Избор със жертви (Ревю на "Феноменът" на Мари Лу)

Трилогията "Легендата" заля световните книжни пазари през 2011г. и честно казано ме прескочи. Научих за нея от колежката saycool, когато тя спечели "Легендата" от форум Муза. Каза ми : "Раличке, тази книга е жестока". Общо взето това ми беше достатъчно, за да я добавя към списъка си за четене. Минаха месеци, дойде рожденият ми ден, а аз все още не я бях прочела. Saycool ми подари първите 2 книги от поредицата "Легендата" и "Феноменът". Тъй като тя вече е писала за "Легендата" аз ще продължа с "Феноменът". В нея Дей и Джун се присъединяват към патриотите. Това става след смъртта на Електор Примо. Водачът на патриотите- Рейзър обещава на двамата безопасно бъдеще в замяна на едно нещо- убийството на новият Електор, Андън. Той всъщност е син на старият Електор. Всички смятат, че той ще продължи да прилага чудовищните методи за контрол, присъщи на баща му. Андън има една една слабост- Джун. Затова "много умните" хора на патриотите я внедриха в неговото обкръжение, за да спечели неговото доверие и когато настъпи точният момент, да го убият. Дей е извън този план, защото все още е най-издирваният престъпник на републиката. 
   
   След Дей, вторият ми най-любим герой във "Феноменът" беше Джун. Точно беше започнала да изпитва "нещо" към него и ги разделиха. Разбира се тя бе обучавана за войник, не за гадже и прие заповедите на патриотите. Когато обаче опозна Андън, тя започна да осъзнава, че той всъщност е пълна противоположност на баща си. Човекът смяташе действията на старият Електор за ненужно жестоки и много различни от каквито трябва да са делата на един водач. Затова той отмени изпитанията, а когато научи че братът на Дей е опитно зайче  задейства правомощията си, за да го освободи. Не знам дали защото дълбоко в себе си беше вярна на Републиката или защото не се доверяваше изцяло на патриотите (може би по малко и от двете), но Джун реши да се довери на Андън. Тя искаше да предупреди единствено и само Дей за своите решения. С едно единствено действие тя му предаде своето съобщение. Дей разбра и заедно осуетиха плановете на патриотите. Това, което най-много ми хареса в Джун бе, че не приемаше чужди заповеди просто така. Да, тя се подчини на Рейзър, но само защото не познаваше Андън. Тя не беше безмозъчна и нерешителна- точно обратното. Единственото, което й трябваше бе Дей да е на нейна страна. Да не се лъжем, той винаги си е бил там, дори без тя да го моли. Когато имаш Дей до себе си, това означава че получаваш и подкрепата на хората от Републиката, защото той не беше само престъпник. Той беше герой в очите на народа. 

 “They’re making me so weak that I’m on the verge of collapsing to the floor. I’ve kissed a few boys in the past . . . but Day makes me feel like I’ve never been kissed before. Like the world has melted away into something unimportant.” 

“Day, the boy from the streets with nothing except the clothes on his back and the earnestness in his eyes, owns my heart. He is beauty, inside and out. He is the silver lining in a world of darkness. He is my light.”

   Даниел Уинг. Дей-престъпникът. Дей-братът. Дей-героят. Дей-безстрашният. Дей-сърцатият. Дей-напереният. Дей имаше много лица във "Феноменът" и всички те бяха част от неговата същност. Той можеше да бъде всеки или никой. Предател и герой. Също както Джун, той беше просто едно объркано момче, което искаше брат му да е в безопасност. Във "Феноменът" безспорният ми фаворит беше той. Толкова много политика, толкова много неизвестни. Патриотите от една страна, Републиката и Джун от друга, брат му Идън на трета. Всеки излагаше своето предложение и го искаше на своя страна. Защото Дей имаше подкрепата на цял народ. Ако беше сам (без Идън) вероятно щеше да избяга и да се покрие, така че никой да не го открие. Но във всичко беше намесен и брат му. Това го накара да избере страна и да стане водачът и лицето на армия. Той започна война, която не беше негова. Война, която е чакала да избухне с години, но е нямало повод. Сега той се оказва в епицентъра на всичко. Дей беше обикновено момче и след като Тес се отдръпна от него, Джун стана константа в живота му. След като и тя замина за Денвър той остана съвсем сам. Когато Джун му даде сигнал да преустанови действията срещу Андън на него му беше много трудно. Все пак не нейният брат понастоящем беше отвлечен и откаран незнайно къде. Семейството на Дей бе станало жертва на стария Електор, а сега тя искаше от него да подкрепи сина му. Това хич не е много за обмисляне. Но тъй като Дей виждаше, че патриотите дори не искат да дадат шанс на Андън да се докаже, той реши че може би Джун има право. Че ако подкрепи младия Електор, то тогава той може би ще успее да промени нещата към по-добро.

 “I want to run. To do what I always do, have always done, for the last five years of my life. Escape, flee into the shadows. But this time, I stand my ground. I'm tired of running.”

   Андън беше млад, амбициозен, интелигентен, обаятелен и изключително способен политик, решен да промени съдбата на Републиката. Той всячески се опитваше да докаже с действията си, че няма нищо общо с баща си. Горкият човек се срамуваше от факта, че всъщност е обичал покойният Електор и единственият човек на който сподели тази информация беше Джун. Още от първата им среща (преди смъртта на баща му) Андън я харесва. Когато тя стана част от екипа му, сенаторите и съветниците му реагираха остро, но той не позволи и дума да се каже против нея. Доверието му към Джун беше безкрайно, въпреки познанството й с Дей. Именно заради тази своя вяра той се остави в ръцете й и тя оправда доверието му, спасявайки го от сигурна смърт с помощта на Дей. Смея да твърдя, че АКО Дей не фигурираше в историята, Андън и Джун щяха да са страхотни заедно. Между тях съществуваше невидима и много специална връзка. Той виждаше страни от нея, които други не успяваха. Всички гледаха на нея като на брилянтен войник и момичето, чийто брат бе убит. Но Андън виждаше младо момиче, което се опитва да разбере чувствата си; позицията, която да заеме в една задаваща се война и войник, който иска да служи на страната си. На всичкото отгоре тя трябваше да обмисли и предложението му тя да стане кандидат-принцепс. В тази книга (слава на Бога) не се получи любовен триъгълник, защото Андън знаеше какво чувства Джун, дори когато тя не го осъзнаваше. Той беше изключително възпитан и свестен и никога, нито веднъж не я притисна да направи нещо, което не желае. Основната причина Андън да се довери на Дей беше Джун. В началото си мислех, че няма да го харесам, но новият Електор си заслужи мястото на 3-ят ми любим герой в книгата. 

   Тес бе един изключително позитивен герой. От началото до края (с изключение на един момент за който дори не искам да мисля). Тя вече не беше малкото момиче от улиците на Езерния. Тя избра да бъде лекар. Какво е присъщо за един лекар? Грижовност, състрадателност, интелигентност. Тя познаваше Дей може би по-добре от него самият. За дългите години прекарани с него тя му беше приятел и съветник. След появата на Джун това се промени. Тя виждаше и разбираше начина по който Дей я гледа, просто не искаше да го признае. Но осъзна, че в очите на Дей тя завинаги ще си остане само приятелка. Тес не можа да понесе чувствата си в негово присъствие и се отдалечи от него. 

   Томас ми беше много интересен (може би дори най-интересният) герой, въпреки че го ненавиждах. Доста често се питах какво ли би било ако Метиъс и семейството на Дей бяха живи. Но както и да е- странно ми беше, защото на Томас очевидно му пукаше за Джун, искаше тя да е в безопасност, изпитваше вина за действията си и т.н. , но Републиката винаги стоеше над всичко. Възхищавах се и същевременно се питах как е възможно да обърне гръб на своите желания и да предаде Джун по подобен начин, защото ПЪРВО е Републикански войник. Това беше буквално някакъв робот. Това, което беше причинил на Джун го беше причинил и на себе си. Това беше някакво невероятно геройство и в същия момент- ужасно безхарактерно. 

   За Киеде мога да напиша само едно : По-велика от всички!

   "Феноменът" беше уникална книга и я препоръчвам на феновете на "Игрите на глада" и "Дивергенти". Ако сте съгласни с мнението, че Дей трябва да е с къса коса, то ще ви покажа как си го представям аз. По-долу ще приложа снимка на представите ми за него, Джун и Андън. Приятно четене. 

Автор : Скот

Знанието е сила (Ревю на "Пазителят, Лоис Лаури)

Здравейте. В днешното ревю ще разгледам книгата, чиято екранизация се появи по световните екрани през 2014. Това е "Пазителят" на Лоис Лаури (от анг. "The giver"). 
   Историята се върти около 12-годишният Джонас- момче, живеещо в затворено утопично общество. В това общество не съществува глас и бедност, всеки си върши работата и цари спокойствие. 

 “The life where nothing was ever unexpected. Or inconvenient. Or unusual. The life without colour, pain or past.”

Да, звучи добре, но всичко беше еднообразно и следваше определен модел. По-висшите- ръководителите на обществото или с други думи Старейшините наблюдаваха отблизо всяко дете и когато то навършеше 12 години му даваха професия. Тази професия беше доживотна и нямаше право на смяна. Но това нямаше значение, защото Старейшините разпределяха назначенията според интересите и наклонностите на самите деца. Така че почти всички ставаха такива, каквито искат. В деня на церемонията приятелите на Джонас получиха мечтаните професии, а той получи най-важната и най-уважаваната в йерархията на обществото- Пазител на знанието. 

   Джонас беше изключително дисциплиниран и образцов гражданин. Спазваше правилата на обществото си без да се съмнява в нищо и без да задава въпроси за каквото и да било. След деня на назначението това започна да се променя. А и нямаше как да е иначе. Професията му на бъдещ Пазител го изискваше. Същността на това да бъдеш Пазител се състоеше в това той да приема и да съхранява важни спомени. Спомени, които никой друг не познава. По този начин един човек носи тежестта на знанието на своите плещи и другите хора не са обременени. Пазителят служеше за съветник на старейшините, въпреки че това се налагаше изключително рядко. Тъй като действието се развиваше в бъдещето, знанията на стария Пазител бяха факти от нашият ежедневен живот (от 2015 примерно). Хората в това общество нямаха знания за цветове, мирис, болка и щастие. Разбира се имаха някакви подобни емоции, но те по-скоро бяха нещо от сорта на "Джонас, радвам се че си такъв примерен гражданин и спазваш правилата". Един вид бяха притъпени емоции, а не истински каквито трябва да бъдат. Бяха бледа сянка на истински чувства. За мен най-интересното в книгата бяха моментите в които Пазителят предаваше спомените си на Джонас. Защото как се обяснява какво е щастие, мъка, цвят, смърт или просто усещането когато се спускаш с шейна на човек, който не познава нито едно от тези неща? Джонас и Пазителят бяха хора, които носеха огромна тежест на плещите си и в този смисъл Джонас доказа, че е много издръжлив психически. Понякога спомените, които Пазителят му предаваше бяха непоносимо болезнени, но той не се огъна. Колкото повече научаваше момчето, толкова повече започваше да прозира какво всъщност е неговото общество- ограничаващо, лицемерно и дори жестоко. В един момент дори стана изолиран, защото нямаше право да споделя подробности от обучението си с абсолютно никого.

 “The worst part of holding the memories is not the pain. It's the loneliness of it. Memories need to be shared.”

 Той обаче все пак намери пролука в правилото и започна да говори на невръстното си братче Гейб. Тъй като детето беше твърде малко да разбира, Джонас му предаваше спомени за един по-хубав свят. Свят в който има глад, смърт и жестокост. Но също така свят пълен с невероятно силни чувства и емоции, различни по характер хора, красиви места и неповторими преживявания.

 “Things could change, Gabe," Jonas went on. "Things could be different. I don't know how, but there must be some way for things to be different. There could be colors. And grandparents," he added, staring through the dimness toward the ceiling of his sleepingroom. "And everybody would have the memories."

 Когато Джонас натрупа достатъчно опит, за да осъзнае че живот в подобно общество е робство, той реши да се опълчи. Действията му бяха рисковани и опасни, но той все пак ги пое. Той взе със себе си едно единствено нещо. Няма да ви кажа какво, но ще ви кажа, че е много важно. 
   Не искам да ви повлиявам по никакъв начин, това е лично мое мнение, но смятам че Луис Лаури бе написал една твърде малка възраст за Джонас. Едно 12-годишно дете трудно би издържало на напрежението и би взело адекватно решение, касаещо не само него и близките му. Може би в изграденото от Лаури бъдеще възрастта е нормална, взимайки предвид обучението, но това беше много проблемен елемент за мен. 
   "Пазителят" е предназначена за възрастова група 11-18 години, но най-хубавото е, че може да я прочете всеки. Тя не е само за деца или само за възрастни. Дори според моето скромно мнение ако я прочетете някъде след 17-тата си година има шанс да я разберете по-добре и да вникнете в нея. Защото в самия сюжет са заложени въпроси от рода на : 
* Получаваш знание, което друг не притежава. Ще го споделиш ли?
*А ако това знание може да обърка и разруши живота на хората?
*Можеш ли да направиш избор между лесното и правилното?
   Моята оценка на книгата е 4/5 звезди, защото книгата остави много въпроси без отговори и се надявам да намеря такива в другите книги от поредицата. Приятно четене. 

Автор : Скот

Спомни си, за да забравиш (Ревю на "Екстаз" на Лорън Кейт)

Здравейте, лятото за съжаление се изниза много бързо и с колежката saycool се завръщаме на работа. Имам да пиша горе-долу 20 ревюта и ще започна с това на "Екстаз" на Лорън Кейт. Също така проектът ми за тази година е да преведа последната книга от поредицата "Шшт"-"Финал" на Бека Фицпатрик (преводът може да откриете съвсем скоро във форум Муза). 

   "Екстаз" на Лорън Кейт завършва четирилогията "Паднали ангели". От една страна се радвам, че разбрах всичко около историята на Даниел и Лус, но от друга не исках да свършва. Това е то да си fangirl, няма угодия. Намерих книгата за интересна, но за съжаление това се дължеше на факта че разкри детайлите около това прословуто проклятие. Иначе отново имаше твърде много описания и ненужни детайли, които се съмнявам че вълнуват някого чак толкова. Колежката saycool ми беше загатнала съвсем малко за края, но го направи така че да ми е интересно. Ето защо буквално ми падна ченето, когато го прочетох. Бях меко казано стъписана. Имах някои свои подозрения и догадки, но те станаха на пух и прах. Това което всъщност се случи беше супер неочаквано и далеч по-странно, отколкото може да сте си представяли. 

   Лус ми хареса най-много в тази книга, защото се държеше като боец и не изпадаше в безцелни драми, както правеше в предните 3 книги. То и нямаше как да е иначе- нямаше време за такива работи. Заедно с Даниел си направиха пътешествие, но момент! Хич не беше толкова приятно, колкото звучи. Готиното беше, че не очаквах Лус да бъде такава каквато се оказа. Поне не буквално. Знам, говоря завъртяно, но нали трябва да ви е интересно. 

   Даниел, миличкият се разкъсваше на 100 фронта. То не бяха прокуденици, съдници и какви ли не още същества. Мъчеше се да не издава на Лус много детайли около историята им, но тя и без това взе да се досеща сама. 

   В един момент всички се обединиха около общата цел, заработиха като екип и всичко вървеше според плановете им. Един определен момент ме натъжи много-загубата на член от екипа. След загубата всички започнаха да преживяват отново онова, което се е случило в началото. Вече ви дадох твърде много подсказки за книгата, така че спирам. Моите лични впечатления за поредицата като цяло са следните : 
   * Лорън Кейт има изключително въображение и идея. Разгърнала ги е по начин по който читателят може да се почувства като герой в книгата. Всичко е описано буквално до най-малкия детайл, което лично на мен ми дотежа, защото не ме интересува как "светлината на утринното слънце озаряваше лавицата", примерно. Според мен това е ненужно, но това е нейният стил. Не е критика, просто впечатление. 
   * Героите ми бяха най-интересни за опознаване, защото във всяка следваща книга научавах по нещо ново за тях; за това как са станали тези, които са сега и за това как са живели преди. Да, признавам, на моменти ме изнервяха, но няма как. Все пак взимаха важни решения, които засягаха оцеляването на света, а не какво кисело мляко да си купят. 
   * Краят на "Екстаз" и съответно на поредицата за мен беше незадоволителен (ще се опитам да обясня причината без спойлери). Лус и Даниел преминаха през всевъзможни гадости и накрая какво...ами почти нищо. Оставиха ги буквално като "паднали от небето"- да се чудят какво е станало и какво да правят. Те намериха път един към друг, естествено, но не е там въпросът. Беше изключително гадно, но можеше и да е много по-лошо. Приятелите им им се кискаха там от облачето, но те знаеха всичко, нали. Какви гадинки (с най-голяма любов към тях). 
   Като заключение ще кажа, че поредицата не беше шедьовър или единствена по рода си, но ОПРЕДЕЛЕНО е четиво, което ще ви препоръчам. Може би след като я прочетете ще си кажете като мен, че светът може би не е толкова лошо място after all. Приятно четене. 

  “I want you to know that I would do it all again. I will choose you every time.” 

“You must remember how to dream what you already know.” 

“All that is good in Heaven and on Earth is made of love. Maybe that wasn’t your plan when you created the universe—maybe love was just one aspect of a complicated and brutal world. But love was the best thing you made, and it has become the only thing worth saving. This war is not just. This war is not good. Love is the only thing worth fighting for."

Автор : Скот

Винаги ще избирам теб (Ревю на "Страст" на Лорън Кейт)

"Страст" на Лорън Кейт е трета книга от поредицата й "Паднали ангели". Четох няколко отзива за нея в Goodreads и останах с впечатлението, че хората не я харесват и смятат, че не е свързана с останалите 3 книги. За мен това е доста странно, но всеки си има мнение. На мен ми хареса най-много досега, защото още откакто Лус разбра за какво служат вестителите, ми стана адски интересно да разбирам какви са били миналите й животи с Даниел. А цялата книга беше именно това- отделни животи, които Лус посещаваше чрез вестители, за да опознае себе си по-отблизо. 
   
   Лус имаше, и видя, различни свои версии. Беше просто обикновеното момиче Лушка във военна Русия, превзета богаташка в провинциална Англия, актриса в театър "Глобус" по времето на Шекспир, принцеса във Франция и още толкова. Едно обаче беше нещото, обединяващо всички тези превъплъщения. Даниел. Любовта й/им към него винаги бе различна (в зависимост от епохата и обстоятелствата), но все така изпепеляващо силна и мощна. Много хора от Goodreads биха оспорили последното ми изречение, но аз така усетих нещата. Лус от 21 век търсеше потвърждение за любовта на нейния Даниел, искаше да знае дали я обича заради самата нея или заради вековното проклятие. Всеки един от животите, които тя посети съдържаше доказателство за това. Всеки един живот криеше парченце от голям пъзел. Лус ставаше свидетел на всяка своя минала смърт. Лус и Даниел винаги се избираха един друг, в близко и в далечно минало, но целта на пътуването й беше да развали проклятието, тегнещо над главите им като Дамоклев меч. Лус от настоящето направи много важен избор в "Страст". Какъв? Е, ще трябва да я прочетете, за да узнаете. 

   След като Лус прекрачи във вестителя, Даниел беше повече от сигурен, че трябва да я открие преди да е станало късно. Трябваше да я върне в настоящето преди да е променила миналото, а с него и бъдещето. Проблемът обаче беше, че винаги беше една крачка зад нея, не успяваше да я настигне. Сблъскваше се с миналите си превъплъщения, с тези на Кам, Габ, дори и с тези на Ариана. Той, и всички негови минали "аз" имаха общо съкровено желание- да прекъснат вековният цикъл и поне някой Даниел от бъдещето да бъде с Лус. Даниел от 21 век знаеше, че в този живот нещо се е променило, но също както Лус и останалите, не знаеше точно какво. За разлика от превъплъщенията на Лус, тези на Даниел винаги знаеха какво предстои, но въпреки това продължаваха изтезанието си в името на това, което първият Даниел е изрекъл. Беше много интересно за мен да чета различните версии на Даниел, защото както и Лус казва, той е неповторим. Независимо дали беше беден кочияш във Версай, ексцентричен художник в Англия, войник в Китай или пират във водите на Таити, Даниел беше този който ден след ден вършеше невъзможното. Пренебрегваше своята душа, за да даде поне малко покой на тази на Лус. Не беше толкова просто обаче. Всяко негово превъплъщение объркваше сметките на по-висшите от него. А като се замислите, това са си доста векове омраза.

“I'll always choose you." Yes that was the word. "Every single lifetime, I'll choose you. Just as you have always chosen me. Forever.”

“Suicide was a mortal luxury not afforded to angels.”

“All that is good in Heaven and on Earth is born of love. This war is not just. This war is not good. Love is the only thing worth fighting for.” 

В края на книгата малко от мистерията ще се разкрие. Това ревю е малко кратко, защото "Страст" беше само за Даниел и Лус. Веднъж-дваж се появиха Майлс, Шелби и Габ и Ариана. Кам се появи няколко пъти, но нямаше важни намеси. Надявам се ревюто да ви е харесало и приятно четене.
Автор : Скот

Вечността е изпитание (Ревю на "Терзания" на Лорън Кейт)

"Терзания" на Лорън Кейт е втора книга от поредицата "Паднали ангели". В България доби популярност преди няколко години. Поредицата се издава от издателство "Intense" и всяка книга струва по 15лв. Първата книга ми хареса страшно много, въпреки всеобщото мнение, че е скучна. Имаше мистерия и не знаех какво точно може да се случи до самия край. Това че Даниел Григори е паднал ангел не беше тайна за никого, все пак заглавието се отнася за него, но всичко друго около него бе забулено в мистерия. Много ми беше интересно да чета как Лус и Пен ровеха на невъзможни места, за да научат нещичко за миналото му. Във "Терзания" обаче нещо се обърка. Тази мистерия и тайнственост около Лус и Даниел не се загуби, но беше изместена от безкрайни караници и лоши решения от страна и на двамата. 
   Спомнете си Лус от първата книга- както беше в "Меч и Кръст"- беше любопитна, забавна (доколкото позволяваше онзи изолиран интернат) и се доверяваше на Даниел за всичко. Във втората книга обаче това се промени. Само защото той я остави на безопасно място и не й даваше информация, за да не я излага на опасност, не беше основание да се съмнява в него. Ама като ви кажа съмнява, значи беше яко съмнение. Начинът по който оспорваше всяко негово решение и постъпка, поне за мен, беше супер тъпо и дразнещо. Действията й и заключенията й на моменти бяга доста нелогични и несвързани. Разбира се не беше като тя да не може да мръдне и на 2 метра от училището. Тя имаше пълна свобода, но как я използваше е друг въпрос. Ще ви кажа отговора- на няколко пъти за малко да я убият. Лъжеше близките си хора, защото не можеше да им каже в какви бъркотии се е забъркала. За това обаче я разбирам- правеше го, за да не ги излага на опасност, но не мисля че това беше начинът. Положителното, и това което ми хареса, при Лус беше че се научи как да вижда през вестителите. Това обаче също й даде още повече поводи за съмнение относно Даниел. Но пък от читателска гледна точка беше интересно да надзърна в миналите й животи. 

“Don't go," she whispered, her eyes closed. It was all happening too fast. She couldn't give Daniel up. Not yet. She didn't think she ever could.” 

“I know nothing. I know no one. I’m lonely. Every time I see you, you’ve put up some new wall, and you never let me in.”

   Ако мислите, че Даниел е бил цвете за мирисане, ще сбъркате. И той имаше своите тъпи моменти, нищо че бяха по-малко от тези на Лус. Той от своя страна грешеше доста по отношение на нея. Не й казваше почти нищо, изолирайки я напълно от случващото се. Да, мислеше си, че по този начин я защитава, но неговото беше малко прекалено и я отблъсна от себе си. Почти не се виждаха, а когато най-накрая се промъкваше да я види като някой бандит, си говореха празни приказки. Казваше й, че всичко ще е наред, а Лус се мусеше, заради своите съмнения относно него. Не й беше казал, че е ходил и с други момичета. Няма значение, че не са били дори малко толкова важни за него, колкото е тя- това си е много за осмисляне. Малко информация оттук-оттам нямаше да я убие. Буквално я третираше като малко дете, което не разбира какво се случва. Сега малко положителни страни. Имаше няколко големи нейни издънки на които той стана пряк свидетел, но не каза и дума. Стисна зъби и продължи да я обича както винаги. Когато (според мен поне) използва някаква разновидност на изтърканата фраза "трябва ни малко време да помислим", той направо рухна. Доколкото беше описан, но беше адски стреснат. Не мисля, че тя трябваше да го подлага на такива неща, но какво да се прави. Хареса ми тази сила, която не знам дали идваше от природата му на все прощаващ ангел, или от самия него. 

“Would he find her?

Without question.

Would he save her?

Always.” 

“I have to go," he said at last, getting to his feet. "I shouldn't even be here, but I cannot keep my self away from you. I worry about you in every waking moment. I love you, Luce. So much it hurts.” 

   Новите персонажи в "Терзания" бяха двама- Шелби и Майлс. Разбира се, имаше и още, но не бяха от такава особена важност. Сега малко за тези двамата. 
   Шелби се появи в книгата като намусената нова съквартирантка на Лус. Отначало беше доста сприхава и остра спрямо Лус, но за това си имаше причина. Впоследствие обаче след като се опознаха, двете момичета се сприятелиха. Шелби беше много приятен за четене герой. Имаше много забавни описания за различните йога пози, които заема и какви нейни цветя Лус непрестанно събаря. 

“This estrogen force field needs to dissipate... Move along. All of you. Now!” 

"Seriously? Would you want to be called a nephil? It sounds like a bag you carry your shame in. No, thanks. Nephilim it is, no matter how many of us you're talking about.” 

   Майлс се много ми напомняше на Кам. Същият подход към Лус, същото мило държание, беше също така внимателен и приятелски настроен. Но тъй като един вид се опарих с Кам в първата книга, и сега имах задръжки към Майлс. За щастие той не оправда съмненията ми. Не че нямаше моменти в които ми идеше да му избия зъбите, но това не беше по негова вина. Отново беше заради мис Лусинда. Тя много яко го подлъга и накрая той стана жертва на връзката й с Даниел. Най-готиното беше, когато накрая на книгата я спаси. Наистина беше забележително, не заради това че я спаси, а начина по който го направи. Очаквам с нетърпение да видя какво ще се случи нататък с него. 
   Като цяло книгата беше на моменти. Понякога беше доста мудна и препълнена с излишни описания, а понякога беше много интересна и увлекателна. В Goodreads й дадох 3 звезди. "Терзания" ми хареса, независимо от спадовете на главните герои. Определено поредицата влиза в списъка ми за купуване. Приятно четене. 
Автор : Скот

Дори когато светът пропада (Ревю на "Отпор" на Дженифър Арментраут)

Дойде време да ви представя и последната пета книга от поредицата "Лукс" на Дженифър Арментраут- "Отпор". Това, което ме заплени в тази книга беше най-вече бързоразвиващото се действие. Буквално в рамките на 2-3 книжни страници действието се променяше коренно. В единия момент Кити и Арчър бяха в супермаркета, а след страница- разделени от огромно разстояние. Това е книга за любов, саможертва, смелост, приятелство, борба и естествено цветущи шегички. Твърдо стоя зад думите, които написах в Goodreads- тази книга трябва да влезе в залата на славата. С вече 7 прочетени книги от Дженифър Арметраут се убеждавам, че тя е една от най-талантливите авторки, чиито книги съм имала удоволствието да чета. В това ревю ще разгледам както Деймън и Кити, така и Арчър, Ди и Люк. Те имаха голяма роля в книгата, а и бяха много важни за историята. 

В началото на книгата ситуацията за Кити не беше никак розова. Тя обаче намери сили в себе си и не си позволи да се пречупи. Имаше отговорност към Бет, макар и не пряка. Вследствие на действията си се озова при Деймън. Това, което не ми допадна много бе, че въпреки всичко през което минаха, тя се осъмни в Деймън, когато той се държеше необичайно студено към нея. За Бога момиче, та той ти се закле! Вярно, за съмненията й имаше основания, и то очевидни, но все пак. Щом обаче, алелуя, разбра че всичко е било просто преднамерени действия и, че Деймън си я обичка, всичко си дойде на мястото. Поне за тях. Беше готова на всичко,буквално "изпийте ми душицата" готова на всичко за него. За мен такава всеотдайност е завидна, но и леко плашеща. Това, което ме възхити най-много беше как Кейти помогна на Ди да си спомни коя е и колко мъжки се държа, когато целият й свят се срина напълно. Когато прочетете книгата ще разберете, че сълзите не са израз на слабост, а на непосилна болка. 

“Jesus. It’s like I’m a muggle to your pure-blood or something.” 

“I couldn't help but notice no one was grabbing toilet paper. That would be the first thing I grabbed if I thought it was the end of the world” 

Деймън както и в "Основа" беше звяр. Тук обаче беше хладнокръвен звяр. Направо невероятно, но господин Блек сдържаше емоциите си. Разбира се само заразди Кити- центърът на вселената му. Той наистина трябваше да направи няколко огромни компромиса със себе си, заради всеобщото благо. Беше му много трудно, но за щастие успя. Това не значи, че не четох и не се смях на цял куп цветущи коментари от негова страна. Промяната, която го направи още по-страхотен бе, че пренебрегваше собствените си убеждения, емоции и принципи, което преди не правеше. Неведнъж беше на ръба да пребие Арчър и да убие няколко други индивида, но както и предполагате- да, въздържа се. Направо невероятно, нали?

“I broke every rule of my kind to heal you and keep you with me. I … burned down an entire city to keep you safe. I’ve killed for you. Did you think I’d forget what you mean to me? That anything in this world— in any world— would be stronger than my love for you?” 

“We really could use the Avengers right about now.” “Screw that. We need Loki,” 

Ди Блек. Мислите че я познавате, но не е така. Мислите че не би обърнала гръб на братята си и Кейти. Помислете пак. Всичко това се случи в "Отпор". Не прибързвайте обаче със заключенията- тук имаше важна причина да го направи. Това, което не бихте могли да предположите (знам ли пък, може и да можете) е с кого ще се събере накрая. Малък жокер- в живота на семейството й е от месеци и му помагаше почти през цялото време. Любимата ми част с Ди беше, когато научи голямата новина на Деймън и Кити и щеше да я пребие, задето не й е казала. Че кога за Бога да ти каже? Като заключение ще ви кажа да не мразите Ди за действията й- тя нямаше право на избор. 

Арчър както винаги беше рамото на което всеки можеше да се опре. Както и в "Основа" бе плътно до Кити, Деймън, Доусън и Бет. Всъщност не го правеше само за тях, а и за себе си. Горкият човек никога не бил стъпвал в ресторант! Че как няма да иска да се освободи от "Дедал"? Разликата между Арчър в четвъртата книга и Арчър в петата бе, че в "Отпор" намусената, мълчалива и потайна барета се отпусна. Даже имаше смелостта да се шегува с Деймън за любовният му живот с Кейти. Смели действия като се има предвид, че Деймън можеше да го пребие за такива изказвания. Това беше едно от любимите ми качества при него- не си мереше приказките и не се страхуваше от Деймън, защото знаеше че той го харесва. Краят на книгата беше доста хубав за Арчър- от подчинен войник без мнение на "Дедал" се превърна в един разговорлив шегобиец и много близък приятел на семейство Блек. 

 “You’re broadcasting your thoughts so damn loudly I feel like I need to go sit in the corner and start rocking, whispering Daemon’s name over and over again.” 

Люк ми беше много интересен персонаж още откакто се появи за пръв път. Много един такъв загадъчен и странен. Само на 15 години, а имаше свой собствен нощен клуб, скъпи коли, слуги, длъжници и доооста дебели връзки навсякъде. За доста крехката си възраст бе станал свидетел и жертва на доста ужасии. За мен шокиращ беше моментът в който Кейти разбра за Надя. Шокиращо ми беше, защото както Деймън и Кити го описваха, си бях създала малко противоречиво мнение за него. Един вид очаквах в един момент да ги предаде, за да спаси себе си. Най-малко от всичко очаквах накрая да стане един от най-близките приятели на групата. Люк не беше най-главен персонаж в книгата, но без него Деймън, Кити и Доусън най-вероятно щяха да свирят на арфи на небето. Вероятно като второстепенен герой ще ви допадне- понякога пускаше доста забавни шегички. 

И сега идва ред на тъжните новини. Поредицата "Лукс" приключи. Вече няма да четем за Деймън и Кейти, за Доусън и Бет, за Ди... Хубавото е, че поредицата има 3 книги предистория, които надявам се издателство "Егмонт" ще издаде. Добре хора, ще приключвам, защото това стана много дълго. Надявам се ревюто да ви е харесало и да продължите да посещавате блога ни. Приятно четене. 
Автор : Скот

Винаги един до друг (Ревю на "Основа" на Дженифър Арментраут)

Здравейте. Днес ще говоря за книга, отново част от поредица, която много харесвам. "Основа" е част от поредицата "Лукс" на Дженифър Арментраут, състояща се от 5 книги. 4 книга поред и начело в списъка ми за най-готини книги. В България с тази поредица се е заело издателство "Егмонт". Няма как да не се впусна в обяснения защо конкретно тази книга ми допада най-много. Първо ще започна с корицата. Когато за пръв път я видях в "Хеликон" си казах "Стига бе. Това е като корица като за роман за бабички." Но в последствие започна да ми допада. Не колкото тези на "Оникс" или "Опал", но не е лоша. Все пак още не сте видели тази на "Отпор". Книгата ми хареса супер много, защото героите са подложени на изпитания и се променят. Защото обстановката е различна, има повече екшън и действие, повече обрати и много непредвидими и неочаквани моменти. А именно те ме караха да продължавам да прелиствам страница след страница. 
   
Моят абсолютен фаворит в "Основа" беше Кейти. Леле! В първите 3 книги от поредицата също знаех, че не е слабохарактерна, мекушава и лигава. Все пак се противопоставяше не на друг, а на самия бог на арогантността- Деймън Блек. Но в тази книга нещо беше различно. Да, Деймън я бе превърнал в хибрид, но друга беше промяната. Докато беше в "Дедал" тя несъмнено показа, че има воля, и че никой не може да я принуди да направи нещо, което не иска. Смелостта й беше завидна и възхитителна. В цялата книга ми доказваше, че не случайно е момичето, което върви редом с Деймън. Кити бе изключително силна, несломима, състрадателна и смешна. 

“Listen to me, Daemon. This isn’t your fault. I wouldn’t change a damn thing. Okay? Yes, things have sucked, but I’d go through it all again if I had to. There are things I would want to change, but not you – never you. I love you. That’s never going to change.”

"...What about my life? My blog?" Okay, my blog was seriously the least of my worries, but dammit, it was important to me.” 

   Деймън беше...ами Деймън. Мъж от рода "Махни ми се от пътя или ще ти строша врата." Познаваме го все пак. И тук всяка втора дума бе заплаха. Не че нямаше причина за това. Ако бях на негово място вероятно щях да светна като прожектор и да пребия всеки, който ме дразни. Все пак любовта на живота му беше затворена в зона 51, а всеки който е гледал поне "Досиетата Х" знае, че там не е точно приятно местенце за пикник. Повечето от постъпките на Деймън в тази книга бяха или супер забавни или невероятно смели, граничещи с лудостта. Също така показа и повече от чувствителната си страна, което не беше толкова лошо, колкото звучи. Беше по-скоро нагледно доказателство на какво е готов за Кити и семейството си. По едно време даже изръси, че искал да живее в къща с бяла оградка и цветенца. Но това го забравете. "Никога" не го е казвал. Шегата настрана, в "Основа" Деймън беше изключителен. Направо нереално приказен. 

“Was I totally against the idea of having kids with Kat one day? Other than breaking out in hives at the thought of that, the idea wasn't too horrible. Of course, I wanted the white picket fence bullshit...if it occurred a good ten years from now, and the kids didn't have weird bowl haircuts and couldn't Jedi mind-screw people.” 

“Staring down at Katy, I fell for her all over again. 
Lost my heart when she smiled.”

“Did you think you could stop me? I'll burn the world down to save her.” 

“I want a years-worth of seconds and minutes with you. I want a decade's worth of hours, so many that I can't add them up.” 

   Има няколко неща, които изобщо няма да ви се понравят у Матю, но ще спра дотук. Също така има 2 неща, свързани с Деймън и Доусън, които ще ви хвърлят в тъча. Повярвайте ми като ви кажа, че не би могли да очаквате такива неща от братя Блек. За мен "Основа" (на англ. "Origin") беше шеметно изживяване с което предимно се смях и тръпнех от напрежение. В книгата е наблегнато повече на отношенията между героите, така че описанията на обстановката може и да не ви направят впечатление. Като стана въпрос за герои, трябва да вмъкна, че книгата е разделена между гледните точки на Кити и Деймън. Приятно четене. 

Автор : Скот