За любовта (Ревю на "Двор от бодли и рози" на Сара Дж.Маас)

 

   Страховити, смразяващи легенди. Високи, омайни и смъртоносни, безсмъртни създания, властващи над смъртните. Това е неписаният закон, който младата Фейра познава и спазва. Винаги носи нещо желязно, винаги бъди нащрек, не вярвай на нито една тяхна дума ако имаш злощастието да ги срещнеш. Тя обикновено спазва всички тези правила, но подтикната от нечовешки глад тя влиза навътре в гората, там където никой друг не смее, тъй като е близо до "тях". И среща вълк. Привидно само вълк, но Фейра усеща че е нещо повече. Доста повече, нещо древно, могъщо, но миролюбиво. Страхът все пак кара ръката й да пусне ясенова стрела в сърцето му. И така да си навлече цял куп проклятия. 

Може да е било вписано в пророчествата- нейното идване. Може да е било пък случайна прищявка на живота.Не се знае. Но нишката на историята й я среща с Великия господар на пролетта- Тамлин. Той е жестоко окован от древно проклятие, величествен висш елф. Един от седемте господари на Притиан. И той чака, чака спасител, чака изкупление, чака Фейра.Чакал я е дълго време. Но както във всяка приказка- имаи злодей. Не по-малко могъщ от него. Дори всесилен воин като Тамлин е принуден да коленичи и сведе глава пред някой. Фейра ще му помогне гордо да вдигне глава и да изръмжи. Веднъж завинаги да пребори тъмнината, надвиснала над земите им.

 "Be glad ofyourhuman heart, Feyre. Pity those who don't feel anything at all"

 

"Двор от бодли и рози" е сказание най-вече за любов. За всеки вид. За мъчната сестринска любов. За любовта към родител, който се е отказал от теб, но ти от него не. За любовта към природата и нейната, понякога недостъпна, красота. За любовта, която е като лъч светлина в края на много тъмен тунел. За любовта към земята на която си израсъл. За любовта към живота. За така силната любов към живота, която в момент на опасност ни превръща почти в животни. Тази най-първична любов за която се бориш със зъби и нокти. Защото тази история е борба за оцеляване, борба за живот. 

 

"Against slavery, against tyranny, I would gladly go to my death, no matter whose freedom I was defending"

Трябва да кажа, че не очаквах "Двор от бодли и рози" да ми хареса толкова при положение, че я чета толкова време след издаването й. Сиреч, мислех че е тийн книга, а аз вече съм дърта за нея. Имаше някоя друга сладникава реплика, разбира се, но цялостната картина ме смая. Няма какво да се лъжем. 5 звезди. За тези, които са закъснели да я прочетат, не се колебайте. Приятно четене :) 

Скот

Кръвта ни е еднаква (Ревю на "Изолация" на Бекс Чан)

Никога, в солидния ми опит като фен на Хари Потър, не си бях представяла, че книга като тази е възможна. Разбира се, това идва от факта, че през повече от това време съм била дете и мнението ми не е било основано на мои заключения. Но тази книга е достъпна, и най-вече за онези, които могат да виждат отвъд стигмите, заложени от самата Джоан Роулинг. Тя самата загатва за възможността книга като "Изолация" да види бял свят в последните минути на "Хари Потър и даровете на смъртта"- там, на гара Кинг Крос. Всичко е възможно, стига да гледаме достатъчно съсредоточено. 

 Бекс Чан е експерт в това. Тя умело ни показва какво има в пукнатините в книгите и филмите, и отговаря на незададените въпроси, онези които подсъзнателно сме питали. Стига, разбира се, ние да приемем вижданията й. Тук ще кажа, че никога не съм се замисляла чак толкова за Драко Малфой. Слидеринец и Малфой. Но реално той е много по-сложен персонаж от това. Не се бях замисляла, че той е натоварен с бремето на толкова древната си фамилия, че е задължен да следва вярванията, които са били като закони- да е в Слидерин, да се движи винаги с най-влиятелните хора, да е на върха и, най-вече, да продължи чистокръвната линия. Не му е бил даден шанс да мисли, покварата на Луциус,витаеща над него постоянно, го е лишила от личен избор и мнение. Замисляйки се по-дълбоко, този живот ми изглежда ужасен, и изключително тъжен. 

В "Изолация" Бекс Чан разгръща възможностите на Малфой, както Дж.К.Р. така и не направи. Действието се развива по времето, когато Хари и Рон се скитат из страната в търсене на хоркрукси, а Хърмаяни е в Хогуортс. А Драко търси закрила от Волдемор, и се връща в училище. При две условия. Без пръчка. И да стои в една единствена стая. Тази на Хърмаяни. Нито една от страните не го иска, но нито Хърмаяни има избор, нито Драко.Бавно, почти летаргично за нас читателите, минават месеци в тази стая. Уж всичко е еднакво всеки ден, а толкова много героите се променят с всяка следваща глава и реплика.

Всичко в тази книга е красиво. Начинът по който е написана, плавността на действието, героите които са в пъти по-детайлно описани, но най-вече умението им да се променят. Всеки по свой начин, борейки се с разбиранията си, терзаейки се, разкъсвайки се, изменяйки се под влиянието на други хора. Започва с Хърмаяни и Драко, да. Но "Изолация" е и за редица още- Луна и Блейз Забини, Тео Нот, за Андромеда и Нарциса Блек, за Тонкс. 

Нещото за което мога да дрънкам с часове е как е поставен и развит въпросът за чистокръвността. Хърмаяни (с думите на Бекс, разбира се) просто разбива убежденията на Драко с едно единствено изречение, вероятно най-въздействащото в цялото произведение, да не кажа най. Брилянтността на Хърмаяни отново беше подчертана, но тук тя имаше и ред слабости, ред болки и причини да е самотна. Празнината в сърцето й, оставена от Хари и Рон бе огромна. За нея помогна Драко. 

Малфой беше съвсем сам, отритнат от "своите", считан за мъртъв от родителите си и принуден да се приюти в училището, което е било свидетел на най-греховните му деяния. А и затворен в една стая с кажи-речи последния човек на земята, който иска да види. Гневен, горделив и приличащ на себе си, с убеждения, които го разкъсваха. За това помогна Хърмаяни. Тя бавно, но ефективно му показа, че всички магьосници са равни, независимо от кръвта във вените им. Че властта не те удовлетворява в края на деня, не топли така като една дума от верен приятел. 

Драко даде на Хърмаяни нещо, което аз лично смятах че тя заслужаваше, но не получи- достоен партньор. Не по-малко интелигентен от нея, й подхождаше, във всеки един елемент. А тя му даде нещо още по-ценно, нещо което той никога не е имал. Любов. Голямото й сърце понесе много удари, но не се затвори за него, колкото и да я отблъскваше той. Напротив, чрез обичта си тя му помогна да стане мъжът, който той винаги е имал силите да бъде. Тя повярва в онази малка, отлично скрита, частица добро в него. 

Това е книга за любовта и приятелството, най-вече- за човек като Малфой, който винаги е дружал с хора, които е използвал, приятелството бе, меко казано, безполезно. Леля му Андромеда се намеси за да му покаже обратното. За изборите по време на война, за цената й- да се разделиш с най-скъпия за теб човек и да не си сигурен дали изобщо ще го видиш отново, или да избягате, но да знаете че това е страхлива постъпка. За невидимия затвор, нарече още "наш ум" и терзанията на които той може да ни подложи във всеки един миг. За добрият пример- как той, макар и за кратко, има силата да промени някого из основи. И за още нещо- за силата на човешкия дух. 

Приятно четене. 

Скот

Цената на истината (Ревю на "Лично досие" на Едуард Сноудън)

 

"I can't, in good conscience, allow the US government to destroy privacy, internet freedom and basic liberties for people around the world with this massive surveillance machine they're secretly building"

Всички сме чували за него. Всички знаем какво направи преди почти 8 години. Знаем и защо, в общи линии. Но не знаем как е стигнал до решението да нарисува един голям Х на челото си и да загърби родината си в името на свободата на информация. Какво точно е видял, прочел и направил, за да предаде така видно световната суперсила САЩ?

За мен тази книга беше нужното средство с което да запълня празните пространства. Защото само той може да каже с пълните наименования истината, каквато е. 2013 година не беше толкова отдавна, но нека си го кажа направо. На 15-годишна възраст изобщо не ми минаваше през ума да внимавам какво точно става. Чувах по новините за някой си Едуард Сноудън, който се укрива в Япония, Русия и т.н. Чувах, че е извършил нещо немислимо, което го дамгосва завинаги като предател, но чак години по-късно ме заинтригува по-дълбоко. Смартфоните стават все по-умни, компютрите все по-способни и изведнъж онова, което той разкри тогава, и беше в много по-малък мащаб, сега е ежедневие. И много от нас не се замислят какво точно се взима от нас, или не ги интересува чак толкова. И двете неща са нормални, но аз лично исках да знам повече. Това, тази книга е това "повече". И не само, това е и автобиография. Той не се срамува да каже, че е бил глупак, че са го заблудили, както милиони други, че не е виждал мащаба на всичко това. 

Едуард е герой в очите на някои. За мен също, но на първо място обаче е един нормален човек, който е видял нередност и е опитал да направи нещо по въпроса. И става пример за това какво се случва на тези, които се бунтуват срещу несправедливостта. За него всичко, което го е накарало да проговори е личен удар, защото може да се каже че неговото поколение е изградило интернета, и той го е видял в една по-чиста форма, неопетнена. Интернетът от ранните години на 21 век, този проект на милиони млади компютърни пионери, които всъщност в голяма степен са просто хлапета с компютри, е покварен и използван за оръжие впоследствие. 

Много голяма част от "Лично досие" е съкращения, абревиатури, компютърни и програмистки термини, наименования на служби и институции, но точно това е истината. Той си казва право куме в очи кой, какво, кога и как е бил част от всичко, което доведе до действията му през 2013г. Дори да не ви се чете толкова суха материя, прескачайте имената и четете по същество. Четете важното. Той казва всичко, и много подробно. Четете през ред, но разберете. Това е. Ревюто не голямо, но е достатъчно. Останалото ще ви каже Ед.  

 Скот

Специалното на нормалното (Ревю на "Нормални хора" на Сали Руни)

 

"Нормални хора" на Сали Руни е книга за живота. Ако следите блога ми, ще видите няколко ревюта в които изказвам предпочитанията си към такива творби. Не само защото не е фантазия, но и защото там нормалните човешки истории наистина стават достъпни. Можем да се идентифицираме с тях, да сравняваме емоциите си с тези на героите, и  наистина да почувстваме, че един вид също можем да бъдем герои от книга, защото те са равнопоставени с нас. Въпреки, че британския начин на писане засега ми е леко  странен, сблъсквала съм се с още няколко такива случая, това вреди единствено на обкръжаващата страна на героите- на фона. Но не и на историята като цяло. Тази книга е  минималистична до крайност. Няма една излишна дума, едно излишно описание. Всичко написано е с цел да ни разкаже историята на Мариан и Конъл. Нищо друго. Виждала съм и  двете крайности на литературата. Докато, да кажем Толкиен и Мартин, представители на фентъзито, си позволяват да пишат дузина страници описание на света на героите, Сали Руни, като представител на модерната проза, пише икономично. Наслаждавам се и на двете неща и разбирам, че фентъзи жанра се нуждае от обкръжение, защото ние не можем да
си го представим другояче. Докато тук Сали Руни казва "Така, сега действието е в Дъблин" и ти си "Аха, ясно" и си представяш просто града и това е. Много е просто.

Дори и така, не знам как да опиша тази книга. Хем е уникална, хем абсолютно обикновена. Това е една история за двама младежи, които през годините в които се познават,  някак си не могат да стоят далеч един от друг, въпреки че през повечето време не са един до друг. Мариан е свободолюбива, леко ексцентрична, саможива, но в гимназията е презирана от всички, защото никой не я разбира. Много добре мисля, че може да си го представите, всички сме били в гимназия. Винаги е имало такива хора. Съучениците й я смятат за куку, луда, само защото не могат да достигнат нейното ниво на съзнание. Тя не смята, че е по-умна или нещо подобно, но просто не се свързва по никакъв  начин с тях и затова те я презират. Конъл е от известните, така да кажем. Спортист е, движи се в парти кръговете на популярните клики, но той пък се чувства сякаш не това е истинското му "Аз". Вижда, че е добре приет, има дружки, но не е щастлив от това плитко съществуване. Както той сам казва, не знае какво точно иска, но не смята че  е щастлив по този начин. Майка му, Лорейн, работи за семейството на Мариан, и те се познават от деца, но никога не са били приятели, никога не са се поздравявали в  училище, защото и за двамата ще е странно. Да ги видят заедно. Различни хора, различни среди. И все пак, между тях, някак си, нещата се получават. Връзката им започва внезапно, и е много нестандартна. Те усилено я пазят в тайна, основно защото Конъл се бои какво ще кажат хората. Не че се срамува от Мариан, но знае че все  нещо ще се промени, ако обявят публично, че са заедно.

Конъл е, както казах, объркан относно това какво иска. Търси пътя си в живота, иска да се откъсне от живота си в Слайго, но в същото време не знае кой ще е без този  живот. Не знае в какъв Конъл ще се превърне, ако напусне естествената си среда. Той прави много грешки, докато е в гимназията. Много от тях свързани с Мариан. Не ме  разбирайте погрешно, той е много добър с нея, но това че е абсолютно прагматичен наранява незабелязано и двамата. Той се влияе от чуждото мнение, страхува се от  собствените си грешни представи за света и, следователно, това му носи само страдание. Той чувства, че единствено Мариан го кара да се чувства добре, даже щастлив, но  не може да си позволи да бъде с нея, както би искал ако не живее в Слайго. Когато никой не гледа, те живеят както би трябвало. Излизат на дълги разходки, говорят за  мечтите и плановете си, за света, за политика и книги, за всичко което е по-важно от малкия им роден град. Но когато хората са около него, Мариан не е. Личният и  социалният му живот не се пресичат по никакъв начин, и той смята че това е нормално. Майка му на няколко пъти му казва, че това което причинява на Мариан я кара да се  срамува от него, но тогава той не разбира защо това е такъв проблем. А и няма как да види, докато не се озовава от другата страна. 

"How i act with her is my normal personality"

Мариан няма нито един приятел. Животът й сякаш си минава, без тя да има роля в него. Дните й са еднообразни- училище, караници с брат й, и понякога Конъл. Тя не е депресирана, тя е апатична. Непонятното за нея е как човек като Конъл всъщност успява да я разведри, защото той е съвсем различвн от нея. Тя не си представя как би ходила на негови мачове, не се вижда да пие бира с неговата компания. Но когато са само двамата, тя вижда малка част от истинския Конъл, бъдещия Конъл, или пък онзи
Конъл който той иска да бъде, но не успява. Мариан вижда, че той се бои да следва мечтите си, защото е интровертен и несигурен, но това че тя забелязва това, му спасява живота един вид. Тя му предлага да следва литература в университета Тринити в Дъблин, защото в свободното си време той чете, и то много. Не един път тя му казва, че би му позволила да прави каквото желае с нея, защото иска да го направи щастлив. В онзи минал момент, той прави същото- приема просто така да учи литература, само защото може би и тя ще отиде в Тринити, и ще я вижда. Той го прави за нея, така ми се струва. 

Само дето нещата се обръщат. Нещо тривиално като абитуриентския бал приключва връзката им, когато Конъл не я кани на бала, защото смята че тя няма да иска така или иначе. А всъщност Мариан бе организирала всичко за бала, и й се стори като последна капка да отиде на събитие в което е вложила време и търпение, а никой да не я покани. Затова няколко седмици преди учебната година да приключи, тя прекъсва и остава вкъщи. Мариан и Конъл спират да комуникират. Без да се карат, без да се виждат. Просто вече "не са". Лятото минава, и Конъл пристига в Дъблин. Както казах, нещата се променят когато той е вече на мястото на Мариан.

В Дъблин хората са различни, както Конъл се е надявал. Той смята, че ако веднъж се измъкне от Слайго, ще е по-добре разбран, ще си намери приятели на неговото
интелектуално ниво, със сродни интереси, но уви. Съучениците му в Тринити са, как да кажа, ефета. Водят високопарни дебати на тема политика, организират митинги за
каузи, които не разбират, дискутират книги, които не са чели с такава увереност все едно те са ги писали. Състезават се чии родители печелят най-много пари, носят
префърцунени дрехи и пият скъпи напитки. Конъл леко се дразни на тяхната безочливост, но като цяло е безразличен. 

Тъй като е самотен, той седи или в стаята си, или в библиотеката и се отдава на четене. Така си печели така нужната му стипендия за 5 години безплатно настаняване и издръжка, тъй като той е от работещата класа, а за
тези богати негови познати стипендията е единствено въпрос на чест. Когато се среща с Мариан, тя е на негово място. Станала е популярна, има кръг от приятели, които
подхождат на интелекта й. Както изглежда, тя най-накрая е намерила своята среда. Изглежда щастлива. И той искрено се радва за нея. И това е най-необикновеното
обикновено нещо в тази книга. Че каквото и да става между тях, те не се караха, защото знаеха че са хора и че грешат. Че това е нормално. Мариан знае, че Конъл е постъпил лошо с нея, че я е наранил, но не се сърди за това. Тя с отворени обятия го приобщава към този артистичен бохемски кръг, в който тя процъфтява. Той не е на мястото си, но това няма значение, докато е с нея. Интелигентността му компенсира липсата му на пари, и приятелите й го приемат. 

Вече далеч от Слайго, Конъл осъзнава че родния му град е малък, с маловажни проблеми, че всичко което му се е струвало като ужасно, няма стойност в истинския свят. Той признава на Мариан, че се чувства ужасно затова как се е държал с нея в гимназията и че се надява тя да му прости. Въпреки, че тя ходи сериозно с един неин колега, Мариан отново се чувства привлечена към Конъл, сякаш той е нейното най-познато място, в което тя може да бъде свободна. Тя е по-щастлива в Дъблин, но в същото време е една от тези високопарни личности, които живеят без сметка, и това някак я плаши, а Конъл е онзи човек с който може да бъде по-обикновената си версия. Честно, хора и аз не знам как да го обясня. Ще препоръчам ако дотук съм ви заинтригувала, да прочетете книгата и да гледате сериала, за да разберете по-добре. ОК? Добре, продължавам. 

Вече казах, че когато са заедно са добре. Но и в Дъблин нещата не вървят много добре. Най-големият им проблем беше, че не говореха един с друг. Най-вече, защото
Конъл беше интровертен, не споделяше как се чувства. Раздаваше се за нея, но не искаше за себе си. Но и тя не питаше защо, не го притискаше. Неща оставаха недоизказани, недоразбрани. И така отново се разделяха. Мариан, вследствие на ужасното си семейство, мислеше че не заслужава любов, че е обект за мъжа с който той да прави каквото пожелае. Това доведе до момента в който замина за година в Швеция, и там тотално се поддаде на тези си чувства, потъна в една летаргия в която позволи на един човек да се възползва по всякакви начини от нестабилността й. Този проект на Сали Руни и много емоционален, не е лек, засяга много сериозни теми, и затова пиша толкова много. Защото ако го опиша в два реда, няма да е достатъчно. Конъл винаги я е подкрепял, винаги й е казвал, че той, приятелите й, дори семейството й, я обича, но тя бе стигнала момента, където не вярваше дори на него. Беше в нещо като депресия, но без да чувства. След смъртта на един от приятелите на Конъл от Слайго, той изпадна в депресия. Връзката му се разпадна, той беше на много мрачно място, особено при положение че Мариан не беше там и не можеше да я вижда всеки ден. Ето тук искам да наблегна на факта, че те намираха утеха един в друг, дори и да бяха само приятели. Те не позволиха приятелството им да се разпадне само защото не бяха заедно. Дори ставаха по-близки. Не минаваше ден в който той да не й пише имейл, в който да й каже какво е правил и да не я пита как е. 

"I didn't need to play games with you" she says "It was real. With Jamie it's like I'm acting a part, I just pretend to feel that way, like I'm in his power. But with you that really was the dynamic, I actually had those feelings, I would've done anything you wanted me to"

С течение на годините, те преживяха много, но не се отдалечиха един от друг. Запазиха онова, което не разбираха- онази непонятна връзка, която заформиха преди години, и
която оцеляваше въпреки техните характери. Защото знаеха, че където и да са, каквото и да правеха, в каквито и отношения да бяха, те щяха да са добре докато имат един
друг.

Така, за тези които преживяха тази тирада, благодаря хах. Надявам се ревюто да ви е заинтригувало и да гледате/прочетете "Нормални хора". Наистина си заслужава,
повярвайте ми. Сериалът на Hulu е много естетичен, много красиво сниман. Епизодите са по 30-ина минути, които ти се струват цяла вечност, но по най-хубавият начин.
Оставям ви сега, чао :)  

Скот

 

Ум и сърце (Ревю на "Балада за пойни птици и змии" на Сюзан Колинс)

“I think there’s a natural goodness built into human beings. You know when you’ve stepped across the line into evil, and it’s your life’s challenge to try and stay on the right side of that line.” 

Сюзан Колинс. Бе толкова хубаво да се завърна в света на Панем. Е не точно, но разбирате какво искам да кажа. Нямаше Пийта и Катнис, не, върнахме се около 60 години назад. По времето когато дори Капитолът е бил място в което трудно се оцелява. Странно нали. Едно от  нещата, които най-много ме впечатлиха в тази книга бе именно различния поглед на Капитола.
Докато четях "Игрите на глада" и гледах филмите, Капитолът бе символ на изобилие, лицемерие, свръх богатство и лукс. Но тук бе точно обратното. 10 години след бунта на окръзите, жителите на столицата едвам едвам се откъсват от ужасите на войната и мизерията. Сюзан Колинс доста описателно и щедро разказва на какви ужаси са били жертви хората от Капитола. Дори може да се каже, че хората от окръзите които са умирали от глад или от вражески куршум са имали по-добра съдба. Може това да ви се струва преувеличено сега, но ми повярвайте. Когато прочетете какво е било, ще се съгласите с мен. Та, семейството на Корьоланус Сноу е било жертва на бунта. Баща му е починал при изпълнение на военния си дълг, а майка му скоро след това. Единственото му семейство са братовчедка му Тигрис и баба му. Славата на семейното име е вече само на хартия, докато в действителност тримата останали членовете се хранят не повече от веднъж на ден, и то със съвсем недостатъчно количество. И не само те- целият град, цял Панем. Игрите на глада са едвам в началото си и не приличат много на тези от трилогията и филмите. Няма публика, няма спонсори, за пръв път класът от ученици в който е и Корьо Сноу стават ментори. Той става участник в 10-тите поредни Игри на глада, и честно да ви кажа, преживяването му бе изключително интересно за четене. Но най-вече ми бе
интересно да надникна в ума на по-младото аз на онзи президент Сноу, който бе така
тираничен, така против бунтовете и който хранеше безкрайна омраза към сойките присмехулки. Питах се Защо, Защо е такъв. Е приятели, това бе отговорът. Няма да навлизам в големи подробности, но ще опиша оттук-оттам какво толкова ми хареса в "Балада за пойни птици и змии". 

  “Wars are won by heads not hearts.”

Забравете за Сноу от трилогията и филмите. Сега си представете един 18-годишен младеж. Безкрайно млад, за да помни неописуемия ужас от една току-що приключила война. Беден, но с амбиции. С непрекършен дух. Интелигентен, умен, харизматичен, въпреки несгодите които е  преживял. Представете си един егоист, да егоист. Неговите цели са диктувани от облаги за  него и семейството му, но не са лишени от логика. Както казах, той е изключително умен и
хитър. Преценява всяка ситуация и извлича онова, което ще му донесе полза. Интересно как Сюзан дори изгради така образа му, че тези егоистични действия всъщност бяха полезни на  всички. Хем егоист, хем доста здраво мислещ млад мъж. Много подвеждаща добра страна, която сами трябва да опознаете, за да оцените.
 

 “People aren’t so bad, really,” she said. “It’s what the world does to them.”

Игрите са нещо сравнително ново, а той става част от историята когато ментори на трибутите се въвеждат за пръв път. И тъй като фамилията Сноу вече не е така популярна, а по-скоро презирана, той става ментор на "най-слабия" трибут от лотарията. Момичето. От 12 окръг. Той смята, че това е дъното на неговия род. Но бърка. Защото ексцентричното момиче на име Луси Грей е скрит победител. Онази му хитра страна му даде предимство още щом той,  единствен от менторите, отиде да посрещне трибута си на гарата в Капитола. Винаги бе една крачка пред всички. От една страна изглеждаше като перфектен ученик в очите на учителите си и Академията, а от друга спечели доверието на Луси Грей. И не само нейното, медиите го обожаваха. Спечелвайки тях, той даде началото на нов елемент от Игрите на глада- спонсорите. Луси Грей бе толкова известна в Капитола, благодарение на Корьо, че всички искаха да й пращат подаръци, въпреки че те самите едвам се хранеха. Въпреки, че той на първо място мислеше за себе си, Корьо несъзнателно даде шанс на най-пренебрегвания трибут да спечели. Един вид егоизмът му изигра основна роля в добрината, която той стори. И малко по малко този егоизъм се разми и той самият не можеше да каже дали добротата му е чисто в негова полза или в нейна. 

И големият въпрос, който съм сигурна че много от прочелите книгата си задават- бил ли е Корьо Сноу истински добър някога, или винаги е поставял себе си на първо място? Иска ми се да вярвам, че е първото, но кой знае. Надявам се и на вас книгата да ви хареса толкова, колкото и на мен. Приятно четене :)
 
Скот

Прокълнатите фенове (Ревю на "Хари Потър и прокълнатото дете на Дж.К.Роулинг")

   Хорица, това ревю го отлагах доста. И книгата отлагах, защото чувах и виждах покъртителни неща за нея. Но за всичко си идва момент в който трябва да се изкажеш, че да  ти олекне. Боже, като обявиха че ще има нова книга за Хари Потър, то беше такова щастие, такова вълнение. Бях на седмото небе. После тя излезе, аз не я изчетох и от там нататък всичко си отиде както се казва "коня у ряката". Блогъри, влогъри, приятели и непознати взеха да я плюят, а аз все повече се плашех. Повече се страхувах от "Хари Потър и прокълнатото дете", отколкото да ме сгащи някой циганин вечер, или да ме заговори странник пред Народен театър. Защо, ами защото тази книга е посмешище. В Гудрийдс й дадох 4 звезди, защото историята си беше в света на Хари Потър, имаше някаква част от духа на поредицата и НЯКОИ от героите не бяха тотални странници. В момента съм пред държавен изпит и яда ми трябваше да се излее някъде. Очевидно тук ще да е. "Прокълнатото дете" или прокълнатите заклети фенове на поредицата? По малко и от двете.

Албус

Та така. Юни 2020, години се минаха от книгата и представлението, и Раличка подхваща книгата. Не само не знам какво по дяволите се случва, буквално от първите страници, но и нямам обяснение защо героите, които ми бяха идоли от ранна детска възраст се държат като идиоти, и съвсем не като себе си. Всичко точно, Хари и Джини са си  семейство от има-няма 20 години, децата пораснали и вече на път за Хогуортс. Големият син на Хари- Джеймс изобщо не го бърка нищо, нито сянката на баща му, нито нищо. Живее си момчето живота и толкова. Но брат му Албус нещо ме вкара в потрес. То не беше един прикрит гняв, че баща му е небезизвестният Хари Потър, детето което  оцелява, победилият Волдемор млад магьосник. Едва ли не той му беше виновен за всичко- че е нещастен, че животът му щеше да е по-лесен ако е син на някой си случаен магьосник. Беше му неудобно, че всички го сочат с пръст. Да, сякаш на баща ти не му беше тъпо, но го преживя човекът. Още щом беше на гара Кинг Крос попита баща си какво аджеба ще си помисли той за него, ако разпределителната шапка го пусне в Слидерин, а Хари най-нормално му каза, че домът няма никакво значение. Обясни му сигурно не за пръв път за Снейп и така нататък, но Албус си знаеше неговото и тайно го хейтеше. Минаха още 3 години и четях, че мнението на Албус за баща му не се подобри и  това вече ми беше малко прекалено, при положение че си намери доста добър приятел още във "Хохуортс експрес" първата година, в лицето на не кой да е, а сина на Малфой- Скорпиус. И видиш ли ти, отрочето на Малфой беше страхотно хлапе, понасяше тирадите на приятеля си, въпреки че хората все още съдеха Малфой задето се е движел със смъртожадните, но и се носеше слух че Скорпиус е всъщност син на Волдемор. На фона на това проблемите на Албус бяха беи кахъри, но по ирония на съдбата детето на Хари  бе ядосано и мрачно като Драко, а детето на Драко беше оптимистично и лъчезарно като Хари. Приятелството им обаче работеше. И двамата ги сочеха с пръст, и двамата нямаха голям шанс за приятелства, и двамата не обичаха куидич (как?!?) и си бяха вълци единаци. Най-голямата глупост в тази книга не беше отношението на Албус към баща му, не. Нов герой, нов характер. ОК. Но това да променят вече съществуващи персонажи ми преля чашата. Някои неща, които Хари каза на сина си. И ще ги назова, защото е  важно, така че ВНИМАНИЕ СПОЙЛЕР. Когато се караха и Хари му каза "Иска ми се да не беше мой син"... *поемам си дълбоко дъх*. Как наистина някой би могъл да падне  толкова ниско и дори за миг да си помисли, че Хари...ХАРИ ПОТЪР...който няма майка и баща...който винаги е харесвал всеки човек, който среща, накрая дори и Драко, може да се ядоса толкова много и да каже на собственото си дете, че не иска той да му е син. Просто нелепо. А Джини просто седеше отстрани и не каза нищо. Джини, която  всички познаваме би го фраснала с тиган през главата, ако Хари каже нещо такова. Кога изобщо Джини си е мълчала за нещо.

Скорпиус

Друг момент, в другото семейство. Нека си спомним Хърмаяни и седемте й години в Хогуортс. Постоянно обект на подигравки и завист. Постоянно обиждана- от Малфой, от  Панси Паркинсон, от Снейп, от Белатрикс и кой ли още не. Та не би ли Хърмаяни възпитала децата си да не правят именно това. Да, ама не. Дъщерята на Рон и Хърмаяни- Роуз бе достойна за роля в "Mean girls". Изобщо не поддържаше връзка с братовчед си Албус, присмиваше му се, правеше си шегичи със Скорпиус. И това беше, когато  благоволеше да им обърне минимално внимание. Аз не видях много родителско присъствие от страна на Хърмаяни, пък какво остава за Рон. Според мен който е писал това  нещо просто е решил, че Рон е абсолютна загуба на време и го е закопал някъде под чехъла на Хърмаяни.

Трето, мислех си че Хари като аврор няма да е пълен дебил. Неговият отдел беше конфискувал нелегален времевърт и го бяха заключили в кабинета на Хърмаяни. Но децата,  ПОДЧЕРТАВАМ четвъртокурсници, успяха да проникнат в министерството на магията и ей така да го откраднат. Вие ще си прочетете защо, ако сте от малкото които още не са  чели книгата. За моя огромна изненада, най-нормалният герой в "Хари Потър и прокълнатото дете" беше Малфой, представете си. Последната капка беше, когато прочетох, че почти във всяко връщане на времето от тези две пешлемета Албус и Скорпиус, Седрик Дигъри беше някакъв мега лош. Като човек от Хафълпаф съм обидена ужасно. Седрик  беше олицетворение на чест и достойнство, нищо не би го направило такъв, какъвто го изкараха в това подобие на книга. Моля ви се, наистина, моля ви се.
 
След един определен момент вече приемах поредната простотия, която ми представяха, защото се бях примирила че явно така ще е. Гъбите, които са яли явно са били силнички. Не знам защо продължават да доят тази крава, и да, никога не съм мислела че ще нарека света на Роулинг "крава", но ето че стигнах и това дъно. Всичко си приключи перфектно, кому бе нужно "20 години по-късно" и  "Фантастични животни"? Но поне във животните имаме Нют Скамандър и Джейкъб Ковалски, тук буквално няма за какво да се хване човек. Мисля тук да прекъсна тирадата.
Смисъл има още много, но така ще разкрия много от този "страхотен" сценарий, а искам сами да му се насладите. И така, приятно четене и успех.

Скот

Във всеки следващ живот (Ревю на "The next together" на Лорън Джеймс)

“All throughout history they had been doing this, finding and loving each other and being ripped apart before they even had a chance to live.”

"The next together" е една книга, която просто знаех че ще обикна. От момента в който съм прочела описанието й (не помня кога точно ще да е било това), ме е пленила.  Има книги, които ти говорят, а гласът на тази бе доста въздействащ. От години я влача и винаги повтарям "Ооо, да. Тази книга звучи много яко." и продължавам да я влача. Допреди 1 седмица. Накрая се наканих и ми се плаче, защото беше перфектна. Има малко пътуване във времето, малко история, има една незабравима любов, която  устоява на времето. Какво повече да искам. А трябва да се има предвид, че в последно време съм станала доста претенциозна за книги.

Малко да разчопля сюжета, за да имате предвид какво се случва. Кейт и Мат/ Катрин и Матю/ Кит и Мат. Все едно и също е, но в различни епохи. Кейт и Матю са от 2039,
Катрин и Матю са от 1745, а Кит и Матю са от 1854. Това не са случайни години. През 1745 избухва въстанието на шотландските Якобити срещу Англия и червените мундири (добре, че бях гледала "Друговремец", защото иначе щях да съм пристрастна за изхода на тази война, а така имах представа за мотивите и на Шотландия, и на Англия).  През 1854 е войната на Кримския полуостров между Русия и Англия, че имаше и действия в наша Варна. Ами 2039? Там вече заплаха е биологично оръжие, създадено в  лаборатория в Англия. Различните версии на Кейт и Матю са изправени пред исторически проблеми от които зависи бъдещето на света, но защо те двамата? Защо продължават  да се връщат? Век след век, конфликт след конфликт? Само за да гледат как се провалят, и как се губят един друг? Каква е голямата цел? Оставям ви сами да разберете.  Сега малко за героите.

 Матю Галоуей. Той ще е пръв, защото определено ми спечели сърцето. Дали беше репортерът Матю, прислужникът Матю или бъдещия млад химик Мат, той си беше съкровище. Леко срамежлив, определено скрита лимонка за шегички, и безкрайно всеотдаен. Във всеки един период на пръв ппоглед изглеждаше затворен, но щом Кейт се сближеше с него,  усмивката никога не слизаше от лицето му. Тя му беше слабост. Дори и той да не знаеше защо, неговото подсъзнание знаеше че тя е много повече, отколкото той помнеше. Ръката му търсеше нейната, сърцето му познаваше нейното по-добре от неговото, а устните му знаеха вкуса на нейните дори и никога да не я беше целувал. Любовта му към  Кейт беше безусловна и той бе готов да умре за нея винаги. Интересното беше, че 3те версии на Матю във времето бяха различни откъм външност, но отвътре си беше все същото меко пандишпандче (както обича да казва Стайлс). Докато Кейт бе някак различна и в емоциите си. Мат се грижеше хем за Катрин, хем за всички останали.

Кат, Катрин, Кейт Галоуей. Да, през времеви план 2019 те са били женени. Имали са живот тривиален като на всички. Ставали са, разменяли са по някоя закачка сутрин, и
са се запътвали към лабораторията, за да си изкарват прехраната като млади учени. Сладурите на отдела. Семейство Галоуей. Кейт, както казах бе различна във всичките си животи. През 1745 бе консервативна бунтарка от елита, която бе във война със себе си дали да избере любовта или семейството си. Кит от 1854 бе несломима и честна  жена, която избра любовта пред предателството. Катрин от 2039 беше любопитна студентка, която искаше да намери истината. Във всеки свой живот изглеждаше еднакво, но  бе различна. Точно обратното на Мат. Както се казва, противоположностите се привличат.

“Matthew hereby declares that Katherine Galloway is retroactively responsible for all embarrassing and painful incidents that have occurred in his life to date. Including, but not limited to, that time he broke his own nose with a tennis racket in eighth grade. KATHERINE’S FAULT.”

Аспект от книгата, който много ми хареса беше това, че много от информацията за миналите им животи се предаваше чрез имейли, писма, бележки закачени на хладилника им,  исторически рапорти, вестници, сайтове, публикации от блогове и други подобни. Изключително сладурско беше да чета мини скандалите на женените Кейт и Матю от 2019г.,  въпреки че на телефона тези бележки ми излизаха с мега малкия шрифт и сигурно вдигнах още 1 диоптър в опит да ги прочета. Четеш си за някакъв спор как Кейт изпивала скъпото какао на Мат, а в следващия момент, когато отидат на работа се забъркват в най-голямата конспирация за времето им. Емоционално влакче на ужасите. 

Та, като заключене, ПРОЧЕТЕТЕ ТАЗИ КНИГА! Героите са огромни сладури, а историята е запленяваща. А и помнете, не мразете шотландците, моля. Тяхната страна от историята е изключително тъжна и несправедлива. За повече инфо за точно този исторически момент, гледайте "Друговремец". Също нещо, което горещо препоръчвам. Хайде сега ви  оставям. Лек ден и приятно четене. 

П.П. Честно, Блогър, какво, защо ми прецакваш така публикациите??? Един абзац в средата, друг вляво...Тук обявявам протеста си срещу актуализациите на приложения!!!

Скот