Със сърцата напред (Ревю на поредицата "Книгата на Ембер" на Джийн Дю Прау)

 "People find a way through just about anything"

Здравейте, хора. Първо да се извиня, защото това ревю ще е на 4 книги и ще е дългичко.И така.. днес ще се впусна в едно приключение, което започна сигурно още преди десетина години. Когато бях малка открих, че имам неутолим глад за кино. И така започнах да гледам, буквално, всичко наред. Екшъни, комедии, мистерии, ужаси, фентъзи, фантастика и всичко останало. И един от дните, нямам точен спомен кога, съм открила едно невероятно бижу. Приключенски филм за тийнейджъри, който и до днес обожавам. А именно „Градът Ембер“. Това бяха годините, когато почти никой не познаваше Сирша Ронан, времена в които Бил Мъри бе по-известният актьор във филма. А днес тя е една от най-известните млади актриси в Холивуд. Ако не сте го гледали, МАХНЕТЕ СЕ ОТ ТУК И СИ ГО ПУСНЕТЕ ВЕДНАГА! 

„Градът Ембер“ е всъщност поредица по книгите на авторката Джийн Дю Прау (не съм сигурна дали се превежда така), която не успява да впечатли с успеха си, и не получава трите допълнителни филма, които би трябвало. И много жалко, ако ме питате. Това са книги, които ме изненадаха, и то много. В последните години ми е все по-трудно да си намеря четиво, което да не е копирано от нашумелите поредици. Запалените читатели ще раберат за какво говоря. Това, което искам да кажа е, че „Градът Ембер“ е от онези книги, които не са ненужно дълги, а всъщност те оставят без дъх. Дъхът ми не бе краден от доста дълго време. За да маркирам още веднъж колко страхотни бяха, ще кажа че изчетох четирите книги в рамките на 3-4 дни. Оттук нататък ще има спойлери, затова четете на свой риск. 

Книга 1- „Градът Ембер“ (City of Ember)

Ако не сте гледали филма, той е 90% точен с оригинала. Което е страхотно. И така. Преди около 200г., т.е. наши дни, светът се превръща в бойно поле. Голяма изненада нали? Правителството на САЩ решава да даде най-добър шанс на човешката раса да оцелее на всяка цена като изпраща (мисля, че бяха 600 човека, на всеки от който е поверено по 1 дете) хора в подземен град- Ембер. Там те няма да помнят какво се е случило със предишният свят, с изключение на хората, които тогава са възрастни.

Нашите съвременници предполагат, че след тези войни Земята ще е необитаема в продължение на поне 100 години. И така наречените „Строители“ на града оставят инструкции как тези хора да излязат от Ембер, когато е безопасно. Затварят тези документи и ги предават на първия кмет на града, с намерението всеки лидер да предава съответната кутия на наследника си, докато времето настъпи. Но някъде около половината, тази кутия се губи и остава забравена. Докато 200г. след заселването в Ембер не се отваря. И приключението започва. 

Лина Мейфлийт винаги е искала да тича, да е бърза и да носи новините на жителите на Ембер. Но в деня в който завършва училище и трябва да премине церемония, за да получи работа, късметът я подминава. Малко отклонение- всеки младеж на Ембер трябва да изпълнява някаква работа- било то да е градинар в парниците, да е вестител (пощальон), било то да работи в каналите и да кърпи тръби и други такива неща. Лина тегли най-немомичешката работа, тази най-далеч от желанието й да е вестител- тя тегли работа в каналите. 

Дуун Хароу е умен младеж, винаги е искал да знае всичко за всичко. Как работи електричеството, как растат растенията, откъде идват насекомите. Само дето тези знания ги няма никой, защото са изначално загубени. Те са се предавали от първите заселници, но след 200 години хората вече не питат ЗАЩО, те просто знаят какво да правят, за да държат града жив. Но Ембер умира. И Дуун иска да го спаси. А най-добрата работа за тази мечта е да работиш по Генератора. Но и късметът на Дуун не е добър. На него му се пада да е вестител.

Но тъй като съдбата си знае работата, Лина и Дуун си разменят назначенията, и така и двамата са доволни. Пътищата им започват да се пресичат още тогава, въпреки че те не го знаят. Те не са говорили един с друг, откакто детска игра ги скарва и те са си само на „Здравей“-„Здрасти“. Но ги чака нещо много по-голямо. 

Един ден Лина открива в дома си метална кутия, със страници изписани по начин, който й е съвсем непознат. Никой от учебниците й не изглежда по този начин. Но малката й сестра Попи е изяла половината от този документ и той е почти неразбираем. Това е нещо древно, следователно важно. Тя го показва първо на кмета, тъй като смята че той е лицето, което ще се погрижи за града. Грешка номер 1. Именно кметът работи здравата против Ембер, като краде и без това изчерпващите се провизии и гледа само своите нужди. След това Лина показва откритието на Клери- главната градинарка, но тя е толкова заета, че почти не обръща внимание на момичето. 

И тогава й хрумва- Дуун! Дуун, момчето което винаги се е интересувало от механиката на живота, винаги любознателният й приятел от детинство. Както и предполага, Дуун е възхитен. И двамата започват бавно, но сигурно да разплитат мистерията. А това, което откриват е повече от това на което са се надявали, защото е не спасение ЗА града, а спасение ОТ него. Лина и Дуун съставят план, който не само ще спаси Ембер, но ще донесе на двамата слава завинаги. Те възнамеряват да обявят пред целия град, че те са открили път, който води извън Ембер, но кметът на града ги обявява за клеветници и нарежда те да бъдат арестувани. Затова им се налага да сменят стратегията. Вместо да тръгнат с целия град, те бягат сами от него като престъпници. Лина взима малката си сестра и не поглежда назад. Водени само от сърцата си, с няколко свещи и кибрит в ръка, Лина и Дуун слизат дълбоко в недрата на каналите на Ембер, където намират пътя за навън. Къв какво? И те дори не знаят, само се надяват да открият нещо по-добро, което да могат да нарекат свой дом.

Книга 2- "Хората от Спаркс" ("The people of Sparks")

И така, тези страхотни хлапета наистина успяват да намерят изхода от този подземен град, който е единственият свят, който техните предшественици са познавали. Те са пионери, те извеждат семействата си, съгражданите си в един съвсем непознат, страшен за тях, непознат свят. Хората от Ембер никога не са усещали полъх на вятър, не са виждали слънцето, нито са се топлили от лъчите му. А сега пред себе си виждат само безкрайни полета, небе, птици, животни. Лина и Дуун успяват да изведат всички от един умиращ град, но сега трябва да измислят какво да правят с толкова хора. Без храна, без домове, под откритото небе. 

И тръгват...Повече от 400 човека. Накъде? Отново не се знае? Към по-добро с малко късмет. Този път старата фортуна е по-благосклонна към младежите, и скоро те попадат на малко населено място. Те дори не знаят, че на Земята има други хора. А ето цяло село. Хем точно като тях живи същества, но пък и съвсем различни във всяко друго отношение- хората от Спаркс. Спаркс- едно от многото късчета места, които се препитават със земеделие и някоя друга слаботелесна кравичка. 

И двете страни са изненадани. Може би хората от Спаркс една идея повече, защото дори и да са виждали други хора, никога не са чували за такива, които са живели под земята. Да, смятат че са малко чудати, мислят че се преструват като казват, че не са чували за слънце, вятър, крава или пък птица. Лидерите на града се чудят какво да правят, когато Лина и Дуун ги молят за храна и подслон. Някои хора гласуват те да бъдат изпъдени, защото така и така храната е оскъдна, но една от лидерите на града- Мери се оказва по-човечна и сърце не и дава да отпрати толкова много хора. И то- на сигурна смърт, взимайки предвид тяхната неопитност в чудатите земни занаяти. Накрая предводителите на градчето Спаркс решават да приемат Емберяните, докато дойде зимата, да ги настанят в стара хотелска сграда, да ги научат на каквото могат, а след това по живо, по здраво да ги оставят на съдбата, но извън Спаркс. 

Всеки човек от Ембер бива причислен към семейство от Спаркс, при което ще се храни по веднъж дневно, а през другото време ще се учи на строителство, земеделие и др. Първоначално нещата вървят добре, хората искат да се научат, но тъй като сезонът е лято, температурите не понасят на хора, които са живели под земята. Те започват да се изтощават от тежкия физически труд под морното слънце, а скоро и да гладуват, тъй като дажбите които семействата заделят не са достатъчни. Дуун се опитва да бъде разумен, да влезе в положението на хората от града, но скоро негов съгражданин от Ембер надига глава и започва да всява смут измежду Емберяните. Трябва да споделя, че Лина е настанена в къщата на местния доктор, защото докато Лина, Дуун и Попи търсеха изхода от Ембер, Попи се разболява и й трябва лекар. Жената при която са настанени е малко разсеяна, но добра и скоро Лина и Попи намират доста добър дом, в сравнение с почти разпадналия се хотел в който живеят почти всички други от Ембер. Та това друго момче, Тик, започва да негодува от малкото храна и многото работа и предлага хората от Ембер да се оплачат. На първо време Дуун се държи далеч от тези разпри, но после вижда смисъл в това. Само дето нещата доста бързо ескалират. Племенникът на докторката, Торен, намразва Лина заради детски глупости и скоро тази омраза го кара да направи голяма глупост. Той натопява Дуун за нещо, което той не е направил и това обижда хората от Спаркс. 

Гражданите на Спаркс и тези на Ембер започват да се карат едни с други. Подозират се едни други за много неща, които стават из града, но нито една от страните не знае как да процедира. 

Още от малка Лина си мечтае да намери нов град за Емберяните. С високи, стъклени сгради, които отразяват слънчевата светлина. Тя се надяваше този град да се появи пред тях, когато излязоха от Ембер, но уви. Но един ден братът на Торен, който е скиталец. Скиталец е вид професия- човек обикаля из земите и тършува из разрушени сгради, къщи, бунища и т.н. за да намери нещо, което би било полезно. И докато неговият брат е в Спаркс, за да продаде каквото е намерил, Лина го чува да споменава че ще насочи към "града" в търсене на съкровище. Тя решава, че именно този град е нейният град, със своите кули и широки улици. Тя се промъква във каруцата на брата и напуска Спаркс в търсене на нов дом. Само дето това съкровище не е градът, както тя в последствие разбира. А нещо доста по-близко до сърцето й.

В този месец се случват доста неприятни неща. Тик убеждава Емберяните да нападнат хората от Спаркс и със сила да вземат това, което те уж им отказват. Стига се до физически сблъсъци и недоволството се превръща в омраза. Докато следвайки съвета на баща си, Дуун не прави това, което прави най-добре, спасява положението. Благодарение на него, двете страни намират компромисен вариант и заживяват в мир. 

Книга 3- "Пророчицата от Йонууд" ("The prophet of Yonwood")

Само бегло ще наметна за какво става въпрос в тази книга, защото тя няма нищо общо с другите 3. "Пророчицата от Йонууд" се явява предистория, но не знам защо е издадена като трета от поредицата, а не първа или последна. Няма значение. Буквално последните две страници я свързват с "Града Ембер", защото главната героиня от тази книга става една от първите заселници на Ембер. 

Книгата проследява животът на 12-годишната Ники, която придружава леля си до град Йонууд, за да продаде къщата на починалия й прадядо. 

Пророчицата на този град предрича де факто началото на тези войни, които най-накрая ще разрушат света, но предсказанията й са подранили с 50 години. Но сегашният свят на Ники пак е във военно положение. Та Ники по цял ден тършува из голямата къща, среща се с едно местно момче, което тя считаше че може да е кандидат да й стане гадже, но уви хах. 

И като цяло беше това. Точно накрая вече, една сцена която я имаше в "Града Ембер" се застъпи с "Пророчицата от Йонууд"- Ники, вече 60-годишна е на път за Ембер и си води дневник, който обаче й е забранено да занесе в града. Затова тя го оставя в пещерата, в която Лина и Дуун се озовават, когато излизат от Ембер. И те намират този дневник. 

Книга 4- "Диамантът на Даркхолд" ("The diamont of Darkhold")

Емберяните и хората от Спаркс вече се готвят за настъпването на зимата, но положението не се е подобрило много. Храната намалява, а гърлата за хранене са с 400 повече. Всички са постоянно с празни стомаси, а реколтата е малко и запасите в хранилището намаляват. Никой не знае какво да направи, за да подобри изгледите, но точно тогава скитник минава през Спаркс. На пръв поглед не носи нищо ценно, но когато тълпата се разотива, винаги наблюдателният Дуун вижда нещо, което в този свят няма голяма ценност- книга. Но тъй като скитниците са си търговци, тя (скитницата) вижда, че Дуун иска книгата много и започва да го изнудва. Но Лина успява да се спазари и да направи подарък на Дуун. А и на себе си. Защото тази книга се превръща в новото им приключение. 

Нов шифър за разкодиране. Само дето този път е още по-трудно. Но Дуун и Лина са много добър екип и скоро разбират, че тази книга е за тях. ТОЧНО ЗА ТЯХ- ЕМБЕРЯНИТЕ. Пише, че "Строителите" са им оставили нещо важно в Ембер, което ще подобри живота им завинаги. Само дето от книгата са останали само 8 страници. Всичко, което обяснява какво е това съкровище, къде е, за какво се използва и как, е загубено. Малкото, което пише в тази книга са неразбираеми диаграми, но все пак Дуун не се предава. Казва на Лина, че трябва да се върнат в стария си дом, пък било то дори само да проверят дали в складовете няма останала храна и лекарства, които да им помогнат да преживеят зимата. Лина се страхува, но приема предложението на приятеля си, защото знае че така е правилно. И отново те стягат раниците и тръгват на път.  

Това, което откриват в Ембер далеч надминава най-смелите им очаквания. Още докато слизат към града, те виждат лека светлинка в центъра на площада, но смятат че това са последните дихания на Генератора, или пък някой изостанал Емберянин. Колко са грешали. Едва стъпили на улиците на стария си град, Дуун бива хванат от двама непознати. Стъписан, той няма време да реагира, но поне враговете му не забелязват Лина. Похитителите на Дуун се оказват случайно намерили Ембер, скиталци. И се заселили хората, без да знаят че това е умрял град, без провизии. И сега разграбваха всичко онова, което Емберяните са оставили в бързината, като цяло боклуци. Дуун не споменава, че знае всеки ъгъл на този град, за да има предимство пред тези хора. Прави онова, което баща му винаги го е учел- да наблюдава. И той вижда- едно от децата на тези хора е по-плахо от другите, по-добро. Малко след това разбира, ч то изобщо не е на това семейство, а приютено. И Дуун започва да чака да му се предостави удобен момент да избяга. 

Междувременно Лина е на ръба да се паникьоса. Приятелят й е в опасност, а тя няма как да му помогне. Но той ловко й казва да бяга и да доведе помощ от Спаркс. Макар да не иска, тя знае че няма друг избор. А и като бивш вестител, тя е най-добрият му шанс с бързите си крака. Когато излиза на повърхността, тя среща скитница, която всъщност не е толкова сурова, колкото други от нейната професия. Същата, която й продава книгата за Ембер. Лина дълго я моли да я закара до Спаркс, но жената отказва, защото е в обратна посока, но пък споделя малкото си храна с нея и й дава подслон за нощта. А също така й дава информация за това къде е намерила книгата първоначално. Малки парченца от загадката се нареждат, но пак не е достатъчно, не и без Дуун. 

Сега, като се замисля, Дуун бяга много бързо от похитителите си. Буквално е там само ден. През това време той успява да намери съкровището от книгата- диамантът на Даркхолд. Даркхолд е името, което скитническото семейство дават на Ембер, когато го намират. С помощта на срамежливото момче, Дуун бяга от натрапниците и за предпоследен път бяга от Ембер...

Намирайки се в центъра на голям екшън, когато открива Лина, Дуун все пак запазва самообладание и колкото и да е изморен я спасява от неприятности. Отново заедно, те двамата започват да мислят като един, както винаги. Последната им загадка, както подобава е огромна и изключително значима. Те отново са герои. 

Годините започват да се изнизват и поуката от всичко това е следната: дори когато всичко изглежда мрачно и безнадеждно, винаги ще има хора, които ще намерят начин да оцелеят. Надеждата не умира, докато има хора като Лина и Дуун. Лина и Дуун, които порастват и се превръщат в иноватори и в приключенци, защото някак си не могат да живеят без адреналин. И един без друг. Каквото и да значи това.

Приятно четене. 

Скот

Музика и пътешествия (Ревю на "Томас и Януари" на Фишър Амели)

   "Томас и Януари" на Фишър Амели е втора книга, която чета от тази авторка. "Калъм и Харпър" само загатва персонажа на Том от тази.

Том е много объркан, животът му е стигнал до задънена улица, в която човек може да се озове някъде около 40-тата си година. Но Том е само на 22. Доста популярен музикант, част от страхотна група, която му е и семейство. Но всичко това в един момент се сгромолясва около него. Единственото спасение, което той вижда е най-добрата му приятелка- Кели. Която е сгодена. Подсъзнателно, той знае че никога няма да я има, затова той заминава и оставя Ню Йорк зад гърба си. Оставя приятелите си- семейството си, и "любовта на живота си". Томас се затваря в себе си и спира да чувства. До деня в който среща Януари...Само да вметна, че той е музикален скаут. Знаете- хората, които намират талантливи музиканти и ги правят известни. Томас Ериксън е феноменален съгледвач, ухото му е едно от най-добрите в музикалната индустрия. Няма друг като него. Докато Януари не се появява в местното барче, в което той слуша потенциална група. Тя сякаш чете мислите му, или по-скоро мисли точно като него. Те се засичат само за броени минути, но тя остава запечатана в съзнанието му, докато той не се връща в Голямата Ябълка. 

Януари (някой ирландец да ми каже как се произнася тази фамилия, моля) MacLochlainn иска повече от онова, което Бъркли и пълна музикална стипендия, може да й даде. Тя иска свобода, иска да бъде артист по своему. Та затова тя, един ден, просто от нищото сякаш, приема работа от абсолютен непознат и заминава за Ню Йорк. В деня в който де да знам, съдбата, я намира, тя среща "най-привлекателния" мъж, който някога е виждала. Тя не разбира какво толкова я влече към него, но ето че целува непознат мъж в бар. И после животът я отделя от него. Но не за дълго. Година по-късно, тя е на самолет за Ирландия заедно с него. По работа. Е, донякъде. 

И така, Томас и Януари имат задачата да обикалят цяла западна Европа и да намират талантливи музиканти Първа е Ирландия и Дъблин. Тесните каменни улички, осветени като в приказка; задушните пъбове, пълни със сърцати здравеняци и студена бира; и музика, която ти пълни душата и те вече усещат, че нещата помежду им не са никак приятелски. Още един плюс е, че намират уникална музикантка. Всичко върви добре. Следва Англия и Лондон. Лъскаво и изискано. След това Томас и Януари се озовават в Париж. Ах, градът на любовта. Точно там, и по-точно на гробището "Пер Лашез", Том осъзнава колко идеална за него е Януари. Всичко, което някога е искал, и разбира че чувствата му към Кели са били несравними със сегашните му към Януари. Той започва да говори повече, да се смее по-гръмко, да се влюбва все по-силно. Рим се оказва малка пречка в тяхната връзка. Ще видите, че те се разбираха почти без думи. 

А сега малко по-реалния ми поглед. Книгата е хубава, няма спор. Но е малко сладникава, предвидима. Първата от поредицата- "Callum and Harper" е доста по-добра за мен. Може би пораствам, и с това да ми е писнало да чета клишетата на любовните книги. Положителното ми ревю се дължи предимно на това, че пътешествията им из Европа бяха описани много хубаво, и почувствах духа на държавите. Ако това ревю Ви е харесало, искрено се радвам. И се надявам, че ако решите да й дадете шанс, да Ви допадне повече, отколкото на мен, Приятно четене.

Скот

До книгите с които просто се свързваш (Ревю на "До всички момчета, които съм обичала" на Джени Хан)

   "До всички момчета, които съм обичала" е нещо непонятно за мен. Бе толкова проста, но пък и така въздействаща. Истинско свидетелство, че всичко най-хубаво в живота е простичко. Но за мой срам, я преоткрих чак сега. Казвам "преоткрих", защото аз я открих горе-долу още когато Джени Хан я написа. Бях я намерила в Гудриййдс, бях си я отбелязала и всичко, но нещо не ми звучеше и не ми беше на дневен ред. След това всички започнаха да откачат по нея, а аз понякога се плаша щом мнозинството хареса нещо толкова много. И така, до лято 2019. Във влака София- Бургас я започнах. И така стана защо е масова истерия. Хем забавна, хем истинска, хем лека за четене, без екстремни любовни истории (изключая някоя драма в главата на Лара Джийн), приятелствата бяха описани правдоподобно, не от онези съревноваващи се за драма изпълнение на Оскарите. (Знаете, от типа където двама са на ръба на скала, единия да пада, а другия не го пуска и се води следният диалог : "Пусни ме или и двамата ще умрем"-"Не, никога. Или ще те спася или умирам и аз"). Съжалявам за отклонението. Всичко беше в рамките на нормалното и точно това беше най-хубавото. Ще опитам да поговоря за героите като пиша до тях, както Лара Джийн. 

Питър Кавински, ти ме спечели с това, че никога не изневери на себе си. Не се преструваше, каквото и да правеше, каквито и схеми да връткаше, бе откровен с всички. Бе себе си през цялото време. Това е. Повечето, да не кажа всички, момчета на твоята възраст не биха играли толкова искрено, колкото ти с Кити. Също и фактът, че мислеше наистина това, което пишеше в бележките за Лара Джийн. Защото можеше просто да й даваш празни листчета и пак да постигнеш целта си, но ти предпочиташе да напишеш нещо мило (нищо, че тя не четеше повечето от тях). Важен е жестът. Бе и грижовен- предимно към Джен, но пък и това е много впечатляващо, защото показа що за човек си. Тя да те зареже, а ти да тичаш при нея щом й скимне, защото ти пука. Вместо да й теглиш една майна и да продължиш, ти всъщност правеше всичко по силите си, за да я подкрепяш. Създаде цяла пиеса, за да си я върнеш, но пък в тази пиеса намери нещо, което не очакваше- истинска любов, докато уж беше преструвка. Приятел, грижовен, добър, истински- с такива качества защо пък човек не би поискал един Питър Кавински за себе си? 

"He...he looks at you a lot, Lara Jean. When you're not paying attention. He looks at you to see if you're having a good time. "

Скъпа, Лара Джийн, ти ме спечели с това, че също бе себе си. Да- щура, леко драматична, с доста силни емоции. Но пък с голямо сърце. Все повтаряше как винаги би поставила сестрите си, баща си, Джош и изобщо всеки, когото обичаш пред себе си. И това е много рядко срещано качество. Особено за тинейджър. Гледаше да угодиш на всички- било то да им правиш любимите курабийки за Коледа; било то да станеш рано сутрин (аз не бих!), за да отидеш да купуваш стари мебели; било то да загърбиш чувства, за да не нараниш човек, когото обичаш. Ти обичаше всички, но истинската любов за теб бе плашеща. Когато започна фалшивата ти връзка с Питър, бе като на шега, бе странно, но пък и приятно някак си, дори забавно на моменти. Щом обаче осъзна, че всичко вече е истина, страхът се обади. И това е нормално- имам предвид да се зачудиш дали той е точният. Все пак връзката му с Джен беше доста притеснителна и щеше да е наивно да се впуснеш във връзка ей така, като сляпа патка. Та, затова че беше себе си- благодаря ти, Лара Джийн. 

 "Love is scary. It changes, it can go away. That's the part of the risk. I don't want to be scared anymore."

 Джош Сандерсън, ти си една почти перфектна мечта. "Почти", защото не беше безгрешен, но това е ОК. Много ми хареса това, че ти беше истински приятел с всички сестри Сонг, не само с Марго. Играеше с Кити, все едно че беше твоя собствена сестра; обличаше се като Хари Потър, за да бъдеш в тон с костюма на Лара Джийн. Пазеше сърцата им по-добре от своето собствено. Остана истински приятел на семейството на Марго и след като тя ти би шута и замина на другия край на света. Устоя и когато Лара Джийн спря да ти говори, поради неизвестни за теб причини. Ти се интересуваше дали е щастлива и се опитваше да я опазиш от Питър. Разбра я и когато тя избра него, вместо теб. Свястно момче си, това е. 

Крис...Не знам как точно да ти благодаря. Баси пича, badass bitch...неповторима...една по рода си. Най-много ме радваше това, че постоянно нареждаше Женевиев, ей така от нищото. Не понасяше да се правиш на нещо, което би се харесало на другите. Вършеше всевъзможни глупости, за теб се носеха легенди и ти ги носеше едва ли не като медал на гърдите си. "Много важно чуждото мнение, важното е на мен да ми е гот" сякаш ти бе мотото. Беше, някак си, много свеж персонаж, доста контрастиращ от този на Лара Джийн и това беще много хубаво. Допълвахте се. 

"I know you're all about hoes before bros, but if I were you, I'd be careful. My cousin's a barracuda," 

"I'm no rat, unlike her. Remember that time she told our grandma I was going to school drunk? My grandma wanted to use the money she saved for my college for rehab! They had a family meeting about me! I'm so glad you stole Kavinsky from her."

"Gen's going to the ski trip, you know? She's class president, so she's basically organizing it. So just beware. Don't ever go ski alone."

   Въпреки, че бяха абсолютни противоположности, Питър и Лара Джийн някак се напаснаха по средата на една грандиозна лъжа. Разграничиха истината от лъжата и се разбраха. Душевно имам предвид. Питър научи Лара Джийн, че да живееш в истинския живот изисква да си смел, въпреки че вероятно се страхуваш. Лара Джийн научи Питър, че е нормално понякога да се откъснеш от този реален свят и да го отвлече в един друг, в който съществуваха само двамата. Реалност и фантазия. По малко и от двамата.    

Скот

Спомени за щастие (Ревю на "Под бадемовото дърво" на Лора Маквей)

"В онези дни човек можеше да направи всичко, да бъде всичко, което си поиска. Да си представя всичко!- пояснява мама с усмивка"

   Видях я за пръв път преди месеци, на място пълно с любов, за хората която я търсят. Тя изглеждаше евтино, но душата й струваше милиони. Ходих да я виждам всеки ден, бях несигурна как се чувствам, спрямо нея. Но как може да си напълно сигурен в нещо в тези странни времена? Знаех, обаче, че в един момент ще се предам и ще я опозная отблизо, бях сигурна че ще я държа в ръцете си. Този флирт, това ухажване от моя страна продължи месеци, дълги месеци в които тя беше в ума ми, докато по празниците тя не стана моя. Най-накрая.

Това излияние не е за някое мистериозно момиче, не. Това бе историята ми с книгата "Под бадемовото дърво" на Лора Маквей. Здравейте, здравейте, отдавна не съм не подвизавала тук, за жалост. Но, нова година- нов късмет. Днес ще ви разкажа малко за това невероятно литературно произведение. 

Това е приказка, това е разказ, това е спомен за миналото. Това е сън, или пък не? А може би е a trip down memory lane. Сам човек трябва да го преживее, за да знае. Едно пътуване назад във времето, разказано в едно тясно купе, във влак от Транс сибирската железница. Историята на едно бедно финансово, но богато душевно, семейство, което има само себе си на този свят. И това им е достатъчно. Тази книга е една нападка от страна на авторката, срещу тази общонародна вековна лудост, наречена война. Война- това, което разрушава семейства, щастие и ценности. 

"Тогава градът беше съвсем различен. Живей и остави другите да живеят, такова му беше мотото. Или поне беше така, преди да започнат бомбардировките и престрелките."

Малката Самара и голямото и семейство са просто прашинка във вихрушката на войната в Афганистан. Тогава тя е още невръстно дете, когато започва войната, имам предвид. Някой от нас да помни името на тази страна да се е свързвало с образи на щастливи млади хора, пеещи и танцуващи; на жени без бурки, които се усмихват широко и запленяват мъжките погледи? Не, нали? Е, този свят е бил ежедневието на родителите на Самара, но всичко това е минало от момента, в който бомбардировките все повече зачестяват в Кабул, откакто хората спират да се смеят и започват да шушукат, откакто невъобразимо крайните талибани потъпкват правото на мнение, за да се чува тяхното. И всички бягат. Къде? Там където всички семейства, както това на Самара, няма да станат нито физически, нито психически жертви на едно безумие. Жертви на война, в която момчетата най-често свършват с оръжие в ръка, ако са късметлии. А момичетата- необразовани, прикрити и ограничени. 

Семейството на нашата разказвачка има големи мечти, всяко едно от децата има бленувана професия, и иска шанс в живота. Затова една вечер, родителите им, под прикритието на нощта, напускат прекрасния си дом под бадемовото дърво. Естествено има болка, мъчителни спомени от онзи цветен и забавен живот, който е съществувал, но тези спомени са именно това вече- спомени. Ежедневието на 7- членното, тогава, семейство е несигурно, опасно, но неизбежно. Децата слушат истории за света, скупчени около майка си, чиито глас може да омагьосва, да рисува с думи, да обещава всичко, докато няма нищо. 

"В картината на Афганистан, която тя рисува пред нас, жените работят наравно с мъжете. А после в Кабул отварят магазин, в който продават минижупи и пред вратата му се извива дълга опашка, чак до съседната пресечка. В нейните разкази жените избират дали да носят бурки или нещо друго, и са свободни да ходят навсякъде, където им се прииска."

Едно от многото неща, заради които обикнах тази книга е образът на родителите. Макар вещите им да се побираха в няколко стари куфара, за тях бягството от Кабул не беше край, а начало. Техният стремеж бе децата им сами да могат да начертаят пътя си. Никога не биха се примирили с идеята, че светът няма да е отворен широко за тях. Душите им бяха непримирими и свободни, в едно време на жестокост, тесногръдие и убийство на човешкото у хората. 

Тази книга беше много по-тежка, отколкото очаквах, защото беше истинска. Защото истории като тази са милиони, но забравени, неотразени, неразказани, а са били най-страшното събитие за хората, преживели го. Но съм изключително щастлива, че я прочетох. Историята е повече от тъжна, тя е сърцераздирателна. Въпреки това е нужно да бъде прочетена. Та, ако желаете, отворете я и попийте това, което Лора Маквей иска да ви каже. Приятно четене.  

Скот