакванията си за нея- щура. Наистина много щура. Децата на братя Лайтууд са наистина енергични, така да кажа, младежи. Е, това беше от мен. Приятно четене :)  

Скот