Когато сирена се влюби (Ревю на "Сирена")

 Здравейте книжни приятели и весели празници! Ето, че е 30 декември и Стайлс реши, че е крайно време да се завърне след няколко месечното си отсъствие от книжната общност и книгите като цяло ( юпиии... представям си как докато пиша това, на заден план се чуват фойерверки). Та, нека се върнем към основното. Реших да сложа край на дългия книжен застой със "Сирена" от Кийра Кас. Изборът ми бе напълно спонтанен и продиктуван само и единствено от корицата, която намирам за изключително нежна и красива. Нарочно не четох предварително ревюта и мнения в Goodreads за да бъде изненадата пълна. 

 Четейки кратката анотация и разбира се, гледайки корицата, очаквах книгата да е нещо като римейк на "Малката русалка Ариел". Но историята се оказа доста различна.  Действието започна някъде към началото на 20 век, където се срещаме с главната героиня Кален, която е на нещо като круиз със семейството си. Те обаче се сблъскват с буря... и сирени. Кален има силно желание за живот и затова е спасена от Океана. Героинята ни обаче е длъжна да се отплати на спасителката си със 100-годишна служба като сирена. От тук нататък действието се развива в настоящето, 80 години по-късно. Кален изпълнява службата си добре и е любимката на Океана. Но, ето че един ден тя среща Акинли. Милият и добродушен Акинли е всичко за което Кален някога е мечтала, но любовта е забранена за сирените.

 

“It was like staring at a piece of art or the stars in the sky. I just had to watch him.”

  

  До тук добре. Началото на книгата беше добро и определено подбуждащо интереса. Обаче после, когато преминахме към ежедневието на героите нещата постепенно започнаха да стават леко скучновати. И бе обърнато твърде много внимание на описанието.

  Най-общо казано героите ми допаднаха, а цялата идея на авторката за мистерията около сирените, как се появяват и какви сили притежават я намирам за интересна. Но всичко това някак ми се стори, хмм... недоразвито. И имаше едни такива дребни нещица, които не ми се понравиха и за които ще поговоря по долу.

   Първото от тези нещица беше сладникавостта. Някак си цялата книга лъхаше на нея и на моменти дори тя се преобразуваше в наивност. Второ, нямаше никакъв конфликт. Главните героини буквално живееха под дъгата, печейки пайове и пеейки песни с еднорозите. Надявам се да нямате против метафората ми. Просто през цялото време цареше една такава идилия. И злодея - беше ли злодей или не беше? В началото Океана бе представена в предпоставките да стане такъв, но после и това се оказа не точно така. Не искам да звуча все едно съм за конфликтите или че ги одобрявам, но някак си липсата на какъвто и да е конфликт измежду толкова герои и взаимоотношенията им ми се стори нереалистично и дори леко наивно. Впоследствие разбрах, че това всъщност е първата книга на Кийра Кас, което и до някъде ми обясни съществуването на по-горните неща. 

  

  Да, общо взето това бе краткото ми мнение за "Сирена". Книгата наистина не беше лоша и в предвид, че е дебюта на Кийра Кас бе страхотна. Ако я бях прочела преди няколко години със сигурност щях да остана очарована от нея. Но сега, след като съм чела част от поредицата "Изборът" и съм видяла развитието на авторката, а и да не говорим за всички онези по-динамични и бързо развиващи се истории, "Сирена" ми се стори твърде предвидима. Въпреки това, не мога да не отбележа че историята е изключително нежна и носеща в себе си полъха на Океана (през цялото време докато я четях си мислих за онези безкрайни тропически плажове, с кристално чистите води и белия пясък).

Автор: Стайлс

Day and Night Book Tag

   Namaste, книжни души. Явно вече ме хвана Коледното настроение и реших да посъживя блога си малко. Утре е предпоследният ден от лекции, сега си стоя самотно в общежитието и се чудя какво да правя- ами таг. Та този специално ми се стори интересен и реших да го напиша. Така, започвам. Ааа, момент. Тагвам : Памела Петкова, Yoanna Divine и, естествено, моят парабатай- Стайлс. Сега вече започвам. 

1. Кога четеш повече? През деня или през нощта?

Определено предпочитам да чета вечер, но напоследък почти винаги чета денем- я в автобуса, я в метрото, през почивките между лекцииите. 

2. Има ли книги, които са променили начина ти на виждане? 

Буквално казано, да, всичките. Окьоравях от четене. Шегата настрана, отговорът изненада дори мен самата, щом ми хрумна- "Големите надежди" на Чарлз Дикенс. Той ме накара да видя, че колкото и да се стараеш, понякога обектът на вниманието ти не те забеляза изобщо. Второто- че в живота щастието идва от най-неочаквани места. 

3. YA- да или не?

Няма не, YA all the way. Нали затова се казва Young Adult, то е буквално за нас. Този жанр ме води на пътешествия и приключения извън границите на мунданския ми живот, хора. Дааа, естествено. 

4. Има ли герои, които смяташ, че е възможно да са истински?

Много се надявам. Не че е лошо, че са измислица, аз и така си ги обичам завинаги, но наистина стискам палци, там някъде наистина да съществува поне един Калъм като този от "Callum and Harper" на Fisher Amelie.

5. Даваш ли книгите си назаем?

Да, стига да знам, че ще ми ги върнат. Ако не, събирам Стайлс със бухалката и Лидия Баншито и отивам на лов за книжни престъпници. 

6. Миришеш ли книгите си? 

DUHHH, винаги когато си купя книга. Стара, нова- няма значение. Това си е 50% от тръпката на покупката. Новите миришат на предстоящо приключение, а старите- на истинско съкровище. 

7. Не всеки харесва книгите, това добре ли е или не? 

Ами, вижте сега. Има 2 типа хора, които не обичат книги. Тези, които не обичат да четат и тъпаците. Първите просто не им се занимава да четат, но проблемът са вторите- те плюят книгите. Изречение от типа на "За какво ти е да четеш, само си губиш времето" ме изкарват извън нерви. Първият тип разбирам, вторият- не понасям. 

8. Държа книгите ми винаги да изглеждат добре, или не. Ти от кой тип си?

Определено не искам книгата ми да изглежда като парцал. Но пък аз много често драскам, по-скоро подчертавам, в книгите си. Това си ги прави лично мои и уникални. За мен книгите не са украса, не е задължително да са излъскани завинаги. 

9. Господи, имам прекалено много книги! Вярно или грешно? 

ГРЕШНО, НИКОГА НЯМА ДА ИМА ДОСТАТЪЧНО КНИГИ ЗА МЕН!

10. Понякога случвало ли ти се е да съсипеш книга, ако да- как?

Честно, не мисля че има такъв случай. Но пък веднага се сещам как Стайлс един ден излиза от тях в едно тъжно-ядосано състояние и ми каза, че ОПС, скъсала си "Оникс" докато я вадела от зад леглото си. Good times, parabatai. 

11. Предпочиташ да четеш на тишина или не... с други думи, четеш ли докато тренираш? 

Момент, какви тренировки? Аз нямам енергия за нищо. ЦИЕК (моят факултет) ни цеди като за световно. По принцип обичам да чета на намален телевизор, обикновено пуснат на БТВ Комеди, докато дават я "Приятели", я "Да отгледаш Хоуп", "По средата"... Мога да чета и на шум, но после ме 

боли главата. 

Автор: Скот

Предимствата на тази книга (Ревю на "Предимствата да бъдеш аутсайдер" на Стивън Чбоски)

  
   Здравейте, хора. От много време не съм писала. Сега се завръщам с ревю, което много избягвах просто защото не можех (и все още мисля, че не мога) да изразя с думи. Днес ще обсъждам "Предимствата да бъдеш аутсайдер". Като за начало ще кажа, че тя, може би, бе първата книга, която наистина обикнах. Дивергенти, Игрите- четох ги в същия период, но тази книга остави необясним отпечатък в съзнанието, сърцето и, един вид, характера ми. Сигурно чувството да намерите уют в книга ви е познато. Всеки път щом се захвана да препрочитам "Предимствата да бъдеш аутсайдер" се чувствам сякаш съм си у дома/ в моето най-познато място- там където, колкото и пъти да се завръщаш, не ти омръзва. 

 “It's strange because sometimes, I read a book, and I think I am the people in the book.”

Препрочитала съм книгата 4 или 5 пъти, и всеки един път намирах по някой нов и уникален момент. Сами по себе си тези елементи бяха очевидни истини, но носещи послание истини, които макар и внедрени в рамката на 90-те години, важат и днес. Главният герой, Чарли, е герой, който чувствам като "сродна душа". Дори след около 4 години с тази книга не мога да определя дали го чувствам като моята друга половина като романтично познанство, най-добър приятел или брат. Съзнанието му, емоционалността му, мислите и характерът ми доста съвпадат с моите и точно това създаваше част от уютната атмосфера в тази книга. Чарли- несигурният, обърканият, меланхоличният, но безкрайно добър, любопитен и някакси мистериозно обгърнат от романтичната си страна, така нетипична за момче на неговата възраст. Точно чувствителната му страна, която чупи стереотипите за поведение ме накара да го обичам.

Той беше, е, различен и това го прави уникален и интересен, някой който не се забравя и остава в спомените ти. Такива герои те карат да се връщаш към тях, и към техният дом- книгата, независимо колко време е минало от първата ви среща. Тази книга ме научи да обичам семейството и приятелите си 1 степен повече. Научи ме също, че да си различен е важно, да изпъкваш е нещо към което да се стремиш, не да избягваш/да се губиш и сливаш с тълпата. Колкото по-оригинален, колкото по- себе си, толкова по-добре. Надявам се разбирате. Приложеният по-долу цитат е много верен- един ден ще бъдем само спомен, ще се превърнем в история разказвана на някой. Затова нека се постараем да бъдем хубав спомен. За мен това значи да бъдем себе си и най-вече да сме тази версия на себе си, която ние самите харесваме най-много.

Тази книга е повече усещане, отколкото приключение. Точно затова ми е толкова трудно да пиша за нея. "Предимствата да бъдеш аутсайдер" показва, че да си объркан, чувствителен, дори депресиран и изгубен, в света или собствените си мисли, е съвсем нормално. С това си произведение, Стивън Чбоски изгражда един еталон по който аз несъзнателно търся следващо четиво. Въпреки че захваща една толкова нищена през годините тема- секс, наркотици и рокендрол (тук и още нещо), той изследва отношенията между хората, личните емоции и преживявания и надгражда моделa на съвременния роман.
Със похватите на най-основната психология, той ни описва вътрешния свят на едно момче, който е събирателен образ на цяло едно поколение, и самата мен в голяма степен. В интернет цитатът, "И в този момент, бяхме безкрайни", е толкова често срещан. Aз също няма да го пренебрегна. 

Защото този цитат олицетворява чувство, което ако не се имали удоволствието да изпитате, трябва да се стремите да изживеете, на всяка цена. Усещането да си освободен от тревоги, безгрижен, и заобиколен от приятелите си, с които просто се носите по
течението. Аз съм го изпитвала и не ви лъжа, когато ви казвам, че когато осъзнах че изпитвам това, се сетих за Чарли и за "Предимствата да бъдеш аутсайдер". 

“I just hope I remember to tell my kids that they are as happy as I look in my old photographs. And I hope that they believe me.”

Надявам се поне малко да съм ви заинтригувала, да съм събудила поне малко любопитство с което да зачетете тази книга, защото знам че си струва. Окей, с това приключвам.

Love always, 
Скот

Да изгубиш душата си (Ревю на "Целуната от сянката" на Ришел Мийд)

“You will lose what you value most, so treasure it while you can.”

   "Целуната от сянката" бе една наистина увлекателна книга. С всяка следваща книга, Ришел Мийд все повече ме отвличаше в нейния невероятен свят на обрати и забавни Роуз моменти. Ставаше какво ли не, откриваха се нови връзки, разкриваха се загадки, разбиваха се вековни вярвания и се изграждаха нови страхове. 

   След края на Ледено ухапване, Роуз бе на път да стане пазител. Почти виждаше края. Само че съдбата отново се намеси. Този път за да предрече задаващия се, неописуем ужас. Вестителят беше Мейсън, посланието- зловещо. Когато Роуз за пръв път видя Мейсън след смъртта му, тя, естествено, си помисли че полудява. А и защо не? Да виждаш призраци е необичайно дори и за вампирите. Само че с напредване на времето тя разбра, че всъщност лудостта й не е лудост, а страничен ефект от това, че е целуната от сянката. Връзката й със света на мъртвите бе по-силна отколкото тя предполагаше. Проблемът беше, че не знаеше при какви обстоятелства и защо се появяваха тези мъртви, те просто го правеха.

Само, че тя с помощта на Димитри, се досети какво се случва. И когато проумя всичко, то беше потресаващо. Когато беше в Академията призраците идваха рядко, извън нея- направо я помитаха, а в кралския двор отсъстваха. Какво значеше това? Че защитните магии играят обстоятелствата... Че Академията вече не е най-безопасното място, и че най-лошото тепърва предстои.

 Роуз беше объркана и донякъде самотна, тъй като не можеше да разправя наляво и надясно че вижда духове. Лиса и Димитри се тревожеха, но не знаеха с какво могат да  помогнат. В началото на книгата, Роуз бе причислена към Кристиян като част от практиката й. Това решение на пазителите от Академията никак не й се понрави, но реши че ако иска някога да бъде с Лиса, трябва да се подчини. 
Оказа се всъщност, че те двамата сформират доста добър екип заедно. Колкото и да се дразнеха помежду си, бяха добри в комбинация. Някак си тя  успяваше да неутрализира буйната му страна и да го успокоява. Съвместимостта им наистина си проличаваше в битките рамо до рамо. Тя като силата, а той като елементът на магия- огънят и яростта.

Еди в тази книга стана главен герой. В другите книги присъстваше, да. Но тук стана част от бандата след като го направиха временен пазител на Лиса. Всъщност, той и Роуз станаха доста добри приятели, особено след смъртта на Мейсън. Общата им скръб ги обединяваше и можеха да си споделят.

Роуз го уважаваше, защото Еди наистина
беше отдаден на работата си и наистина му пукаше за Лиса. Той много приличаше на Мейсън- добър, забавен, всеотдаен. Но пък беше и невероятен боец. Можеше да премаже всеки.  

 “Life and death were so unpredictable. So close to each other. We existed moment to moment, never knowing who would be the next to leave this world.”

Ейдриън Ивашков. Ами, той продължаваше да пие, пуши и да пуска шегички. Арогантността му малко, съвсем малко, намаля. Той и Лиса прекарваха повече време заедно, защото упражняваха силите си в елемента дух. Това никак не се харесваше на Кристиян, но Ейдриън имаше очи само за Роуз. Тя естествено го отхвърляше, тъй като бе влюбена в Димитри, но той продължаваше да упорства. Направи някои неща за които наистина му свалям шапка, защото на пръв поглед те бяха непостижими. Но дебелите му връзки и фамилията му доста помагаха, но той ги направи заради Роуз, а от това спечелиха всички. По някакъв си негов начин той стана част от компанията и се тревожеше за тях. Съветваше ги и, общо взето, се грижеше за тях от разстояние. 

 “None of you appreciate me. Why is it so hard to believe that I could make a real contribution in these dark times?”

"Целуната от сянката" наистина разби сърцето ми, защото непрекъснато се говореше за Мейсън- герой, който много харесвах. И имах надежда, че някакси може и да го върнат,
но уви... Героите се развиваха, страдаха и порастваха. Това се виждаше. Роуз жертваше себе си в името на Лиса, грижеше се за Кристиян, споделяше болките си с Димитри.

Имам предвид, че Роуз от предните 2 книги се дразнеше на Кристиян и не споделяше нищо, с никого. Тя израстваше като личност, и като воин, разбира се. Но трагедията, която се последва разтърси най-вече нея. Точно когато тя самата си каза "Това е. Най-накрая ще мога да имам всичко". Всичко рухна и светът й се срина. Тя трябваше да направи избор между Лиса и любовта на живота й- Димитри. Е, надявам се да съм ви заинтригувала. Приятно четене. 

 “My heart shattered. My world shattered”

Автор : Скот

Мълниите не си струват (Ревю на "Ледено ухапване")

   Здравейте, здравейте. Скот отново се влюби в книга, този път е „Ледено ухапване“ на Ришел Мийд- вторта книга от поредицата „Академия за вампири“. Както знаете, историята се върти около дампирът Роуз Хатауей, нейната най-добра приятелка Лиса, която е морой, Димитри Беликов- треньорът на Роуз, Мейсън Ашфорд- приятел на Роус и Кристиян Озера- гаджето на Лиса. ВНИМАНИЕ, АКО НЕ СТЕ ЧЕЛИ ПЪРВАТА КНИГА, ЩЕ ВИ СПОЙЛНА. НА ВАША ОТГОВОРНОСТ. 

   И така, в първата книга, информацията дойде малко в повече, но се наслагва и започнахме да свикваме с вампирския свят. Както знаете Роуз се влюби в Димитри, който пък не отвърна съвсем на чувствата й. За разлика от тях, Кристиян и Лиса си живеят в щастливото балонче на нова влюбена двойка. Интересното в „Академия за вампири“ беше мистерията около силите на Лиса, или иначе казано, способността й да манипулира хората с „внушението“. Роуз, с помощта на Мейсън и Кристиян, изнамери информация за още един феномен като Василиса, а именно самия Свети Владимир. Оказа се, че и неговият пазител дампир- Анна, е била „целуната от сянката“ и са имали особена връзка като нейната с Лиса. Въпросът беше от какво точно зависят способностите им. Оказа се, че това е владеенето на 5-ти елемент, за който почти никой не знае- елементът „дух“. 

 Тази сила позволяваше на Лиса не само да манипулира хората, но и да лекува- растения, животни, дори хора. Така тя бе спасила Роуз в нощта на катастрофата. Затова я отвлече и принц Дашков. Както се оказа, тази й способност беше много опасна, но и много желана. Дотолкова, че да заслужава отвличане и убийство.В началото на 

„Ледено ухапване“, на Роуз й предстоеше изпит за пазител. Двамата с Димитри заминаха, за да се срещнат с един от най-прочутите пазители, който щеше да е изпитващ. Но пристигайки на мястото, двамата заварват кървава баня. Артур Шьонберг- въпросният пазител, и фамилията Бадика, на която той е пазител, са брутално убити от стригои. Роуз и Димитри не могат да повярват на очите си, тъй като всяка моройска къща се защитава от магически сили през които никой стригои не би могъл да премине. Тогава как? След като екип от Академията пристига на мястото, за да направи оценка, се оказва че защитата е развалена от хора. Хора, съюзили се със стригои. Всички са в ужас- морои, дампири, ученици и пазители. Възникват спорове и разпри дори в кръговете на аристокрацията. Някои са на мнение, че магията отново трябва да се използва като оръжие, и то незабавно, срещу стригоите. Други пък смятат, че единствено и само пазителите трябва да се нагърбят със задачата да опазят мороите. Междувременно Академията предприема мерки и изпраща всички ученици, заедно с техните близки, в защитена хижа в планината. Но докато са там, сстригоите отново нападат…

   В „Ледено ухапване“ Ришел Мийд ни представя един нов герой- Таша Озера, лелята на Кристиян. Те е била тази, която го е спасила от родителите му стригои, когато са дошли да го вземат. Тя също е, така да кажем, от висша прослойка, но не беше като тях. Тя не живееше под закрилата на пазители, не живееше заедно с Кристиян и беше badass. Владееше всякакви бойни техники- нещо нечувано за морой, особено от кралски род. И най-важното, владееше огъня и не се страхуваше, нито ограничаваше, да го използва. Въпреки, че между нея и Димитри се случваше нещо, което на мен не ми допадаше, я харесах веднага. Независима, бойна, готина, направо беше супер. В нощта, когато родителите на Кристиян са нападнали, Таша е била обезобразена от стригоите. Имаше белези по лицето, но както Роуз каза, това още повече допълваше образа й на воин, който не скланя глава пред нищо и носи белезите си гордо. 

   Роуз, все още се обучаваше за пазител. В тази книга комичните моменти продължаваха. Кристиян и Лиса бяха повод за много от тях. Чрез връзката, която двете споделяха, Роуз виждаше неща, които не иска. Имаше доста на главата си, защото след нападенията майка й бе дошла, а те меко казано не се понасяха много. Роуз се питаше защо майка й никога не е проявявала внимание към нея, защо се държи толкова студено, защо е толкова погълната от ролята си на пазител и не намира дори 5 минути за нея. От друга страна пък разбираше, че всъщност това е същността на пазителят- да поставя на първо място своя морой и винаги да бъде до него. Осъзнаваше, че тя би сторила същото, но просто бе наранена и малко самотна. Лиса отделяше все повече време на Кристиян и те не можеха да говорят. Димитри се беше дистанцирал и общуваше повече с Таша. Роуз разбираше, че в качеството си на бъдещи пазители на Лиса, те двамата не могат да са заедно и реши да даде шанс на Мейсън. Не че излезе нещо. Чувствата й към Димитри бяха твърде силни, за да успее с този експеримент. Но пък всичко това остана на заден план след второто стригойско нападение. Всички бяха под стрес и бяха завладени от ярост. Мейсън беше повече от нахъсан в плановете си да убива и отмъщава на безсмърните вампири и се впусна в действвие с необратими последици. 

   „Ледено ухапване“ бе книга, изпълнена с динамика и ИЗНЕНАДИ, ИЗНЕНАДИ, ИЗНЕНАДИ. Тук се порадвах още на характерът на Мейсън. Аристократичните родове бяха подложени на натиск и излязоха от т.нар. си comfort zone. Беше интересно да чета за това, защото не мен тези морои от висшето общество никак не ми се нравеха и исках да видя какво биха сторили в случай на криза. Един вид им разклатиха системата и ножът опря и в техния кокал, не само в този на пазителите. Вече не бяха толкова убедени, че стригоите не могат да ги достигнат. Естествено, трябваше да се случи нещо лошо. И се случи, но точно такъв удар не очаквах. It was bad, guys. Really bad. Ришел, защо? Този удар накара Роуз да осъзнае, че всъщност никоя мълния, татуирана на врата ти, не си струва. Е надявам се книгата да ви хареса. Приятно четене. 

Автор : Скот

Семейството е повече от кръвна връзка (Ревю на "Академия за вампири" на Ришел Мийд)

   Здравейте, хора. От много време се каня да прочета "Академия за вампири" на Ришел Мийд, но все нещо друго я изпреварваше. Една моя съученичка четеше поредицата в 8-9 клас, Стайлс прочете първата книга, а аз си виках "Ъъъ, това е за руснаци, няма да ми хареса". *Тъпачка*. Е, грешала съм, отде да ми дойде на акъла, че просто има някои имена със славянски произход? Книгата много ми хареса, филмът също, въпреки че цял интернет го оплюва. Аз го издигам на пиедестал, толкова много съм се смяла на Роуз и Димитри. Но нека започнем отначало. 

   Тук има вампири, даже 3 вида- морои, дампири и стригои. Първите са аристокрацията, принцовете и принцесите, наследниците на древните вампирски родове. Дампирите са техните пазители, воините на системата, заклели се да пазят мороите от стригоите с цената на собствения си живот, ако се наложи. Стригоите са покварени, бивши морои, които доброволно или насилствено са минали на тъмната страна. Те са убийци, чудовища, зомбита, и нямат милост или съвест. 

   Главната героиня, и наш разказвач, е Роуз Хатауей. Тя е дампир, а най-добрата й приятелка- Лиса е морой.

Роуз се обучава за пазител в академията "Свети Владимир", но поради леко забулени в мистерия обстоятелства, тя и Лиса са избягали от там. Роуз е един страхотен герой, много интересен за четене. Повярвайте ми като ви кажа, че има много забавни, неловки, DA FUQ ситуации с нея. Тя е много цапната в устата, обича да флиртува, да купонясва и да ругае хората. Но пък страхотното у нея е, че наистина, ама наистина, я бива за пазител. Въпреки, че не е официално назначена за пазител на Лиса, тя върши тази дейност от години. Роуз може и да беше разхайтена в свободното си време, но що се отнасяше до отговорностите й към Лиса, тя ставаше свирепа. Бе готова да даде живота си за своя морой, биеше се, контрираше хорските нападки към Лиса и защитаваше честта й, дори това да й струваше нейната. 

   Василиса (Лиса) Драгомир е мороят на Роуз, изключително надарен такъв, както ще видите в книгата. Тя е последният оцелял член на рода Драгомир- един от 12-тте кралски рода, много позитивна личност. Тя бе по-сдържаната и по-разумната що се отнасяше до връзката й с Роуз.  Естествено, като член на елита, тя бе възпитана за приеми, коктейли и светски събирания, докато Роуз се обучаваше за воин. Но пък воинът в Лиса беше нейният характер. Тя по свой начин защитаваше Роуз от клюките и също не се оставяше да бъде мачкана. Само дето не го правеше със сила, а с мисъл. Както казах, тя беше много позитивна, но понякога дори нейният гард падаше и тя изпадаше в един вид депресия. Намираше утеха у Роуз, но по-голяма подкрепа й оказа Кристиян Озера- неочаквано появилият се в живота й човек. 

   Кристиян Озера- спасителят на Лиса бе аутсайдер, осмиван от аристократичните родове, заради родителите му, въпреки че и той произхождаше от един от тези 12 рода. Тъй като родителите му доброволно се бяха превърнали в стригои, другите висши родове имаха задръжки и опасения относно него. Той пък от своя страна беше дръпнат, затворен, и се криеше под маската на саркастичен и незаинтересован от другите. Докато не срещна Лиса. Нейното семейство също бе загинало и те намериха общ език, започнаха да се подкрепят един друг. Разбираха се чудесно и едното доведе до другото... Роуз се чувстваше пренебрегната и засенчена от него, но стига де Роуз! Те бяха толкова сладки заедно. В последствие (от 2-ра книга нататък) двамата взеха да се разбират и шегуват по техен си начин, един с друг. 

   Димитри Беликов. Уф, ще ми е трудно да ви го опиша, но ще опитам. Първо, той също е пазител дампир, но вече завършил. Висок, красив (Не говоря за версията във филма. Там трябваше да му окастрят четината, иначе Данила си е HOT), изключително мощен и способен физически, но пък много потаен. Нищо не казваше другарят. Като го прикрепиха към Роуз, за да й бъде треньор- no comment, yes sir, и дотам. Бой, бой и само бой. Но пък с течение на времето те свикнаха един с друг и открих, че той, макар и мълчалив, е мил, загрижен, отговорен и много добър. Интересуваше се от Роуз, независимо че тя не го виждаше. Следеше напредъка й и се гордееше в малкото моменти, в които тя не се забъркваше в каши.
 

  



   Друг мой любим герой от тази книга е Мейсън- приятел на Роуз от времето преди двете с Лиса да избягат от Академията. Беше супер забавен, остроумен и страшно добър.

Общо взето беше мъжката версия на Роуз, като изключим че не бе такъв флиртаджия. Да, шегуваше се с всички момичета, но обичаше Роуз. Тя го виждаше, но просто не можеше да отвърне на чувствата му, защото я вълнуваше друг. Те си бяха само приятели, но и като такива бяха страшен отбор и много приятни за четене. Мейсън беше страхотен приятел, винаги насреща- за услуги, за бой, за екстремни преживявания, за шеги. Той не познаваше думата "не" и бе неизчерпаем източник на доброта и веселие.

   Като цяло, първата книга беше разяснение на целия този свят+ връзките между героите- Лиса и Роуз, Лиса и Кристиян, Роуз и Димитри. Но пък неочаквано зло ги дебнеше отвътре- от самата Академия- мястото, което би трябвало да е най-безопасно за мороите и дампирите. И мишената беше Лиса. Ако не сте чели "Академия за вампири", направете го. Бързо грабва, има екшън, интрига, любов... Приятно четене. 

Ето ги и моите герои : 

Автор : Скот