Семейството е повече от кръвна връзка (Ревю на "Академия за вампири" на Ришел Мийд)

   Здравейте, хора. От много време се каня да прочета "Академия за вампири" на Ришел Мийд, но все нещо друго я изпреварваше. Една моя съученичка четеше поредицата в 8-9 клас, Стайлс прочете първата книга, а аз си виках "Ъъъ, това е за руснаци, няма да ми хареса". *Тъпачка*. Е, грешала съм, отде да ми дойде на акъла, че просто има някои имена със славянски произход? Книгата много ми хареса, филмът също, въпреки че цял интернет го оплюва. Аз го издигам на пиедестал, толкова много съм се смяла на Роуз и Димитри. Но нека започнем отначало. 

   Тук има вампири, даже 3 вида- морои, дампири и стригои. Първите са аристокрацията, принцовете и принцесите, наследниците на древните вампирски родове. Дампирите са техните пазители, воините на системата, заклели се да пазят мороите от стригоите с цената на собствения си живот, ако се наложи. Стригоите са покварени, бивши морои, които доброволно или насилствено са минали на тъмната страна. Те са убийци, чудовища, зомбита, и нямат милост или съвест. 

   Главната героиня, и наш разказвач, е Роуз Хатауей. Тя е дампир, а най-добрата й приятелка- Лиса е морой.

Роуз се обучава за пазител в академията "Свети Владимир", но поради леко забулени в мистерия обстоятелства, тя и Лиса са избягали от там. Роуз е един страхотен герой, много интересен за четене. Повярвайте ми като ви кажа, че има много забавни, неловки, DA FUQ ситуации с нея. Тя е много цапната в устата, обича да флиртува, да купонясва и да ругае хората. Но пък страхотното у нея е, че наистина, ама наистина, я бива за пазител. Въпреки, че не е официално назначена за пазител на Лиса, тя върши тази дейност от години. Роуз може и да беше разхайтена в свободното си време, но що се отнасяше до отговорностите й към Лиса, тя ставаше свирепа. Бе готова да даде живота си за своя морой, биеше се, контрираше хорските нападки към Лиса и защитаваше честта й, дори това да й струваше нейната. 

   Василиса (Лиса) Драгомир е мороят на Роуз, изключително надарен такъв, както ще видите в книгата. Тя е последният оцелял член на рода Драгомир- един от 12-тте кралски рода, много позитивна личност. Тя бе по-сдържаната и по-разумната що се отнасяше до връзката й с Роуз.  Естествено, като член на елита, тя бе възпитана за приеми, коктейли и светски събирания, докато Роуз се обучаваше за воин. Но пък воинът в Лиса беше нейният характер. Тя по свой начин защитаваше Роуз от клюките и също не се оставяше да бъде мачкана. Само дето не го правеше със сила, а с мисъл. Както казах, тя беше много позитивна, но понякога дори нейният гард падаше и тя изпадаше в един вид депресия. Намираше утеха у Роуз, но по-голяма подкрепа й оказа Кристиян Озера- неочаквано появилият се в живота й човек. 

   Кристиян Озера- спасителят на Лиса бе аутсайдер, осмиван от аристократичните родове, заради родителите му, въпреки че и той произхождаше от един от тези 12 рода. Тъй като родителите му доброволно се бяха превърнали в стригои, другите висши родове имаха задръжки и опасения относно него. Той пък от своя страна беше дръпнат, затворен, и се криеше под маската на саркастичен и незаинтересован от другите. Докато не срещна Лиса. Нейното семейство също бе загинало и те намериха общ език, започнаха да се подкрепят един друг. Разбираха се чудесно и едното доведе до другото... Роуз се чувстваше пренебрегната и засенчена от него, но стига де Роуз! Те бяха толкова сладки заедно. В последствие (от 2-ра книга нататък) двамата взеха да се разбират и шегуват по техен си начин, един с друг. 

   Димитри Беликов. Уф, ще ми е трудно да ви го опиша, но ще опитам. Първо, той също е пазител дампир, но вече завършил. Висок, красив (Не говоря за версията във филма. Там трябваше да му окастрят четината, иначе Данила си е HOT), изключително мощен и способен физически, но пък много потаен. Нищо не казваше другарят. Като го прикрепиха към Роуз, за да й бъде треньор- no comment, yes sir, и дотам. Бой, бой и само бой. Но пък с течение на времето те свикнаха един с друг и открих, че той, макар и мълчалив, е мил, загрижен, отговорен и много добър. Интересуваше се от Роуз, независимо че тя не го виждаше. Следеше напредъка й и се гордееше в малкото моменти, в които тя не се забъркваше в каши.
 

  



   Друг мой любим герой от тази книга е Мейсън- приятел на Роуз от времето преди двете с Лиса да избягат от Академията. Беше супер забавен, остроумен и страшно добър.

Общо взето беше мъжката версия на Роуз, като изключим че не бе такъв флиртаджия. Да, шегуваше се с всички момичета, но обичаше Роуз. Тя го виждаше, но просто не можеше да отвърне на чувствата му, защото я вълнуваше друг. Те си бяха само приятели, но и като такива бяха страшен отбор и много приятни за четене. Мейсън беше страхотен приятел, винаги насреща- за услуги, за бой, за екстремни преживявания, за шеги. Той не познаваше думата "не" и бе неизчерпаем източник на доброта и веселие.

   Като цяло, първата книга беше разяснение на целия този свят+ връзките между героите- Лиса и Роуз, Лиса и Кристиян, Роуз и Димитри. Но пък неочаквано зло ги дебнеше отвътре- от самата Академия- мястото, което би трябвало да е най-безопасно за мороите и дампирите. И мишената беше Лиса. Ако не сте чели "Академия за вампири", направете го. Бързо грабва, има екшън, интрига, любов... Приятно четене. 

Ето ги и моите герои : 

Автор : Скот

"Аз преди теб"- книга+филм ревю

   Здравейте, хора. Както казах, лекциите ми са скапващи и напоследък имам време да чета единствено в кратките 10-минутни почивки. Нооо, за мое щастие, имахме един ден почивка и бях повече от щастлива да го прекарам в четене.  Тъй като наскоро със Стайлс изгледахме "Аз преди теб", а преди 2 години не бях намерила книгата за хубава, реших да й дам втори шанс днес. Казах си "Сега си по-голяма, може да ти допадне повече". Ъм, за съжаление не стана точно така. Да, всъщност, имаше малко подобрение в мнението ми, но мисля че то се дължеше на екранните образи на Лу и Уил.

Луиза ми допадаше като характер, горе долу. Наистина ме изнервяше фактът, че няма абсолютно никакви планове за живота си, и особено това че се подценяваше. Но що се отнасяше до her current life (не можах да се сетя за по-точен израз на български), тя го живееше as fully as possible. Оптимизмът и духът й бяха завидни.

 Като се имаше предвид, че сама издържа цяло семейство, живее в претъпкана къща, гаджето й е обсебен от бягане и не й обръща внимание и на практика пази човек да не се самоубие, мога да кажа че беше силна, наистина силна. Животът й имаше потенциал да е страхотен. С нейната екстравагантност и лъчезарност, тя можеше да превземе света. 

Това наистина го вярвам. Проблемът беше, че тя не виждаше света, следователно светът нямаше как да я забележи. Тя не беше истински щастлива от живота си, но в нея имаше някакъв страх и не правеше нищо да промени положението си. Както тя внесе промяна в живота на Уил, така го направи и той. Постоянно й повтаряше, че в нея нещо велико, но потиснато от  еднообразното и монотонно ежедневие. Той беше промяната от която тя се нуждаеше. Лошото беше, че за тази промяна да се прояви, Уил трябваше да...е, знаете. 

"Всяко заминаване е една малка смърт, но агонията е за тези които остават." 

  

Уил определено беше персонажът, който ми допадна повече в тази книга. Много кратко беше описано/показано в книгата/филма онази част от живота му, която го определяше като човек. Добре де, във филма показаха някакво клипче направено от Уил от "Дивергенти" на което изкараха Уил Уили Трейнър като някакъв безстрашен и всеможещ бог, скачащ от скали, каращ ски и какво ли още не. Това, което много ми харесваше в Уил беше същността му. Той е бил мъжът мечта- авантюрист, пътешественик, изискан и начетен, човек който обича да изпробва нови неща и да гребе от живота с пълни шепи- да му се наслаждава истински. И после, толкова изведнъж, всичко това му е отнето за част от секундата и е принуден да приеме едно съществуване, което е толкова далеч от неговото нормално ежедневие. Близките му, естествено, искаха най-доброто за него, но той най-вече бе неразбран. Очакваха от него, човек който допреди година-две е скачал от скали и е катерил планински върхове, сега да се радва на това да е жив.

 Не знам, аз го разбирах. Представих си се на негово място, и просто нямаше да издържа. Чувството да не те свърта на едно място повече от няколко часа го имаше в Уил, така както го има в мен. Както споменаха в книгата и филма, всички стъпваха на пръсти около него и той се чувстваше длъжен да ги смущава, или просто да ги игнорира. До появата на Луиза. Тя беше малката промяна, която ненадейно му се случи. 

Не понасяше обидите му (поне не за дълго), държеше се с него като с нормален човек, и го предизвикваше. Той от своя страна й вдъхна поне малко кураж, че тя е способна на промяна, и й каза че е твърде различна, за да се остави да бъде заличена от ежедневието си. Понякога подходите му не бяха от най-милите, но тя го слушаше. С Лу той отново се почувства мъж (не, това не значи секс). Жалко, че накрая отиде в "Дигнитъс", но както казах, разбирах защо го направи.

   Това, което ми хареса, не в книгата, а в целия проект на "Аз преди теб", беше че във филма всичко беше извадено буквално от книгата. Сюжетът, хората, разговорите, описанията на местата. Филмът пресъздаде книгата невероятно, както и Емилия Кларк и Сам Клафлин, естествено. Като заключение ще кажа, че на втори прочит "Аз преди теб" е книга, която според мен можеше да се разгърне още, откъм стил на писане. Нещо в начинът по който беше написана не ми допадна. Може би, ако гледната точка на Уил беше включена, щеше да ми хареса повече. Oh, well. 

Сега малко за филма. Не мога да кажа, че не чаках с нетърпение премиерата му. Той излезе, но аз бях на работа-моят личен рай, а и нямах компютър. А другото беше, че исках да го гледам със Стайлс, за да го обсъждаме и накрая я накарах да ме чака. Изгледахме го и....WOW, SAM! Фенгърленето настрана, беше много хубав, определено ми хареса повече от книгата. Знам, че хората казват, че книгата винаги е по-хубава от екранизацията, но аз невинаги смятам така. Не може без екранизация. Особено ако в нея са Сам и Емилия, за Бога! От моментът в който започнаха началните кадри- онези от улицата на Кларк, аз си казах "OMG, това си го представях точно така!". Имаше моменти в които много се смях- когато запознаваха Кларк с Уил. Това неговото мучене ме докара до истеричен смях, защото бях забравила тази му реакция от книгата. После беше когато му обясняваше за ежедневието си и той й каза, че е дори по-скучно и от неговото. Когато тя описваше богаташкия живот...Много ме напуши на смях, когато го бръснеше. Изражението й беше уникално.

 Soundtrack-ът много съвпадна в сцените, когато Лу влизаше в къщата му сутрин след сутрин и песничката пееше "why can't you be happy with me" и тя една такава лъчезарна. 

Със Стайлс дълбоко се впечатлихме от подвижността на веждите на Кларк. И ние искаме така. Когато Уил се подстрига, аз оплезих езика и ми потекоха лигите. Срамота беше да си крие личицето под такава коса и брада. Историята си беше точно по книгата, но просто магията, която Емилия и Сам споделяха беше  something else.

Много добри бяха. Дори ме разчувстваха- нещо, което книжните им версии определено не постигнаха, дори за 2 четения. В книгата единствената звучна реакция беше, че се засмях, когато Кларк се нарече "труп, увит в сатен" или нещо подобно. Филмът наистина е изпипан, заслужава си да се види.

Автор : Скот

Първата любов не се забравя (Ревю на "Елинор и Парк")

   Здравейте приятели! "Елинор и Парк" е поредната книга от творчеството на Рейнбоу Роуъл с която се запознавам. Признавам, че имах известни колебания относно историята, защото тя така и не успя да допадне на някои от познатите ми читатели. Обаче, противно на очакванията ми, на мен книгата ми хареса. При това много. И определено успя да изкачи авторката няколко стъпала нагоре по стълбицата на любимите ми автори.

  Действието в книгата се развива през 80-те. Освен години без интернет, компютри, смартфони, социални мрежи и тем подобни, това са и времена на предразсъдъци, много от които за жалост се срещат и до ден днешен. Главният герой Парк е наполовина азиатец (полу-кореец по майчина линия ако трябва да сме точни). За разлика от другите полу-азиатци, всички се отнасят добре с Парк и никой не го закача защото семейството му е от дългогодишните в района и всички ги познават и уважават. Парк е твърдо решен да запази този свой "неутралитет" и прави всичко възможно да не се набива много на очи. Стратегията му работи успешно до момента, когато в училищния автобус се качва новото момиче. 
   Елинор е всичко друго освен незабележима - с ръста си и буйната си необуздана червена коса, с дрехите и шантавите си джунджурийки. Поради липсата на място, Елинор е принудена да седне до Парк и с това историята на двамата започва...

“Eleanor was right. She never looked nice. She looked like art, and art wasn't supposed to look nice; it was supposed to make you feel something.”

  Тази книга беше идеалното спасение за меланхоличното настроение, което ме бе налегнало тези дни. Рейнбоу Роуъл е разказала една наистина трогателна история за първата любов и последиците от нея, за тормоза и подигравките в училище, за самооценката, за семейството, което невинаги е такова какво искаме. Чрез главните герои ние успяваме да се докоснем до два напълно различни живота.

От едната страна бе Парк - момчето от задната седалка на автобуса, което обича да чете комикси, да слуша музика и обикновено гледа да е в сянката на другите. Парк който има добро и грижовно семейство, но сякаш се чувстваше неразбран от тях.

 “I want everyone to meet you. You're my favorite person of all time.”

  И Елинор, която би направила всичко за да има нормално семейство и домашен уют. Новото момиче е пълната противоположност на Парк. В началото на книгата, тя не даваше вид да й пука особено много от хорското мнение, но впоследствие се оказа, че това е само фасада. Истинската Елинор не искаше излишно съчувствие и съжаление. Което за мен автоматично я превърна в силна героиня по неин си начин.

“What are the chances you’d ever meet someone like that? he wondered. Someone you could love forever, someone who would forever love you back? And what did you do when that person was born half a world away? The math seemed impossible.”

  И накрая ще завърша с това, което най-много ми хареса в историята: връзката между героите, която всъщност започва още със сядането на Елинор до Парк. Чувствата между двамата се зародиха постепенно: от мълчаливо приятелство и разбирателство, изразяващо се в размяната на комикси и музика, до първата любов. Именно тя накара Елинор и Парк да израснат и да се променят до края на книгата.

 
 "Елинор и Парк" е една сладко-горчива история, която освен че е реална и житейска, е написана по типичния за Рейнбоу Роуъл лек и не натоварващ начин. Сега, след като  прочетох краткото си ревюто, осъзнах че колкото и да се опитвам, никога няма да мога да изкажа/напиша всички онези чувства, които изпитах четейки книгата. Определено при мен "Елинор и Парк" влезе в графата на онези истории, които те докосват и не те оставят, дълго след като си ги прочел.
Автор: Стайлс

Кои са дивогласите (Ревю на "Дивогласи")

  Здравейте! "Дивогласи" е поредната книга, която изядох с кориците. Макар историята на Джейкъб Грей да излезе преди близо година, тя сякаш така и не доби популярността която заслужава. Затова и толкова дълго време я подминавах в книжарниците под претекст, че имам да чета много други книги преди нея. До преди ден, когато я видях на едно репче заедно със списание Браво. Казах си "Е, какво толкова. Ще я започна, пък ако не ми хареса ще я оставя". И така, докато се усетя вече бях прочела книгата.

Коу е момче, което живее на улицата. От осем години той не е виждал и не е чувал нищо за родителите си. Единствения спомен, който има за тях е как те се опитват да го хвърлят от прозореца. Това, което тогава го спасява е ято врани. Те го хващат докато пада и от този момент нататък живота на Коу остава тясно свързан с този на враните. Момчето се разбира отлично с птиците, които са новото му семейство и дори може да разговаря с тях. Буквално. Оказва се, че Коу всъщност е дивоглас - човек, който може да контролира и разговаря с животни от даден вид. Това, което Коу все още не знае е, че далеч не е единствен. А дивогласите биват както добри, така и лоши...

  Ревюто ми ще бъде кратко (защото и книгата не бе от дебелите). Ако сте фен на всички онези YA приключенски фентъзита като "Пърси Джаксън", "Героите на Олимп", "Железният изпит", "Хрониките на кейн"," Стражи на историята" и т.н, то тази книга определено е за вас. 

"Дивогласи" съдържа всичко, което достойно го нарежда измежду горе посочените: историята е поднесена по лек и не натоварващ начин - спокойно може да се чете от всички възрастови групи, действието се развива бързо, а динамиката и напрежението не те напускат от първата до последната страница. Авторът бе избрал да използва "метода" на постепенното разкриване - с всяка следваща глава ние научавахме все повече неща относно миналото на Коу и света на дивогласите. И така, цялостната картинка се сглоби чак на края.

 И разбира се, друга важна част от всяка история са героите. Главният герой Коу е 13-годишно бездомно момче, което всеки ден се бори за оцеляването си. Той дори и не подозира, че е дарбата му да говори с враните всъщност е нещо като супер сила, докато не се среща с други дивогласи. Впоследствие Коу разбира, че е единственият по рода си вранеглас, което го прави много специален.
  И Лидия. Другия главен герой. Умна, директна, добросърдечна, приятелски настроена, смела и наистина любопитна, Лидия "нахлува" в живота на Коу и се впусна без да се замисли в разследването му. И едно малко лирическо отклонение. Ако сте фен на Teen Wolf, предполагам че също като мен ще направите съпоставка между нея и Лидия Мартин. И двете си приличаха по някои неща: червенокоси, умни и борбени героини, готови на всичко за да помогнат на приятелите и семейството си. Пък и двете имаха кученца :D Това дуо бе последвано и от трите врани и верни другари на Коу - Кряк, Мрън и снежнобелия Милки. 

За финал ще обобщя, че "Дивогласи" е една наистина интересна книга. Ако ви се чете нещо изпълнено с приключения и динамика, но същевременно леко и разтоварващо, то тогава "Дивогласи" е идеалната книга за вас.
Автор: Стайлс

Магията оживява в Нощният цирк (Ревю на "Нощният цирк")

  Здравейтеее! Научих за съществуването на "Нощният цирк" едва преди няколко месеца. После пък, докато си я добавях в добрия стар Goodreads, разбрах че книгата дори е издадена у нас. Явно последните няколко години съм бляла баирите :D

   Le Cirque des Rêves не е като другите циркове. Освен, че отваря с падането на нощта и затваря с първите лъчи на зората, Le Cirque des Rêves е съставен от множество различни шатри, във всяка от които по едно и също време тече отделно представление. И всичко това на фона на черното, бялото и сивото, които са основните цветове на/в цирка. 

Всяко едно нещо в този цирк е приказно и вълшебно... Като започнем от авангардните му представители и красивите им тоалети, минем през храната и невероятните бели огньове, горящи на територията на цирка, и стигнем до необикновения часовник на входа му. Това, което обаче остава скрито за погледите на хората, е че всъщност циркът служи за арена на двама могъщи илюзионисти, които водят битка/състезание помежду си от както се помнят...

“The circus arrives without warning. No announcements precede it. It is simply there, when yesterday it was not.”

Признавам, че предварително бях прочела няколко ревюта и сравнително знаех какво да очаквам от книгата, особено в лицето на бавното действие и многото детайлни описания. Въпреки това те наистина ми дойдоха в повечко и това бе причината да оценя книгата с три звезди. Сега като се замисля може би на второто четене нещата ще си дойдат на мястото. Така, като не тръпна от вълнение и очакване как ще се развие историята ще мога спокойно да обърна повече внимание на описанията. Които наистина бяха прекрасни и успяха да предадат магнетичната атмосфера на цирка. И най-вече, какво е чувството да си негов посетител.

“People see what they wish to see. And in most cases, what they are told that they see.”

Другото на което искам да обърна внимание бе времето. По принцип авторите използват една, най-много две времеви линии, но Ерин Моргънстърн бе създала нещо напълно различно. Авторката непрекъснато ни показваше различни етапи от 30-годишната (грубо сметната) история на цирка. Благодарение на тези откъснати парченца време, ние научихме повече за причините за създаването на цирка и живота в него. И всичко това ни бе поднесено без строг хронологичен ред - както си в миналото, изведнъж се озоваваш в бъдещето и после авторката пак те връща в миналото. Понеже досега не бях чела подобна книга, това ми направи най-силно впечатление.

“The finest of pleasures are always the unexpected ones.”
 

 

И не на последно място, другото което ми допадна - героите. Книгата бе изпълнена с множество различни герои, но най-главният и единствен герой си оставаше самият цирк. Всички останали просто бяха малко или много свързани с него. Дори и когато героите се бяха отделили от цирка, той пак продължаваше да ръководи животите им. 

Знаех също, че ще има и забранена любовна история. Но някак, останах с впечатлението, че авторката не я бе поставила на толкова централно място в цялата картинка. И според мен това малко я омаловажи. Харесах Марко, Силия и историята им, но много по-интересни например ми бяха Уиджит, Попет и Бейли. Това и бе причината да бързам с прочита - нямах търпение да стигна до техните глави :)

   За финал искам да обобщя, че "Нощният цирк" е една наистина красиво написана и изпълнена с магия приказка. Авторката през цялото време се държи с читателите като с посетители. Дори само и заради това посещение на цирка си струва да прочете книгата. А на тези от вас, които вече са го сторили ще кажа само: "Довиждане, скъпи reveurs" :)

Автор:Стайлс

Миналото пречи на бъдещето (Ревю на "Грозна любов")

    Здравейте мили мой :) Ето, че вчера официално приключих с прочита на "Ugly Love". И този път Колийн Хувър не ме разочарова, дори напротив, заради книгата се лиших от тъй скъпоценния си сън. Тук е момента да благодаря на невероятния екип на The Diary Of A Book Junkie, които бяха така добри да преведат книгата на български. Като фен на Колийн Хувър, Ви благодаря от все сърце :)

   Историята започва от гледната точна на Тейт, млада жена, която се мести да живее при брат си в Сан Франциско. Още с нанасянето си в апартамента, тя се сблъсква в Майлс - приятел на брат й и съсед. Първата им среща въобще не е приятна и не оставя добри впечатления у Тейт. Впоследствие, опознавайки се, между Майлс и Тейт започват да прехвърчат искри, а привличането между двамата започва да става все по-силно и осезаемо. Накрая двамата се съгласяват да започнат връзка, която да включва само физически контакт. За да избегнат бъдещи усложнения те следват две прости правила:

1. Тейт да не пита за миналото на Майлс.

2. Да не очаква бъдеще с него.

И подобно на романтичните Холивудски комедии, колкото повече време героите започват да прекарват заедно, толкова повече връзката им се усложнява. Тейт започва да иска повече и да се надява да промени Майлс, който пък от своя страна не е готов и затова винаги се отдръпва от нея. Причината е в изпълненото му с болка минало, за което той още не си е простил...

“Love isn't always pretty. Sometimes you spend all your time hoping it'll eventually be something different. Something better. Then, before you know it, you're back to square one, and you lost your heart somewhere along the way.”

  Колийн Хувър е невероятна писателка и аз просто я О. Б. О. Ж. А. В. А. М. :) Не знам как така всяка нейна книга ми харесва дори повече от предходните й и винаги успява да ме докосне. Въпреки че, историите и героите й са привидно обикновени, без грам "фантастично" в себе си, авторката някак винаги успява да вмъкне това чувство на "мистерия" в книгите си, което те кара да продължаваш да четеш ред след ред и да отгръщаш страница след страница, в търсенето на отговори...

  Признавам си, че в някои моменти главният герой - Майлс ме дразнеше изключително много, защото се държеше като пълен з*дник. После, с навлизането ни в историята (и най-вече благодарение на главите от неговата гледна точка) успяхме да разберем причините за поведението му. И дълбоко пазеното му минало.

  Тейт пък бе като хлътнала гимназистка - въпреки онези гореспоменати моменти, тя продължаваше да се връща при него. Защото знаеше, че и той изпитва чувства към нея, и не се отказваше. През цялото време героинята се бе вкопчила в надеждата, че ако не го притиска твърде много, той най-накрая ще се разкрие и ще отвърне на чувствата й.
Въпреки че краят ми бе предвидим, предшестващите го действия бяха добре измислени, без нищо излишно по тях. Затова и четенето премина леко и бързо.

 “But the second she opened her eyes and looked at me, I knew. She was either going to be the death of me . . . or she was going to be the one who finally brought me back to life.”

Ако сте запознати с творчеството на Колийн Хувър и най-вече, ако го харесвате, то задължително трябва да прочетете "Ugly Love". Подобно на останалите романи от Хувър и този изобилства от типичната за нея "страстна" любов, която се сблъсква с миналото и дълбоко пазените му тайни. И всичко това поднесено на читателите по емоционален и загадъчен начин.

Автор: Стайлс

Intergalactic Book Tag

Здравейтее приятели! Ето го и новия ни общ таг, за който благодарим на Eva-Mariya . От своя страна ние ще тагнем Кая и Теди .

1. Космос: Назови книга, която не принадлежи на този свят (необикновена) - развива се на място различно от твоето.

Скот: "Лабиринтът: Невъзможно бягство". По-различно, здраве му кажи. Добре де, има, но сега само за него се сещам :D

Стайлс: "Двор от рози и бодли". Ех, Притиян определено е необикновен и магически :)

2. Черна дупка: Книга, която напълно те е погълнала.

Скот: Само 1, отново ? "Ангелско нашествие", "Въглен в пепелта", "Never, Never".

Стайлс: Всъщност последната книга, която прочетох за ден бе "Звезден полет". Толкова ме увлече, че както си бе сутринта, хоп, изведнъж стана време за вечеря :D

3. Светлинна скорост: Назови книга, за която си толкова нетърпелива, че би пътувала със светлинна скорост, за да я вземеш.

Скот: "A torch against the night" на Сабаа Тахир, "The cursed child" на Роулинг.

Стайлс: Освен горе изброените, с нетърпение очаквам и "The rose & the dagger" и останалите книги от поредицата "Двор от рози и бодли".

4. Мъглявина: Назови книга с красива корица.

  

Скот: "Звезден полет". Това определено е най-красивата корица на рафта ми. Само я погледнете.

Стайлс: Да, много е красива :) Освен нея се сещам и за "Самодива". Корицата й е просто уникална - приказна, мистериозна. Като някаква картина е.

5. Мултивселена: Назови spin-off поредица, която обичаш.

Скот: Ами не съм я чела, все още, но съм сигурна, че ще я обикна разклонението на "Прелестни създания" за Ридли и Линк - "Dangerous creatures". 

Стайлс: Единственото разклонение, (ако въобще е такова) което съм чела е "Фор".

6. Гравитация: Назови любимата си двойка, която сякаш се привлича с гравитационни сили.

Скот: Итене - Итън и Лена. Те бяха просто... Уау

Стайлс: Шахризад и Халид - един от любимите ми шипове.

7. Големият взрив: Назови книга, която те запали по четенето.

Скот: Ами... "Игрите на глада" и "Предимствата да бъдеш аутсайдер".

Стайлс: Единствения и неповторим (драматична пауза)... "Пърси Джаксън".

8. Астероид: Назови кратка история или новела, която обичаш.

Скот: Може би историята от "Хрониките на Магнус Бейн" в която Магнус е в Перу.

Стайлс: В момента се сещам само за "Never, Never". Ако ги броим общо обаче не са точно кратки.

9. Галактика: Назови книга, с няколко гледни точки.

Скот: "Предани", "Ugly Love",  "Легендата".

Стайлс: "Въглен в пепелта".

10. Космически кораб: Назови заглавие за книга, което би било идеално име за космически кораб.

Скот:"Legend","ClockworkAngel","Wildalone","Great Expectations","Unbroken","Starflight",

"Delirium","Requiem","A walk to remember","Twilight","Moll Flanders" 

Стайлс: Ехее, ти какво направи... Цяла флотилия. Star Wars :D 

Първото име, което ми идва на ум е "Предани", което не ми звучи особено подходящо за кораб. "Бунтовници" обаче е друга работа :D

Това беше от нас. Надяваме се тага да ви е харесал.
Автори: Скот и Стайлс