Героите от пета кохорта (Ревю на "Синът на Нептун" на Рик Риърдън)

 "Седмина герои ще сбере зовът, 
през огън или буря ще премине светът. 
Клетва трябва да се спази със сетен дъх, 
пред Портите на Смъртта бди врагът."

   Здравейте. Ето че свърших и "Синът на Нептун". Отново поклон пред чичо Рик. Този човек е майстор на приключенията. Започнах я с голямо настървение, тъй като тук се очакваше Пърси да се завърне. Един вид се завърна, но и неговите спомени, както и на Джейсън, бяха изтрити. Сериозно, богове, какво ви става? Това не е яко. Той беше пуснат недалеч от римския лагер "Юпитер", еквивалентът на гръцкият лагер на нечистокръвните. Тъй като е новак, миришещ на вода и син на Нептун, никой не го оцени и не го сметнаха за способен на  нещо. 'Щото не зна'йти кой е. Единствените, които прозряха, че Пърси е специален бяха две нови хлапета- Хейзъл и Франк. Тях също ги смятаха за смотаняци. Пърси бе набеден, че е гръцки шпионин и щяха да го изритат, но Хейзъл се застъпи за него и така той се озова в пета кохорта- бунгалото на загубеняците. Каква изненада, нали? Пророчеството на седмината бе изречено, но никой не знаеше, че тримата герои от римския лагер ще са именно Пърси, Хейзъл и Франк. След като се появи Марс обаче и направо им рекна да заминават за Аляска, където е синчето на Гея, никой не посмя да оспори. 

Пърси Джаксън отново ми напомни защо го обичам толкова много. Ще оставя настрана героичността и всичко похвално за него. Шегите му обаче отново ме накараха да се наслаждавам на тази книга, както на никоя друга. Ситуациите в които изпадаше далеч не бяха забавни за него, но пък умът му раждаше какви ли не саркастични отговори, псувни и, естествено, прякори за противниците му. Загубен, безпаметен и неориентиран, само в Въртоп в джоба си, той отново е всмукан във центъра на геройските подвизи и приключения. Той отново трябва да е лидер, но в лагер "Юпитер" трябваше да се докаже. Заминавайки за Аляска с Франк и Хейзъл, той не знаеше че тепърва те ще му спасят живота, и че ще станат част от семейството му. Че ще се превърнат в част от самия него. Естествено, другата част от него се опитваше да се хване за изгубените си спомени и да не забрави лицето на Анабет, да запомни че някъде там има хора, които го чакат и се тревожат за него. Със или без спомени обаче, Пърси не само доказа какво е това син на Посейдон, или хайде- Нептун, ами го направи с финес, завръщайки се от подвиг яхнал адска хрътка и понесъл отдавна изгубения символ на легиона. Like a boss. 

"Пърси Джаксън? Той е прекалено верен на приятелите си. Няма да ги остави за нищо на света. Казаха му го преди години. Скоро ще трябва да направи жертва, на която няма да е способен" 

"-Ъъ, здрасти- каза Пърси. -Ти да не убиваш малки животинки?" (злато)

Хейзъл Лавеск не е част от този свят. Или по-точно не би трябвало да е. Земята я теглеше към себе си, и то в най-зловещия смисъл, който можете да се сетите. Дарбата, която Хейзъл притежаваше беше невероятна и безценна, но смъртоносна. Тъй като знаеше доста за плановете на Гея, подвигът на който тръгна с Франк и Пърси й се струваше като кошмар. Смяташе, че накрая ще трябва да ги предаде, така както е предавала хора в миналото си. Очакваше всеки момент Плутон да я прибере при себе си, този път завинаги. Но естествено в книгите не става това, което героите си мислят, така че. Хейзъл откри, че до себе си има двама младежи, които изобщо не са такива, за каквито ги смятат в лагера, а са далеч по-смели мъже. Те я бранеха и пазеха с цената на живота си, което беше много сладурско. Хейзъл беше доста смела, неочаквано добър войн щом се наложеше, но от друга страна беше адски мила и грижовна. Някак си станна комбинация, но готина. Краят на книгата за мен беше много неочакван, защото Сами- момчето от миналото на Хейзъл се появи, един вид, и съвсем не беше човек, който очаквах да бъде. Все едно ме зашлевиха с мокра кърпа. Моля те, чичо Рик, не ми разваляй шипа точно сега. 

"Върна се назад във времето. Не за да сънува, а за да изживее спомена си така, сякаш още е там."

Ако трябва да ви опиша Франк Занг, то трябва да започна с тези думи- несигурен, самоподценяващ се, с комплекс за малоценност. Да, Франк се смяташе за провалът на семейството си, за лагерът и за себе си, като цяло. Смяташе, че за нищо не го бива и се бе наслушал на историите на баба си за великите му предци, живели в Рим, Китай и сетне в Америка и Канада. Все още не бе преживял загубата на майка си, когато баба му му даде едно изгорено дърво и му показа пътя към лагер "Юпитер" с думите, че един ден ще донесе слава на семейството си. В лагера естествено не донесе слава на никого, но неговият момент не беше настъпил все още. Когато богът на войната го призна, Франк беше като ударен от мълния и изобщо не се радваше, защото войната му бе отнела всичко важно. Беше гневен и объркан, не знаеше защо баща му иска точно той да придружи Пърси и да се изправи срещу богинята на Земята, нито защо след това Пърси го прие. Както казах, комплекс за малоценност. През почти цялото време, докато бяха на път за Аляска, Франк питаше Пърси и Хейзъл дали ги ужасява със странностите си, които всъщност бяха доста яки. Колкото и да го уверяваха, че е страхотен, не мисля че той им повярва. Важното е, че поне те видяха какво се крие във Франк, на какво е способен и какво направи за тях, за лагера и за света, в Аляска. 

"Заветът на Рим е поставен на карта. Пет хиляди години на ред, законност и цивилизованост! Боговете, традициите, културите по света, които са се зародили от империята! Всичко това ще рухне, Франк, ако не успееш. За това се бориш. За целия свят. Запомни го добре." 

Сега искам да поговоря за една част от книгата, която дълбоко ме смути. Досега не бях чела за подобен извратен, болен и ненормален герой. Покварен до мозъка на костите си. Достоен да носи маска като на Ханибал, да е вързан в усмирителна риза, и заключен в лудница. Октавиан. *Неодобрително клатене на глава*. Този човек бе толкова зловещ, че дори не мога да го опиша. Как кормеше мечетата, как говореше... Да гледа на карти, на чай, на кафе, всичко щях да приема, но такова зверство като изтърбушване на плюшени изграчки. Прикрит сериен убиец. Дори Пърси се уплаши от него. Сериозно, някой в лагер "Юпитер" трябва да спре тази лудост. Там има деца, за Бога. 

"Момчето с тогата се обърна. На лицето му бе цъфнала крива усмивка, а погледът му беше налудничав. Изглеждаше така, сякаш е играл твърде напрегната компютърна игра. В едната си ръка държеше нож, а от другата висеше нещо, подобно на мъртво животно. Изглеждаше много, много луд."

   Утре започвам "Знакът на Атина". Чаках моментът, когато ще я започна, от години. Всички блогъри, влогъри и т.н. пишат, че това е книгата на Пърсабет. Не знаете колко се вълнувам, защото те двамата са ми слабост, откакто започнах "Похитителят на мълнии" преди 3-4 години. Искам да видя и седмината герои заедно- гърци и римляни обединени. И естествено Лио. Интересно ми е също как ще си взаимодейства той е Анабет, защото и тя не си поплюва да нарежда хората. Смятам, че щом се съберат, купонът ще е пълен.   

Саундтрак : Linkin Park- In the End

Скот 

Тримата от запаса (Ревю на "Изчезналият герой" на Рик Риърдън)

“Maybe people with special gifts show up when bad things are happening because that's when they're needed most”

   Здравейте, хора. Днес съм тук с ревю на една супер забавна, пълна с приключения и нови любимци, книга. Както знаете, Рик Риърдън е световноизвестен със своето въображение, и тази му книга не ме разочарова. Милех че след Пърси Джаксън и боговете на Олимп, тази няма да ми хареса. И после дойде Лио Валдес и покори сърцето ми. А и чичо Рик де. Нови герои, нови подвизи, и още много заплетени предсказания за края на света. Нищо ново за полубоговете от лагера на нечистокръвните. Само дето новите ни герои не са от там, а са хванати буквално от пътя. От автобуса на пътя. 

Сега обект на внимание не е само Гърция, но и древен Рим. Митовете и легендите, преданията и боговете се разгръщат още повече. От едната страна на историята са гръцките представи за върховните- по-дружелюбни и не толкова жадни за битки. От другата са римските божества- дисциплинирани воини, създадени за война. Не казвам, че гърците не са, но тук Рим е представен като по-кръвожадната страна на едно и също нещо. Почти. Светът отново е застрашен, само че този път заплахата е доста по-голяма от преди. Представете си, че Кронос е само детска игра пред сегашния враг на Олимп, а и човечеството като цяло. 

 Път на дамата. Ще започна с Пайпър Маклийн. Много свежо девойче, много позитивно. Изглежда крехка и ранима, не прилича по нищо на друг герой полубог, но отвътре е нещо уникално. Пайпър е изумителен персонаж, защото въпреки, че бе подложена на невъзможен избор, тя не се изкуши да поеме по лесния път, а се бори здраво. Баща й щеше да хвърли топа, но тя искаше да го спаси по достоен начин, а не с цената на животите на приятелите си. Първо не успях да я възприема като наследница на красотата и омайността, но после това доби смисъл, нещата си дойдоха на мястото. Пайпър откри силата си и стана малко по-уверена. Битка след битка, тя се превръщаше в достоен за лагера герой- безстрашна, смъртоносна и страхотна. Хареса ми също как тайничко гледаше Джейсън и си мислеше дали някога ще се получи с него, но не се отказа да мечтае. В другите книги очаквам шип от тях. 

"Косата й пушеше. Лицето й бе изцапано със сажди. Ръката й бе одраскана, дрехите й- разкъсани, а едната й обувка липсваше. Красавица"

 Трябва ми още малко време да си събера мислите за Лео, затова продължавам с Джейсън. Син на небето, бог на мълниите. Като цяло щепсел. Шегувам се. Забравил същността си, Джейсън се буди в автобус, пълен с деца. И двама приятели, които го помислиха за луд, когато ги пита кои са. Пътят му беше най-труден, защото спомените му бяха отнети, а това никак не е яко. При пристигането му в лагера на нечистокръвните, на плещите му се стовари огромна отговорност- накратко "Джейсън, трябва да спасиш света". Лесна работа, когато дори не знаеш името си. Но пък той имаше силен характер и подкрепата на Лио и Пайпър. И те тръгнаха на подвиг. Тримата срещу света, както се казва. Той беше неназованият лидер, имаше опит, независимо че не го помнеше. В битки инстинктите му проличаваха, биеше се сякаш го е правил цял живот, което навярно е така. Куражът и готовността за саможертва му бяха като втора природа. Също така беше джентълмен, използваше думи като "госпожо" и "мадам", което на моменти беше доста комично, защото той се държеше любезно, докато го убиваха. Джейсън бе страхотен герой, но не беше този, който плени и ума и сърцето ми. Тази чест се пада на третия ни герой. 

 “Със сандалите и робата си, Зевз приличаше на много яко и ядосано хипи”

 Лио Валдез. Властелинът на машините, на огъня, и на душицата ми. Какво първо ме заплени в Лио? Отговорът е лесен- шегичките и изцепките му. Хуморът му беше сравним единствено с този на Стайлс от Teen Wolf. Характерът му също. Не знам как точно да обясня това. Лио е смесица от себе си и, за мен поне, от Стайлс. Четях и усещах смелостта и болката на Стайлс. Леко самотно момче, загубило майка си, винаги стоящо в сянката на някой по-изявен. В този случай Джейсън. Но Лио беше уникален по свой си начин. Неговият светкавичен ум, сръчност, гении за механика, цапната уста и безкрайна доброта го направиха перфектен, както виждам, за всички, които са чели поредицата. Много хора го подценяваха, смятаха го за безполезен, но той се оказа най-важната част от първото пророчество. Сигурна съм, че и за нататък неговата роля ще става все по-значима. То се и видя, в края на "Изчезналият герой"- корабът, чертежите. Ако не беше Лио, от великия герой Джейсън щеше да е останало само пепел. От Пепър също. Очаквам още изцепки от теб сеньор Валдез.

 "Лио бе виждал Тия Калия в действие- тя обичаше ножове, змии, бебета на бавен огън“

"Държа да хванеш и мен, Супермен. За ръка обаче няма да те хвана"

"Света майчице! Ей, Мели. Следващия път ни предупреди, ако наближаваме пропаст"

Тази картинка, общо взето, е цялата книга. Лио, Джейсън и Пайпър, бягащи от нещо, защото умееха да се забърквах от огромни каши. Наистина огромни. Луд леден бог новинар, който имаше армия от висулки- да. Вманиачен владетел на златото, който те превръща в златно украшение- защо не. Вълчица, която те вижда като пържола- как без такава. И естествено уродливи, миризливи (по думи на Лио) и доста тъпи циклопи, второстепенни гиганти и синове на не толкова важни богове. Като казвам тъпи, представете си пич, който повтаряше само "Мачкай". Ами той и тренерът им- Хедж, все повтаряше "Убий", но той е от бандата, това не важи за него.  

Сега само чакам Пърси да се завърне, защото естествено ми липсва ужасно. Когато той и Анабет се върнат в основната сюжетна линия, животът ми ще се ощастливи напълно. Искам да науча и повече за римския лагер за герои, да прочета за миналото на Джейсън и да видя какви ги върши Джаксън в компанията на легионери. Всичко това е една експлозия на удоволствие в ума ми. Да чета за такива приключения е висша привилегия за мен. 

“Things will work out - maybe just not the way you plan”  

Саундтрак : The Cab- Endlessly (текста не пасва много, но се заклевам че ритъма е точно за тях)

Скот