Цената на истината (Ревю на "Лично досие" на Едуард Сноудън)

 

"I can't, in good conscience, allow the US government to destroy privacy, internet freedom and basic liberties for people around the world with this massive surveillance machine they're secretly building"

Всички сме чували за него. Всички знаем какво направи преди почти 8 години. Знаем и защо, в общи линии. Но не знаем как е стигнал до решението да нарисува един голям Х на челото си и да загърби родината си в името на свободата на информация. Какво точно е видял, прочел и направил, за да предаде така видно световната суперсила САЩ?

За мен тази книга беше нужното средство с което да запълня празните пространства. Защото само той може да каже с пълните наименования истината, каквато е. 2013 година не беше толкова отдавна, но нека си го кажа направо. На 15-годишна възраст изобщо не ми минаваше през ума да внимавам какво точно става. Чувах по новините за някой си Едуард Сноудън, който се укрива в Япония, Русия и т.н. Чувах, че е извършил нещо немислимо, което го дамгосва завинаги като предател, но чак години по-късно ме заинтригува по-дълбоко. Смартфоните стават все по-умни, компютрите все по-способни и изведнъж онова, което той разкри тогава, и беше в много по-малък мащаб, сега е ежедневие. И много от нас не се замислят какво точно се взима от нас, или не ги интересува чак толкова. И двете неща са нормални, но аз лично исках да знам повече. Това, тази книга е това "повече". И не само, това е и автобиография. Той не се срамува да каже, че е бил глупак, че са го заблудили, както милиони други, че не е виждал мащаба на всичко това. 

Едуард е герой в очите на някои. За мен също, но на първо място обаче е един нормален човек, който е видял нередност и е опитал да направи нещо по въпроса. И става пример за това какво се случва на тези, които се бунтуват срещу несправедливостта. За него всичко, което го е накарало да проговори е личен удар, защото може да се каже че неговото поколение е изградило интернета, и той го е видял в една по-чиста форма, неопетнена. Интернетът от ранните години на 21 век, този проект на милиони млади компютърни пионери, които всъщност в голяма степен са просто хлапета с компютри, е покварен и използван за оръжие впоследствие. 

Много голяма част от "Лично досие" е съкращения, абревиатури, компютърни и програмистки термини, наименования на служби и институции, но точно това е истината. Той си казва право куме в очи кой, какво, кога и как е бил част от всичко, което доведе до действията му през 2013г. Дори да не ви се чете толкова суха материя, прескачайте имената и четете по същество. Четете важното. Той казва всичко, и много подробно. Четете през ред, но разберете. Това е. Ревюто не голямо, но е достатъчно. Останалото ще ви каже Ед.  

 Скот

Специалното на нормалното (Ревю на "Нормални хора" на Сали Руни)

 

"Нормални хора" на Сали Руни е книга за живота. Ако следите блога ми, ще видите няколко ревюта в които изказвам предпочитанията си към такива творби. Не само защото не е фантазия, но и защото там нормалните човешки истории наистина стават достъпни. Можем да се идентифицираме с тях, да сравняваме емоциите си с тези на героите, и  наистина да почувстваме, че един вид също можем да бъдем герои от книга, защото те са равнопоставени с нас. Въпреки, че британския начин на писане засега ми е леко  странен, сблъсквала съм се с още няколко такива случая, това вреди единствено на обкръжаващата страна на героите- на фона. Но не и на историята като цяло. Тази книга е  минималистична до крайност. Няма една излишна дума, едно излишно описание. Всичко написано е с цел да ни разкаже историята на Мариан и Конъл. Нищо друго. Виждала съм и  двете крайности на литературата. Докато, да кажем Толкиен и Мартин, представители на фентъзито, си позволяват да пишат дузина страници описание на света на героите, Сали Руни, като представител на модерната проза, пише икономично. Наслаждавам се и на двете неща и разбирам, че фентъзи жанра се нуждае от обкръжение, защото ние не можем да
си го представим другояче. Докато тук Сали Руни казва "Така, сега действието е в Дъблин" и ти си "Аха, ясно" и си представяш просто града и това е. Много е просто.

Дори и така, не знам как да опиша тази книга. Хем е уникална, хем абсолютно обикновена. Това е една история за двама младежи, които през годините в които се познават,  някак си не могат да стоят далеч един от друг, въпреки че през повечето време не са един до друг. Мариан е свободолюбива, леко ексцентрична, саможива, но в гимназията е презирана от всички, защото никой не я разбира. Много добре мисля, че може да си го представите, всички сме били в гимназия. Винаги е имало такива хора. Съучениците й я смятат за куку, луда, само защото не могат да достигнат нейното ниво на съзнание. Тя не смята, че е по-умна или нещо подобно, но просто не се свързва по никакъв  начин с тях и затова те я презират. Конъл е от известните, така да кажем. Спортист е, движи се в парти кръговете на популярните клики, но той пък се чувства сякаш не това е истинското му "Аз". Вижда, че е добре приет, има дружки, но не е щастлив от това плитко съществуване. Както той сам казва, не знае какво точно иска, но не смята че  е щастлив по този начин. Майка му, Лорейн, работи за семейството на Мариан, и те се познават от деца, но никога не са били приятели, никога не са се поздравявали в  училище, защото и за двамата ще е странно. Да ги видят заедно. Различни хора, различни среди. И все пак, между тях, някак си, нещата се получават. Връзката им започва внезапно, и е много нестандартна. Те усилено я пазят в тайна, основно защото Конъл се бои какво ще кажат хората. Не че се срамува от Мариан, но знае че все  нещо ще се промени, ако обявят публично, че са заедно.

Конъл е, както казах, объркан относно това какво иска. Търси пътя си в живота, иска да се откъсне от живота си в Слайго, но в същото време не знае кой ще е без този  живот. Не знае в какъв Конъл ще се превърне, ако напусне естествената си среда. Той прави много грешки, докато е в гимназията. Много от тях свързани с Мариан. Не ме  разбирайте погрешно, той е много добър с нея, но това че е абсолютно прагматичен наранява незабелязано и двамата. Той се влияе от чуждото мнение, страхува се от  собствените си грешни представи за света и, следователно, това му носи само страдание. Той чувства, че единствено Мариан го кара да се чувства добре, даже щастлив, но  не може да си позволи да бъде с нея, както би искал ако не живее в Слайго. Когато никой не гледа, те живеят както би трябвало. Излизат на дълги разходки, говорят за  мечтите и плановете си, за света, за политика и книги, за всичко което е по-важно от малкия им роден град. Но когато хората са около него, Мариан не е. Личният и  социалният му живот не се пресичат по никакъв начин, и той смята че това е нормално. Майка му на няколко пъти му казва, че това което причинява на Мариан я кара да се  срамува от него, но тогава той не разбира защо това е такъв проблем. А и няма как да види, докато не се озовава от другата страна. 

"How i act with her is my normal personality"

Мариан няма нито един приятел. Животът й сякаш си минава, без тя да има роля в него. Дните й са еднообразни- училище, караници с брат й, и понякога Конъл. Тя не е депресирана, тя е апатична. Непонятното за нея е как човек като Конъл всъщност успява да я разведри, защото той е съвсем различвн от нея. Тя не си представя как би ходила на негови мачове, не се вижда да пие бира с неговата компания. Но когато са само двамата, тя вижда малка част от истинския Конъл, бъдещия Конъл, или пък онзи
Конъл който той иска да бъде, но не успява. Мариан вижда, че той се бои да следва мечтите си, защото е интровертен и несигурен, но това че тя забелязва това, му спасява живота един вид. Тя му предлага да следва литература в университета Тринити в Дъблин, защото в свободното си време той чете, и то много. Не един път тя му казва, че би му позволила да прави каквото желае с нея, защото иска да го направи щастлив. В онзи минал момент, той прави същото- приема просто така да учи литература, само защото може би и тя ще отиде в Тринити, и ще я вижда. Той го прави за нея, така ми се струва. 

Само дето нещата се обръщат. Нещо тривиално като абитуриентския бал приключва връзката им, когато Конъл не я кани на бала, защото смята че тя няма да иска така или иначе. А всъщност Мариан бе организирала всичко за бала, и й се стори като последна капка да отиде на събитие в което е вложила време и търпение, а никой да не я покани. Затова няколко седмици преди учебната година да приключи, тя прекъсва и остава вкъщи. Мариан и Конъл спират да комуникират. Без да се карат, без да се виждат. Просто вече "не са". Лятото минава, и Конъл пристига в Дъблин. Както казах, нещата се променят когато той е вече на мястото на Мариан.

В Дъблин хората са различни, както Конъл се е надявал. Той смята, че ако веднъж се измъкне от Слайго, ще е по-добре разбран, ще си намери приятели на неговото
интелектуално ниво, със сродни интереси, но уви. Съучениците му в Тринити са, как да кажа, ефета. Водят високопарни дебати на тема политика, организират митинги за
каузи, които не разбират, дискутират книги, които не са чели с такава увереност все едно те са ги писали. Състезават се чии родители печелят най-много пари, носят
префърцунени дрехи и пият скъпи напитки. Конъл леко се дразни на тяхната безочливост, но като цяло е безразличен. 

Тъй като е самотен, той седи или в стаята си, или в библиотеката и се отдава на четене. Така си печели така нужната му стипендия за 5 години безплатно настаняване и издръжка, тъй като той е от работещата класа, а за
тези богати негови познати стипендията е единствено въпрос на чест. Когато се среща с Мариан, тя е на негово място. Станала е популярна, има кръг от приятели, които
подхождат на интелекта й. Както изглежда, тя най-накрая е намерила своята среда. Изглежда щастлива. И той искрено се радва за нея. И това е най-необикновеното
обикновено нещо в тази книга. Че каквото и да става между тях, те не се караха, защото знаеха че са хора и че грешат. Че това е нормално. Мариан знае, че Конъл е постъпил лошо с нея, че я е наранил, но не се сърди за това. Тя с отворени обятия го приобщава към този артистичен бохемски кръг, в който тя процъфтява. Той не е на мястото си, но това няма значение, докато е с нея. Интелигентността му компенсира липсата му на пари, и приятелите й го приемат. 

Вече далеч от Слайго, Конъл осъзнава че родния му град е малък, с маловажни проблеми, че всичко което му се е струвало като ужасно, няма стойност в истинския свят. Той признава на Мариан, че се чувства ужасно затова как се е държал с нея в гимназията и че се надява тя да му прости. Въпреки, че тя ходи сериозно с един неин колега, Мариан отново се чувства привлечена към Конъл, сякаш той е нейното най-познато място, в което тя може да бъде свободна. Тя е по-щастлива в Дъблин, но в същото време е една от тези високопарни личности, които живеят без сметка, и това някак я плаши, а Конъл е онзи човек с който може да бъде по-обикновената си версия. Честно, хора и аз не знам как да го обясня. Ще препоръчам ако дотук съм ви заинтригувала, да прочетете книгата и да гледате сериала, за да разберете по-добре. ОК? Добре, продължавам. 

Вече казах, че когато са заедно са добре. Но и в Дъблин нещата не вървят много добре. Най-големият им проблем беше, че не говореха един с друг. Най-вече, защото
Конъл беше интровертен, не споделяше как се чувства. Раздаваше се за нея, но не искаше за себе си. Но и тя не питаше защо, не го притискаше. Неща оставаха недоизказани, недоразбрани. И така отново се разделяха. Мариан, вследствие на ужасното си семейство, мислеше че не заслужава любов, че е обект за мъжа с който той да прави каквото пожелае. Това доведе до момента в който замина за година в Швеция, и там тотално се поддаде на тези си чувства, потъна в една летаргия в която позволи на един човек да се възползва по всякакви начини от нестабилността й. Този проект на Сали Руни и много емоционален, не е лек, засяга много сериозни теми, и затова пиша толкова много. Защото ако го опиша в два реда, няма да е достатъчно. Конъл винаги я е подкрепял, винаги й е казвал, че той, приятелите й, дори семейството й, я обича, но тя бе стигнала момента, където не вярваше дори на него. Беше в нещо като депресия, но без да чувства. След смъртта на един от приятелите на Конъл от Слайго, той изпадна в депресия. Връзката му се разпадна, той беше на много мрачно място, особено при положение че Мариан не беше там и не можеше да я вижда всеки ден. Ето тук искам да наблегна на факта, че те намираха утеха един в друг, дори и да бяха само приятели. Те не позволиха приятелството им да се разпадне само защото не бяха заедно. Дори ставаха по-близки. Не минаваше ден в който той да не й пише имейл, в който да й каже какво е правил и да не я пита как е. 

"I didn't need to play games with you" she says "It was real. With Jamie it's like I'm acting a part, I just pretend to feel that way, like I'm in his power. But with you that really was the dynamic, I actually had those feelings, I would've done anything you wanted me to"

С течение на годините, те преживяха много, но не се отдалечиха един от друг. Запазиха онова, което не разбираха- онази непонятна връзка, която заформиха преди години, и
която оцеляваше въпреки техните характери. Защото знаеха, че където и да са, каквото и да правеха, в каквито и отношения да бяха, те щяха да са добре докато имат един
друг.

Така, за тези които преживяха тази тирада, благодаря хах. Надявам се ревюто да ви е заинтригувало и да гледате/прочетете "Нормални хора". Наистина си заслужава,
повярвайте ми. Сериалът на Hulu е много естетичен, много красиво сниман. Епизодите са по 30-ина минути, които ти се струват цяла вечност, но по най-хубавият начин.
Оставям ви сега, чао :)  

Скот

 

Със сърцата напред (Ревю на поредицата "Книгата на Ембер" на Джийн Дю Прау)

 "People find a way through just about anything"

Здравейте, хора. Първо да се извиня, защото това ревю ще е на 4 книги и ще е дългичко.И така.. днес ще се впусна в едно приключение, което започна сигурно още преди десетина години. Когато бях малка открих, че имам неутолим глад за кино. И така започнах да гледам, буквално, всичко наред. Екшъни, комедии, мистерии, ужаси, фентъзи, фантастика и всичко останало. И един от дните, нямам точен спомен кога, съм открила едно невероятно бижу. Приключенски филм за тийнейджъри, който и до днес обожавам. А именно „Градът Ембер“. Това бяха годините, когато почти никой не познаваше Сирша Ронан, времена в които Бил Мъри бе по-известният актьор във филма. А днес тя е една от най-известните млади актриси в Холивуд. Ако не сте го гледали, МАХНЕТЕ СЕ ОТ ТУК И СИ ГО ПУСНЕТЕ ВЕДНАГА! 

„Градът Ембер“ е всъщност поредица по книгите на авторката Джийн Дю Прау (не съм сигурна дали се превежда така), която не успява да впечатли с успеха си, и не получава трите допълнителни филма, които би трябвало. И много жалко, ако ме питате. Това са книги, които ме изненадаха, и то много. В последните години ми е все по-трудно да си намеря четиво, което да не е копирано от нашумелите поредици. Запалените читатели ще раберат за какво говоря. Това, което искам да кажа е, че „Градът Ембер“ е от онези книги, които не са ненужно дълги, а всъщност те оставят без дъх. Дъхът ми не бе краден от доста дълго време. За да маркирам още веднъж колко страхотни бяха, ще кажа че изчетох четирите книги в рамките на 3-4 дни. Оттук нататък ще има спойлери, затова четете на свой риск. 

Книга 1- „Градът Ембер“ (City of Ember)

Ако не сте гледали филма, той е 90% точен с оригинала. Което е страхотно. И така. Преди около 200г., т.е. наши дни, светът се превръща в бойно поле. Голяма изненада нали? Правителството на САЩ решава да даде най-добър шанс на човешката раса да оцелее на всяка цена като изпраща (мисля, че бяха 600 човека, на всеки от който е поверено по 1 дете) хора в подземен град- Ембер. Там те няма да помнят какво се е случило със предишният свят, с изключение на хората, които тогава са възрастни.

Нашите съвременници предполагат, че след тези войни Земята ще е необитаема в продължение на поне 100 години. И така наречените „Строители“ на града оставят инструкции как тези хора да излязат от Ембер, когато е безопасно. Затварят тези документи и ги предават на първия кмет на града, с намерението всеки лидер да предава съответната кутия на наследника си, докато времето настъпи. Но някъде около половината, тази кутия се губи и остава забравена. Докато 200г. след заселването в Ембер не се отваря. И приключението започва. 

Лина Мейфлийт винаги е искала да тича, да е бърза и да носи новините на жителите на Ембер. Но в деня в който завършва училище и трябва да премине церемония, за да получи работа, късметът я подминава. Малко отклонение- всеки младеж на Ембер трябва да изпълнява някаква работа- било то да е градинар в парниците, да е вестител (пощальон), било то да работи в каналите и да кърпи тръби и други такива неща. Лина тегли най-немомичешката работа, тази най-далеч от желанието й да е вестител- тя тегли работа в каналите. 

Дуун Хароу е умен младеж, винаги е искал да знае всичко за всичко. Как работи електричеството, как растат растенията, откъде идват насекомите. Само дето тези знания ги няма никой, защото са изначално загубени. Те са се предавали от първите заселници, но след 200 години хората вече не питат ЗАЩО, те просто знаят какво да правят, за да държат града жив. Но Ембер умира. И Дуун иска да го спаси. А най-добрата работа за тази мечта е да работиш по Генератора. Но и късметът на Дуун не е добър. На него му се пада да е вестител.

Но тъй като съдбата си знае работата, Лина и Дуун си разменят назначенията, и така и двамата са доволни. Пътищата им започват да се пресичат още тогава, въпреки че те не го знаят. Те не са говорили един с друг, откакто детска игра ги скарва и те са си само на „Здравей“-„Здрасти“. Но ги чака нещо много по-голямо. 

Един ден Лина открива в дома си метална кутия, със страници изписани по начин, който й е съвсем непознат. Никой от учебниците й не изглежда по този начин. Но малката й сестра Попи е изяла половината от този документ и той е почти неразбираем. Това е нещо древно, следователно важно. Тя го показва първо на кмета, тъй като смята че той е лицето, което ще се погрижи за града. Грешка номер 1. Именно кметът работи здравата против Ембер, като краде и без това изчерпващите се провизии и гледа само своите нужди. След това Лина показва откритието на Клери- главната градинарка, но тя е толкова заета, че почти не обръща внимание на момичето. 

И тогава й хрумва- Дуун! Дуун, момчето което винаги се е интересувало от механиката на живота, винаги любознателният й приятел от детинство. Както и предполага, Дуун е възхитен. И двамата започват бавно, но сигурно да разплитат мистерията. А това, което откриват е повече от това на което са се надявали, защото е не спасение ЗА града, а спасение ОТ него. Лина и Дуун съставят план, който не само ще спаси Ембер, но ще донесе на двамата слава завинаги. Те възнамеряват да обявят пред целия град, че те са открили път, който води извън Ембер, но кметът на града ги обявява за клеветници и нарежда те да бъдат арестувани. Затова им се налага да сменят стратегията. Вместо да тръгнат с целия град, те бягат сами от него като престъпници. Лина взима малката си сестра и не поглежда назад. Водени само от сърцата си, с няколко свещи и кибрит в ръка, Лина и Дуун слизат дълбоко в недрата на каналите на Ембер, където намират пътя за навън. Къв какво? И те дори не знаят, само се надяват да открият нещо по-добро, което да могат да нарекат свой дом.

Книга 2- "Хората от Спаркс" ("The people of Sparks")

И така, тези страхотни хлапета наистина успяват да намерят изхода от този подземен град, който е единственият свят, който техните предшественици са познавали. Те са пионери, те извеждат семействата си, съгражданите си в един съвсем непознат, страшен за тях, непознат свят. Хората от Ембер никога не са усещали полъх на вятър, не са виждали слънцето, нито са се топлили от лъчите му. А сега пред себе си виждат само безкрайни полета, небе, птици, животни. Лина и Дуун успяват да изведат всички от един умиращ град, но сега трябва да измислят какво да правят с толкова хора. Без храна, без домове, под откритото небе. 

И тръгват...Повече от 400 човека. Накъде? Отново не се знае? Към по-добро с малко късмет. Този път старата фортуна е по-благосклонна към младежите, и скоро те попадат на малко населено място. Те дори не знаят, че на Земята има други хора. А ето цяло село. Хем точно като тях живи същества, но пък и съвсем различни във всяко друго отношение- хората от Спаркс. Спаркс- едно от многото късчета места, които се препитават със земеделие и някоя друга слаботелесна кравичка. 

И двете страни са изненадани. Може би хората от Спаркс една идея повече, защото дори и да са виждали други хора, никога не са чували за такива, които са живели под земята. Да, смятат че са малко чудати, мислят че се преструват като казват, че не са чували за слънце, вятър, крава или пък птица. Лидерите на града се чудят какво да правят, когато Лина и Дуун ги молят за храна и подслон. Някои хора гласуват те да бъдат изпъдени, защото така и така храната е оскъдна, но една от лидерите на града- Мери се оказва по-човечна и сърце не и дава да отпрати толкова много хора. И то- на сигурна смърт, взимайки предвид тяхната неопитност в чудатите земни занаяти. Накрая предводителите на градчето Спаркс решават да приемат Емберяните, докато дойде зимата, да ги настанят в стара хотелска сграда, да ги научат на каквото могат, а след това по живо, по здраво да ги оставят на съдбата, но извън Спаркс. 

Всеки човек от Ембер бива причислен към семейство от Спаркс, при което ще се храни по веднъж дневно, а през другото време ще се учи на строителство, земеделие и др. Първоначално нещата вървят добре, хората искат да се научат, но тъй като сезонът е лято, температурите не понасят на хора, които са живели под земята. Те започват да се изтощават от тежкия физически труд под морното слънце, а скоро и да гладуват, тъй като дажбите които семействата заделят не са достатъчни. Дуун се опитва да бъде разумен, да влезе в положението на хората от града, но скоро негов съгражданин от Ембер надига глава и започва да всява смут измежду Емберяните. Трябва да споделя, че Лина е настанена в къщата на местния доктор, защото докато Лина, Дуун и Попи търсеха изхода от Ембер, Попи се разболява и й трябва лекар. Жената при която са настанени е малко разсеяна, но добра и скоро Лина и Попи намират доста добър дом, в сравнение с почти разпадналия се хотел в който живеят почти всички други от Ембер. Та това друго момче, Тик, започва да негодува от малкото храна и многото работа и предлага хората от Ембер да се оплачат. На първо време Дуун се държи далеч от тези разпри, но после вижда смисъл в това. Само дето нещата доста бързо ескалират. Племенникът на докторката, Торен, намразва Лина заради детски глупости и скоро тази омраза го кара да направи голяма глупост. Той натопява Дуун за нещо, което той не е направил и това обижда хората от Спаркс. 

Гражданите на Спаркс и тези на Ембер започват да се карат едни с други. Подозират се едни други за много неща, които стават из града, но нито една от страните не знае как да процедира. 

Още от малка Лина си мечтае да намери нов град за Емберяните. С високи, стъклени сгради, които отразяват слънчевата светлина. Тя се надяваше този град да се появи пред тях, когато излязоха от Ембер, но уви. Но един ден братът на Торен, който е скиталец. Скиталец е вид професия- човек обикаля из земите и тършува из разрушени сгради, къщи, бунища и т.н. за да намери нещо, което би било полезно. И докато неговият брат е в Спаркс, за да продаде каквото е намерил, Лина го чува да споменава че ще насочи към "града" в търсене на съкровище. Тя решава, че именно този град е нейният град, със своите кули и широки улици. Тя се промъква във каруцата на брата и напуска Спаркс в търсене на нов дом. Само дето това съкровище не е градът, както тя в последствие разбира. А нещо доста по-близко до сърцето й.

В този месец се случват доста неприятни неща. Тик убеждава Емберяните да нападнат хората от Спаркс и със сила да вземат това, което те уж им отказват. Стига се до физически сблъсъци и недоволството се превръща в омраза. Докато следвайки съвета на баща си, Дуун не прави това, което прави най-добре, спасява положението. Благодарение на него, двете страни намират компромисен вариант и заживяват в мир. 

Книга 3- "Пророчицата от Йонууд" ("The prophet of Yonwood")

Само бегло ще наметна за какво става въпрос в тази книга, защото тя няма нищо общо с другите 3. "Пророчицата от Йонууд" се явява предистория, но не знам защо е издадена като трета от поредицата, а не първа или последна. Няма значение. Буквално последните две страници я свързват с "Града Ембер", защото главната героиня от тази книга става една от първите заселници на Ембер. 

Книгата проследява животът на 12-годишната Ники, която придружава леля си до град Йонууд, за да продаде къщата на починалия й прадядо. 

Пророчицата на този град предрича де факто началото на тези войни, които най-накрая ще разрушат света, но предсказанията й са подранили с 50 години. Но сегашният свят на Ники пак е във военно положение. Та Ники по цял ден тършува из голямата къща, среща се с едно местно момче, което тя считаше че може да е кандидат да й стане гадже, но уви хах. 

И като цяло беше това. Точно накрая вече, една сцена която я имаше в "Града Ембер" се застъпи с "Пророчицата от Йонууд"- Ники, вече 60-годишна е на път за Ембер и си води дневник, който обаче й е забранено да занесе в града. Затова тя го оставя в пещерата, в която Лина и Дуун се озовават, когато излизат от Ембер. И те намират този дневник. 

Книга 4- "Диамантът на Даркхолд" ("The diamont of Darkhold")

Емберяните и хората от Спаркс вече се готвят за настъпването на зимата, но положението не се е подобрило много. Храната намалява, а гърлата за хранене са с 400 повече. Всички са постоянно с празни стомаси, а реколтата е малко и запасите в хранилището намаляват. Никой не знае какво да направи, за да подобри изгледите, но точно тогава скитник минава през Спаркс. На пръв поглед не носи нищо ценно, но когато тълпата се разотива, винаги наблюдателният Дуун вижда нещо, което в този свят няма голяма ценност- книга. Но тъй като скитниците са си търговци, тя (скитницата) вижда, че Дуун иска книгата много и започва да го изнудва. Но Лина успява да се спазари и да направи подарък на Дуун. А и на себе си. Защото тази книга се превръща в новото им приключение. 

Нов шифър за разкодиране. Само дето този път е още по-трудно. Но Дуун и Лина са много добър екип и скоро разбират, че тази книга е за тях. ТОЧНО ЗА ТЯХ- ЕМБЕРЯНИТЕ. Пише, че "Строителите" са им оставили нещо важно в Ембер, което ще подобри живота им завинаги. Само дето от книгата са останали само 8 страници. Всичко, което обяснява какво е това съкровище, къде е, за какво се използва и как, е загубено. Малкото, което пише в тази книга са неразбираеми диаграми, но все пак Дуун не се предава. Казва на Лина, че трябва да се върнат в стария си дом, пък било то дори само да проверят дали в складовете няма останала храна и лекарства, които да им помогнат да преживеят зимата. Лина се страхува, но приема предложението на приятеля си, защото знае че така е правилно. И отново те стягат раниците и тръгват на път.  

Това, което откриват в Ембер далеч надминава най-смелите им очаквания. Още докато слизат към града, те виждат лека светлинка в центъра на площада, но смятат че това са последните дихания на Генератора, или пък някой изостанал Емберянин. Колко са грешали. Едва стъпили на улиците на стария си град, Дуун бива хванат от двама непознати. Стъписан, той няма време да реагира, но поне враговете му не забелязват Лина. Похитителите на Дуун се оказват случайно намерили Ембер, скиталци. И се заселили хората, без да знаят че това е умрял град, без провизии. И сега разграбваха всичко онова, което Емберяните са оставили в бързината, като цяло боклуци. Дуун не споменава, че знае всеки ъгъл на този град, за да има предимство пред тези хора. Прави онова, което баща му винаги го е учел- да наблюдава. И той вижда- едно от децата на тези хора е по-плахо от другите, по-добро. Малко след това разбира, ч то изобщо не е на това семейство, а приютено. И Дуун започва да чака да му се предостави удобен момент да избяга. 

Междувременно Лина е на ръба да се паникьоса. Приятелят й е в опасност, а тя няма как да му помогне. Но той ловко й казва да бяга и да доведе помощ от Спаркс. Макар да не иска, тя знае че няма друг избор. А и като бивш вестител, тя е най-добрият му шанс с бързите си крака. Когато излиза на повърхността, тя среща скитница, която всъщност не е толкова сурова, колкото други от нейната професия. Същата, която й продава книгата за Ембер. Лина дълго я моли да я закара до Спаркс, но жената отказва, защото е в обратна посока, но пък споделя малкото си храна с нея и й дава подслон за нощта. А също така й дава информация за това къде е намерила книгата първоначално. Малки парченца от загадката се нареждат, но пак не е достатъчно, не и без Дуун. 

Сега, като се замисля, Дуун бяга много бързо от похитителите си. Буквално е там само ден. През това време той успява да намери съкровището от книгата- диамантът на Даркхолд. Даркхолд е името, което скитническото семейство дават на Ембер, когато го намират. С помощта на срамежливото момче, Дуун бяга от натрапниците и за предпоследен път бяга от Ембер...

Намирайки се в центъра на голям екшън, когато открива Лина, Дуун все пак запазва самообладание и колкото и да е изморен я спасява от неприятности. Отново заедно, те двамата започват да мислят като един, както винаги. Последната им загадка, както подобава е огромна и изключително значима. Те отново са герои. 

Годините започват да се изнизват и поуката от всичко това е следната: дори когато всичко изглежда мрачно и безнадеждно, винаги ще има хора, които ще намерят начин да оцелеят. Надеждата не умира, докато има хора като Лина и Дуун. Лина и Дуун, които порастват и се превръщат в иноватори и в приключенци, защото някак си не могат да живеят без адреналин. И един без друг. Каквото и да значи това.

Приятно четене. 

Скот

Музика и пътешествия (Ревю на "Томас и Януари" на Фишър Амели)

   "Томас и Януари" на Фишър Амели е втора книга, която чета от тази авторка. "Калъм и Харпър" само загатва персонажа на Том от тази.

Том е много объркан, животът му е стигнал до задънена улица, в която човек може да се озове някъде около 40-тата си година. Но Том е само на 22. Доста популярен музикант, част от страхотна група, която му е и семейство. Но всичко това в един момент се сгромолясва около него. Единственото спасение, което той вижда е най-добрата му приятелка- Кели. Която е сгодена. Подсъзнателно, той знае че никога няма да я има, затова той заминава и оставя Ню Йорк зад гърба си. Оставя приятелите си- семейството си, и "любовта на живота си". Томас се затваря в себе си и спира да чувства. До деня в който среща Януари...Само да вметна, че той е музикален скаут. Знаете- хората, които намират талантливи музиканти и ги правят известни. Томас Ериксън е феноменален съгледвач, ухото му е едно от най-добрите в музикалната индустрия. Няма друг като него. Докато Януари не се появява в местното барче, в което той слуша потенциална група. Тя сякаш чете мислите му, или по-скоро мисли точно като него. Те се засичат само за броени минути, но тя остава запечатана в съзнанието му, докато той не се връща в Голямата Ябълка. 

Януари (някой ирландец да ми каже как се произнася тази фамилия, моля) MacLochlainn иска повече от онова, което Бъркли и пълна музикална стипендия, може да й даде. Тя иска свобода, иска да бъде артист по своему. Та затова тя, един ден, просто от нищото сякаш, приема работа от абсолютен непознат и заминава за Ню Йорк. В деня в който де да знам, съдбата, я намира, тя среща "най-привлекателния" мъж, който някога е виждала. Тя не разбира какво толкова я влече към него, но ето че целува непознат мъж в бар. И после животът я отделя от него. Но не за дълго. Година по-късно, тя е на самолет за Ирландия заедно с него. По работа. Е, донякъде. 

И така, Томас и Януари имат задачата да обикалят цяла западна Европа и да намират талантливи музиканти Първа е Ирландия и Дъблин. Тесните каменни улички, осветени като в приказка; задушните пъбове, пълни със сърцати здравеняци и студена бира; и музика, която ти пълни душата и те вече усещат, че нещата помежду им не са никак приятелски. Още един плюс е, че намират уникална музикантка. Всичко върви добре. Следва Англия и Лондон. Лъскаво и изискано. След това Томас и Януари се озовават в Париж. Ах, градът на любовта. Точно там, и по-точно на гробището "Пер Лашез", Том осъзнава колко идеална за него е Януари. Всичко, което някога е искал, и разбира че чувствата му към Кели са били несравними със сегашните му към Януари. Той започва да говори повече, да се смее по-гръмко, да се влюбва все по-силно. Рим се оказва малка пречка в тяхната връзка. Ще видите, че те се разбираха почти без думи. 

А сега малко по-реалния ми поглед. Книгата е хубава, няма спор. Но е малко сладникава, предвидима. Първата от поредицата- "Callum and Harper" е доста по-добра за мен. Може би пораствам, и с това да ми е писнало да чета клишетата на любовните книги. Положителното ми ревю се дължи предимно на това, че пътешествията им из Европа бяха описани много хубаво, и почувствах духа на държавите. Ако това ревю Ви е харесало, искрено се радвам. И се надявам, че ако решите да й дадете шанс, да Ви допадне повече, отколкото на мен, Приятно четене.

Скот

Предимствата на тази книга (Ревю на "Предимствата да бъдеш аутсайдер" на Стивън Чбоски)

  
   Здравейте, хора. От много време не съм писала. Сега се завръщам с ревю, което много избягвах просто защото не можех (и все още мисля, че не мога) да изразя с думи. Днес ще обсъждам "Предимствата да бъдеш аутсайдер". Като за начало ще кажа, че тя, може би, бе първата книга, която наистина обикнах. Дивергенти, Игрите- четох ги в същия период, но тази книга остави необясним отпечатък в съзнанието, сърцето и, един вид, характера ми. Сигурно чувството да намерите уют в книга ви е познато. Всеки път щом се захвана да препрочитам "Предимствата да бъдеш аутсайдер" се чувствам сякаш съм си у дома/ в моето най-познато място- там където, колкото и пъти да се завръщаш, не ти омръзва. 

 “It's strange because sometimes, I read a book, and I think I am the people in the book.”

Препрочитала съм книгата 4 или 5 пъти, и всеки един път намирах по някой нов и уникален момент. Сами по себе си тези елементи бяха очевидни истини, но носещи послание истини, които макар и внедрени в рамката на 90-те години, важат и днес. Главният герой, Чарли, е герой, който чувствам като "сродна душа". Дори след около 4 години с тази книга не мога да определя дали го чувствам като моята друга половина като романтично познанство, най-добър приятел или брат. Съзнанието му, емоционалността му, мислите и характерът ми доста съвпадат с моите и точно това създаваше част от уютната атмосфера в тази книга. Чарли- несигурният, обърканият, меланхоличният, но безкрайно добър, любопитен и някакси мистериозно обгърнат от романтичната си страна, така нетипична за момче на неговата възраст. Точно чувствителната му страна, която чупи стереотипите за поведение ме накара да го обичам.

Той беше, е, различен и това го прави уникален и интересен, някой който не се забравя и остава в спомените ти. Такива герои те карат да се връщаш към тях, и към техният дом- книгата, независимо колко време е минало от първата ви среща. Тази книга ме научи да обичам семейството и приятелите си 1 степен повече. Научи ме също, че да си различен е важно, да изпъкваш е нещо към което да се стремиш, не да избягваш/да се губиш и сливаш с тълпата. Колкото по-оригинален, колкото по- себе си, толкова по-добре. Надявам се разбирате. Приложеният по-долу цитат е много верен- един ден ще бъдем само спомен, ще се превърнем в история разказвана на някой. Затова нека се постараем да бъдем хубав спомен. За мен това значи да бъдем себе си и най-вече да сме тази версия на себе си, която ние самите харесваме най-много.

Тази книга е повече усещане, отколкото приключение. Точно затова ми е толкова трудно да пиша за нея. "Предимствата да бъдеш аутсайдер" показва, че да си объркан, чувствителен, дори депресиран и изгубен, в света или собствените си мисли, е съвсем нормално. С това си произведение, Стивън Чбоски изгражда един еталон по който аз несъзнателно търся следващо четиво. Въпреки че захваща една толкова нищена през годините тема- секс, наркотици и рокендрол (тук и още нещо), той изследва отношенията между хората, личните емоции и преживявания и надгражда моделa на съвременния роман.
Със похватите на най-основната психология, той ни описва вътрешния свят на едно момче, който е събирателен образ на цяло едно поколение, и самата мен в голяма степен. В интернет цитатът, "И в този момент, бяхме безкрайни", е толкова често срещан. Aз също няма да го пренебрегна. 

Защото този цитат олицетворява чувство, което ако не се имали удоволствието да изпитате, трябва да се стремите да изживеете, на всяка цена. Усещането да си освободен от тревоги, безгрижен, и заобиколен от приятелите си, с които просто се носите по
течението. Аз съм го изпитвала и не ви лъжа, когато ви казвам, че когато осъзнах че изпитвам това, се сетих за Чарли и за "Предимствата да бъдеш аутсайдер". 

“I just hope I remember to tell my kids that they are as happy as I look in my old photographs. And I hope that they believe me.”

Надявам се поне малко да съм ви заинтригувала, да съм събудила поне малко любопитство с което да зачетете тази книга, защото знам че си струва. Окей, с това приключвам.

Love always, 
Скот