Специалното на нормалното (Ревю на "Нормални хора" на Сали Руни)

 

"Нормални хора" на Сали Руни е книга за живота. Ако следите блога ми, ще видите няколко ревюта в които изказвам предпочитанията си към такива творби. Не само защото не е фантазия, но и защото там нормалните човешки истории наистина стават достъпни. Можем да се идентифицираме с тях, да сравняваме емоциите си с тези на героите, и  наистина да почувстваме, че един вид също можем да бъдем герои от книга, защото те са равнопоставени с нас. Въпреки, че британския начин на писане засега ми е леко  странен, сблъсквала съм се с още няколко такива случая, това вреди единствено на обкръжаващата страна на героите- на фона. Но не и на историята като цяло. Тази книга е  минималистична до крайност. Няма една излишна дума, едно излишно описание. Всичко написано е с цел да ни разкаже историята на Мариан и Конъл. Нищо друго. Виждала съм и  двете крайности на литературата. Докато, да кажем Толкиен и Мартин, представители на фентъзито, си позволяват да пишат дузина страници описание на света на героите, Сали Руни, като представител на модерната проза, пише икономично. Наслаждавам се и на двете неща и разбирам, че фентъзи жанра се нуждае от обкръжение, защото ние не можем да
си го представим другояче. Докато тук Сали Руни казва "Така, сега действието е в Дъблин" и ти си "Аха, ясно" и си представяш просто града и това е. Много е просто.

Дори и така, не знам как да опиша тази книга. Хем е уникална, хем абсолютно обикновена. Това е една история за двама младежи, които през годините в които се познават,  някак си не могат да стоят далеч един от друг, въпреки че през повечето време не са един до друг. Мариан е свободолюбива, леко ексцентрична, саможива, но в гимназията е презирана от всички, защото никой не я разбира. Много добре мисля, че може да си го представите, всички сме били в гимназия. Винаги е имало такива хора. Съучениците й я смятат за куку, луда, само защото не могат да достигнат нейното ниво на съзнание. Тя не смята, че е по-умна или нещо подобно, но просто не се свързва по никакъв  начин с тях и затова те я презират. Конъл е от известните, така да кажем. Спортист е, движи се в парти кръговете на популярните клики, но той пък се чувства сякаш не това е истинското му "Аз". Вижда, че е добре приет, има дружки, но не е щастлив от това плитко съществуване. Както той сам казва, не знае какво точно иска, но не смята че  е щастлив по този начин. Майка му, Лорейн, работи за семейството на Мариан, и те се познават от деца, но никога не са били приятели, никога не са се поздравявали в  училище, защото и за двамата ще е странно. Да ги видят заедно. Различни хора, различни среди. И все пак, между тях, някак си, нещата се получават. Връзката им започва внезапно, и е много нестандартна. Те усилено я пазят в тайна, основно защото Конъл се бои какво ще кажат хората. Не че се срамува от Мариан, но знае че все  нещо ще се промени, ако обявят публично, че са заедно.

Конъл е, както казах, объркан относно това какво иска. Търси пътя си в живота, иска да се откъсне от живота си в Слайго, но в същото време не знае кой ще е без този  живот. Не знае в какъв Конъл ще се превърне, ако напусне естествената си среда. Той прави много грешки, докато е в гимназията. Много от тях свързани с Мариан. Не ме  разбирайте погрешно, той е много добър с нея, но това че е абсолютно прагматичен наранява незабелязано и двамата. Той се влияе от чуждото мнение, страхува се от  собствените си грешни представи за света и, следователно, това му носи само страдание. Той чувства, че единствено Мариан го кара да се чувства добре, даже щастлив, но  не може да си позволи да бъде с нея, както би искал ако не живее в Слайго. Когато никой не гледа, те живеят както би трябвало. Излизат на дълги разходки, говорят за  мечтите и плановете си, за света, за политика и книги, за всичко което е по-важно от малкия им роден град. Но когато хората са около него, Мариан не е. Личният и  социалният му живот не се пресичат по никакъв начин, и той смята че това е нормално. Майка му на няколко пъти му казва, че това което причинява на Мариан я кара да се  срамува от него, но тогава той не разбира защо това е такъв проблем. А и няма как да види, докато не се озовава от другата страна. 

"How i act with her is my normal personality"

Мариан няма нито един приятел. Животът й сякаш си минава, без тя да има роля в него. Дните й са еднообразни- училище, караници с брат й, и понякога Конъл. Тя не е депресирана, тя е апатична. Непонятното за нея е как човек като Конъл всъщност успява да я разведри, защото той е съвсем различвн от нея. Тя не си представя как би ходила на негови мачове, не се вижда да пие бира с неговата компания. Но когато са само двамата, тя вижда малка част от истинския Конъл, бъдещия Конъл, или пък онзи
Конъл който той иска да бъде, но не успява. Мариан вижда, че той се бои да следва мечтите си, защото е интровертен и несигурен, но това че тя забелязва това, му спасява живота един вид. Тя му предлага да следва литература в университета Тринити в Дъблин, защото в свободното си време той чете, и то много. Не един път тя му казва, че би му позволила да прави каквото желае с нея, защото иска да го направи щастлив. В онзи минал момент, той прави същото- приема просто така да учи литература, само защото може би и тя ще отиде в Тринити, и ще я вижда. Той го прави за нея, така ми се струва. 

Само дето нещата се обръщат. Нещо тривиално като абитуриентския бал приключва връзката им, когато Конъл не я кани на бала, защото смята че тя няма да иска така или иначе. А всъщност Мариан бе организирала всичко за бала, и й се стори като последна капка да отиде на събитие в което е вложила време и търпение, а никой да не я покани. Затова няколко седмици преди учебната година да приключи, тя прекъсва и остава вкъщи. Мариан и Конъл спират да комуникират. Без да се карат, без да се виждат. Просто вече "не са". Лятото минава, и Конъл пристига в Дъблин. Както казах, нещата се променят когато той е вече на мястото на Мариан.

В Дъблин хората са различни, както Конъл се е надявал. Той смята, че ако веднъж се измъкне от Слайго, ще е по-добре разбран, ще си намери приятели на неговото
интелектуално ниво, със сродни интереси, но уви. Съучениците му в Тринити са, как да кажа, ефета. Водят високопарни дебати на тема политика, организират митинги за
каузи, които не разбират, дискутират книги, които не са чели с такава увереност все едно те са ги писали. Състезават се чии родители печелят най-много пари, носят
префърцунени дрехи и пият скъпи напитки. Конъл леко се дразни на тяхната безочливост, но като цяло е безразличен. 

Тъй като е самотен, той седи или в стаята си, или в библиотеката и се отдава на четене. Така си печели така нужната му стипендия за 5 години безплатно настаняване и издръжка, тъй като той е от работещата класа, а за
тези богати негови познати стипендията е единствено въпрос на чест. Когато се среща с Мариан, тя е на негово място. Станала е популярна, има кръг от приятели, които
подхождат на интелекта й. Както изглежда, тя най-накрая е намерила своята среда. Изглежда щастлива. И той искрено се радва за нея. И това е най-необикновеното
обикновено нещо в тази книга. Че каквото и да става между тях, те не се караха, защото знаеха че са хора и че грешат. Че това е нормално. Мариан знае, че Конъл е постъпил лошо с нея, че я е наранил, но не се сърди за това. Тя с отворени обятия го приобщава към този артистичен бохемски кръг, в който тя процъфтява. Той не е на мястото си, но това няма значение, докато е с нея. Интелигентността му компенсира липсата му на пари, и приятелите й го приемат. 

Вече далеч от Слайго, Конъл осъзнава че родния му град е малък, с маловажни проблеми, че всичко което му се е струвало като ужасно, няма стойност в истинския свят. Той признава на Мариан, че се чувства ужасно затова как се е държал с нея в гимназията и че се надява тя да му прости. Въпреки, че тя ходи сериозно с един неин колега, Мариан отново се чувства привлечена към Конъл, сякаш той е нейното най-познато място, в което тя може да бъде свободна. Тя е по-щастлива в Дъблин, но в същото време е една от тези високопарни личности, които живеят без сметка, и това някак я плаши, а Конъл е онзи човек с който може да бъде по-обикновената си версия. Честно, хора и аз не знам как да го обясня. Ще препоръчам ако дотук съм ви заинтригувала, да прочетете книгата и да гледате сериала, за да разберете по-добре. ОК? Добре, продължавам. 

Вече казах, че когато са заедно са добре. Но и в Дъблин нещата не вървят много добре. Най-големият им проблем беше, че не говореха един с друг. Най-вече, защото
Конъл беше интровертен, не споделяше как се чувства. Раздаваше се за нея, но не искаше за себе си. Но и тя не питаше защо, не го притискаше. Неща оставаха недоизказани, недоразбрани. И така отново се разделяха. Мариан, вследствие на ужасното си семейство, мислеше че не заслужава любов, че е обект за мъжа с който той да прави каквото пожелае. Това доведе до момента в който замина за година в Швеция, и там тотално се поддаде на тези си чувства, потъна в една летаргия в която позволи на един човек да се възползва по всякакви начини от нестабилността й. Този проект на Сали Руни и много емоционален, не е лек, засяга много сериозни теми, и затова пиша толкова много. Защото ако го опиша в два реда, няма да е достатъчно. Конъл винаги я е подкрепял, винаги й е казвал, че той, приятелите й, дори семейството й, я обича, но тя бе стигнала момента, където не вярваше дори на него. Беше в нещо като депресия, но без да чувства. След смъртта на един от приятелите на Конъл от Слайго, той изпадна в депресия. Връзката му се разпадна, той беше на много мрачно място, особено при положение че Мариан не беше там и не можеше да я вижда всеки ден. Ето тук искам да наблегна на факта, че те намираха утеха един в друг, дори и да бяха само приятели. Те не позволиха приятелството им да се разпадне само защото не бяха заедно. Дори ставаха по-близки. Не минаваше ден в който той да не й пише имейл, в който да й каже какво е правил и да не я пита как е. 

"I didn't need to play games with you" she says "It was real. With Jamie it's like I'm acting a part, I just pretend to feel that way, like I'm in his power. But with you that really was the dynamic, I actually had those feelings, I would've done anything you wanted me to"

С течение на годините, те преживяха много, но не се отдалечиха един от друг. Запазиха онова, което не разбираха- онази непонятна връзка, която заформиха преди години, и
която оцеляваше въпреки техните характери. Защото знаеха, че където и да са, каквото и да правеха, в каквито и отношения да бяха, те щяха да са добре докато имат един
друг.

Така, за тези които преживяха тази тирада, благодаря хах. Надявам се ревюто да ви е заинтригувало и да гледате/прочетете "Нормални хора". Наистина си заслужава,
повярвайте ми. Сериалът на Hulu е много естетичен, много красиво сниман. Епизодите са по 30-ина минути, които ти се струват цяла вечност, но по най-хубавият начин.
Оставям ви сега, чао :)  

Скот