“Maybe people with special gifts show up when bad things are happening because that's when they're needed most”
Здравейте, хора. Днес съм тук с ревю на една супер забавна, пълна с приключения и нови любимци, книга. Както знаете, Рик Риърдън е световноизвестен със своето въображение, и тази му книга не ме разочарова. Милех че след Пърси Джаксън и боговете на Олимп, тази няма да ми хареса. И после дойде Лио Валдес и покори сърцето ми. А и чичо Рик де. Нови герои, нови подвизи, и още много заплетени предсказания за края на света. Нищо ново за полубоговете от лагера на нечистокръвните. Само дето новите ни герои не са от там, а са хванати буквално от пътя. От автобуса на пътя.
Сега обект на внимание не е само Гърция, но и древен Рим. Митовете и легендите, преданията и боговете се разгръщат още повече. От едната страна на историята са гръцките представи за върховните- по-дружелюбни и не толкова жадни за битки. От другата са римските божества- дисциплинирани воини, създадени за война. Не казвам, че гърците не са, но тук Рим е представен като по-кръвожадната страна на едно и също нещо. Почти. Светът отново е застрашен, само че този път заплахата е доста по-голяма от преди. Представете си, че Кронос е само детска игра пред сегашния враг на Олимп, а и човечеството като цяло.
Път на дамата. Ще започна с Пайпър Маклийн. Много свежо девойче, много позитивно. Изглежда крехка и ранима, не прилича по нищо на друг герой полубог, но отвътре е нещо уникално. Пайпър е изумителен персонаж, защото въпреки, че бе подложена на невъзможен избор, тя не се изкуши да поеме по лесния път, а се бори здраво. Баща й щеше да хвърли топа, но тя искаше да го спаси по достоен начин, а не с цената на животите на приятелите си. Първо не успях да я възприема като наследница на красотата и омайността, но после това доби смисъл, нещата си дойдоха на мястото. Пайпър откри силата си и стана малко по-уверена. Битка след битка, тя се превръщаше в достоен за лагера герой- безстрашна, смъртоносна и страхотна. Хареса ми също как тайничко гледаше Джейсън и си мислеше дали някога ще се получи с него, но не се отказа да мечтае. В другите книги очаквам шип от тях.
"Косата й пушеше. Лицето й бе изцапано със сажди. Ръката й бе одраскана, дрехите й- разкъсани, а едната й обувка липсваше. Красавица"
Трябва ми още малко време да си събера мислите за Лео, затова продължавам с Джейсън. Син на небето, бог на мълниите. Като цяло щепсел. Шегувам се. Забравил същността си, Джейсън се буди в автобус, пълен с деца. И двама приятели, които го помислиха за луд, когато ги пита кои са. Пътят му беше най-труден, защото спомените му бяха отнети, а това никак не е яко. При пристигането му в лагера на нечистокръвните, на плещите му се стовари огромна отговорност- накратко "Джейсън, трябва да спасиш света". Лесна работа, когато дори не знаеш името си. Но пък той имаше силен характер и подкрепата на Лио и Пайпър. И те тръгнаха на подвиг. Тримата срещу света, както се казва. Той беше неназованият лидер, имаше опит, независимо че не го помнеше. В битки инстинктите му проличаваха, биеше се сякаш го е правил цял живот, което навярно е така. Куражът и готовността за саможертва му бяха като втора природа. Също така беше джентълмен, използваше думи като "госпожо" и "мадам", което на моменти беше доста комично, защото той се държеше любезно, докато го убиваха. Джейсън бе страхотен герой, но не беше този, който плени и ума и сърцето ми. Тази чест се пада на третия ни герой.
“Със сандалите и робата си, Зевз приличаше на много яко и ядосано хипи”
Лио Валдез. Властелинът на машините, на огъня, и на душицата ми. Какво първо ме заплени в Лио? Отговорът е лесен- шегичките и изцепките му. Хуморът му беше сравним единствено с този на Стайлс от Teen Wolf. Характерът му също. Не знам как точно да обясня това. Лио е смесица от себе си и, за мен поне, от Стайлс. Четях и усещах смелостта и болката на Стайлс. Леко самотно момче, загубило майка си, винаги стоящо в сянката на някой по-изявен. В този случай Джейсън. Но Лио беше уникален по свой си начин. Неговият светкавичен ум, сръчност, гении за механика, цапната уста и безкрайна доброта го направиха перфектен, както виждам, за всички, които са чели поредицата. Много хора го подценяваха, смятаха го за безполезен, но той се оказа най-важната част от първото пророчество. Сигурна съм, че и за нататък неговата роля ще става все по-значима. То се и видя, в края на "Изчезналият герой"- корабът, чертежите. Ако не беше Лио, от великия герой Джейсън щеше да е останало само пепел. От Пепър също. Очаквам още изцепки от теб сеньор Валдез.
"Лио бе виждал Тия Калия в действие- тя обичаше ножове, змии, бебета на бавен огън“
"Държа да хванеш и мен, Супермен. За ръка обаче няма да те хвана"
"Света майчице! Ей, Мели. Следващия път ни предупреди, ако наближаваме пропаст"
Тази картинка, общо взето, е цялата книга. Лио, Джейсън и Пайпър, бягащи от нещо, защото умееха да се забърквах от огромни каши. Наистина огромни. Луд леден бог новинар, който имаше армия от висулки- да. Вманиачен владетел на златото, който те превръща в златно украшение- защо не. Вълчица, която те вижда като пържола- как без такава. И естествено уродливи, миризливи (по думи на Лио) и доста тъпи циклопи, второстепенни гиганти и синове на не толкова важни богове. Като казвам тъпи, представете си пич, който повтаряше само "Мачкай". Ами той и тренерът им- Хедж, все повтаряше "Убий", но той е от бандата, това не важи за него.
Сега само чакам Пърси да се завърне, защото естествено ми липсва ужасно. Когато той и Анабет се върнат в основната сюжетна линия, животът ми ще се ощастливи напълно. Искам да науча и повече за римския лагер за герои, да прочета за миналото на Джейсън и да видя какви ги върши Джаксън в компанията на легионери. Всичко това е една експлозия на удоволствие в ума ми. Да чета за такива приключения е висша привилегия за мен.
“Things will work out - maybe just not the way you plan”
Саундтрак : The Cab- Endlessly (текста не пасва много, но се заклевам че ритъма е точно за тях)
Скот
Няма коментари:
Публикуване на коментар